Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (59)

3.

Артуро Колбърг се вкопчи в меламиновата повърхност на работния си плот; по белезите му под остатъците от косата му струеше пот. През изминалите години кожата на лицето му беше станала като хартия: пожълтяла от старост, суха и набръчкана. Само устните му, наподобяващи разрез в суров черен дроб, бяха съхранили гумената си пухкавост. Стиснатите му зъби бяха потъмнели от кариеси.

Сънувам — помисли си той. — Това е само сън.

В ъгъла на екрана му, където беше пощенската кутия, проблясваше ярък диск. А в него се виждаше рицар в доспехи, яхнал вдигнал се на задните си крака крилат кон. Съобщение от Студията.

Сигурно беше сън.

Но не приличаше на сън. Преградените кабинки тук — в отдела за прием на пациенти — бяха кристално ясни и до болка познати. През тънките стени се чуваха стоновете на пациентите в стаите за преглед, във фоайето някой ридаеше с вбесяваща монотонност. Две домашни мухи, издути и тромави заради изпитата кръв, жужаха лениво край флуоресцентните лампи на тавана.

Рискува да хвърли поглед встрани, за да се увери, че надзирателят няма да го хване, че се отвлича от работата. Чиновниците в съседните кабинки както обикновено бяха наведени над клавиатурите си и трескаво барабаняха по клавишите. Тук, в работническата клиника в гетото „Мишън“, плащаха отделно за количеството въведени данни: една десета от марката за всеки попълнен формуляр. Колегите му се вглеждаха с маниакално упорство в екраните си, и в залата вонеше на киселата им от страх пот.

Годините, прекарани в гетото за временно настаняване, бяха изпили тлъстините от ръцете на Колбърг и бяха съсухрили ловките му някога пръсти, докарвайки им артрит. Той едва позна дланта, движеща курсора към пощенската кутия, защото за един дълъг сладък миг си спомни каква е била някога.

И какъв е бил той.

Спомни си как седеше в Корпоративния съд, наблюдавайки как се трупат уликите срещу него, наблюдавайки парада от Актьори и техници, сопита и съперници Администратори, докато те минаваха и хвърляха своята купчина пръст върху гроба, в който той беше погребан жив. Спомни си как свидетелства против него Ма’елкот; спомни си надменното презрение, непроницаемото достойнство, яростния гняв в тирадите на бившия император.

По време на тези безкрайни часове на унижение Колбърг не можеше да направи нищо, освен да седи на скамейката на подсъдимите, вцепенен и изгубил всякаква надежда. Много добре знаеше, че ще бъде унищожен, защото Студията — силата, който можеше да го спаси, ако беше застанала на негова страна, и така да му се отблагодари за преданата и самоотвержена служба — се беше обърнала против него. За да спаси себе си, тя го беше низвергнала. Беше се изгаврила с него. Беше изкормила живота му. Беше го лишила от всичко, което даваше смисъл на съществуването му, и го беше захвърлила в канавките на гетото за временно настаняване.

Той натисна с курсора иконата и насред екрана се отвори диалогов прозорец.

РАБОТНИК АРТУРО КОЛБЪРГ, НАРЕДЕНО ВИ Е ДА ОСТАНЕТЕ ПРЕД ЕКРАНА.

ОЧАКВАЙТЕ ВРЪЗКА С БОРДА НА ДИРЕКТОРИТЕ НА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ БЕЗ КРАЙ“.

На Колбърг му спря дъхът.

Те още ме помнят. След толкова годиш се върнаха за мен. В центъра на екрана се появи индикатор за зареждане на данни и бавно започна да се запълва от ляво на дясно — нещо огромно се теглеше от мрежата. Най-накрая те се върнаха за мен.

Шест години — почти седем — в гетото. Шест години.

Шест години, през които да чака на опашка за достъп до обществения терминал, да се моли за работа и да е щастлив, ако му отпуснат четири или пет дни в месеца; шест години да стои на опашка в столовите за бедняци и да се прави на благодарен за паничката с дневната му дажба от воняща гадост, която трябваше да преглъща, без да дъвче, за да не се задави от вкуса на гнилоч; шест години, през които да бъде блъскан и ритан от хора, които смърдят, от чиито дъх лъха на евтин алкохол и развалени зъби, чиито дрехи са пропити от вонята на стара пот и неумити задници; шест години, през които да дели легло в гетото за временно настаняване с двама други Работници и да спи на смени от осем часа в завивки, мокри от чужда пот и изцапани от флуидите на болни тела.

Неизрязаните нокти на Колбърг драскаха по пластмасовия плот на бюрото му, а устните му се бяха изкривили навътре към зъбите.

Индикаторът беше почти запълнен.

Ако това е сън — реши Колбърг, — той ще свърши, когато индикаторът се запълни. И тогава ще узная истината.

Скоро — твърде скоро, мъчително скоро — щеше да го събуди сръчкване или шамар и той щеше да се освести в тясната си кабинка в клиниката за Работници, пред мътно проблясващия си екран. Щеше да му се наложи да вдигне поглед към някой от мизерните Работници, заедно с които работеше, да свие рамене извинително, да се усмихне смутено и да смотолеви нещо за безсънието си предишната нощ. И което щеше да е още по-лошо, можеше да се събуди и щеше да види началничката си навесена над него, тази Занаятчийска кучка с изкуствени цици и щедро омазвани всяка сутрин с грим бръчки. И злобната змия щеше да го глоби със заплатата му за един час, въпреки че е задрямал само преди десет минути.

Такъв беше животът му.

След пет години на непрестанни убийствени унижения, докато си намираше само временна работа, Колбърг най-накрая беше намерил истинска работа. Тук плащаха по-малка сума на час, отколкото за временните ангажименти, но затова пък беше за постоянно. Като прекарваше шейсет часа седмично зад терминала в кабинката си и вкарваше данните на пациентите в главното ядро на Работническата клиника, той заработваше достатъчно, за да си наеме самостоятелна стая само на три квартала от клиниката, да вземе под наем мрежов терминал и дори да си купува три или четири пъти седмично истинска храна. Беше успял да постигне нещо — макар че само някой друг от гетото за временно настаняване би могъл да оцени това.

Но сега той по някакъв начин знаеше, че е навлязъл в нов свят — свят на мечтите, където всичките му стремежи и детски желания все още можеха да се осъществят.

Спомни си как сутринта се беше измъкнал от леглото си, хвърляйки чаршафите си на земята, и с отвращение бе облякъл вчерашната си риза и панталон. Без душ — прясната вода струваше три марки за десет минути, така че можеше да си позволи да се къпе само два пъти седмично. Солената вода беше по-евтина, но нея я докарваха, без да я пречистват, направо от залива, и след като се изкъпеше с нея, той вонеше и го сърбеше дори повече, отколкото ако изобщо не се е къпал. Избавил се бе от четината върху бузите си с помощта на крем депилатор и едва тогава бе съобразил, че се е успал с половин час. Беше му се наложило да тича до клиниката и да се отбележи, че е пристигнал само една минута преди началото на работното време; това му беше позволило лукса да посрещне злобния поглед на Занаятчийската кучка с леко самодоволна усмивка.

— Артур — беше заговорила сурово тя.

Колбърг се беше прегърбил над клавиатурата, поемайки си дъх, възнамерявайки да я поправи, но навреме беше забелязал как тя е повдигнала вежди и е свила крайчеца на устата си — тя чакаше той да я поправи, надяваше се да й напомни, че е Артуро, за да може да го нарече Артур отново — още една демонстрация на това колко лесно би могла да потъпка малкото достойнство, което му е останало. Така че той се бе отказал да й достави това удоволствие. Беше затворил очи за момент, за да си събере мислите, и беше отвърнал учтиво:

— Да, Занаятчия?

— Артур — беше повторила тя натъртено, — аз знам, че си наясно, че правилата на тази клиника изискват служителите, въвеждащи данни, да пристигат на работно място петнайсет минути преди началото на работния ден. Не си мисли, че ще можеш да се измъкнеш за кафе или да използваш тоалетната преди почивката в девет и половина. Трябва да идваш по-рано, за да можеш да се погрижиш за личните си нужди, преди да седнеш да работиш.

— Да, Занаятчия.

— Ще те наблюдавам.

Бузите му горяха; чувстваше дори през преградите на кабинката как останалите чиновници го наблюдават и си представяше как са застинали над клавиатурите си, без да дишат, и са вирнали вратове, докато слушат как тя го унижава.

— Да, Занаятчия.

Колбърг страдаше в кънтящата тишина.

Най-накрая Занаятчийската кучка беше вдигнала поглед към останалите и в залата като вълна беше започнало да се разпространява приглушеното тракане на клавиши, и Колбърг беше успял да си поеме дъх отново. Сигурно в този момент съм задрямал, реши той, защото преди този момент денят си беше напълно обичаен.

Индикаторът се запълни докрай и изчезна.

За миг екранът проблесна в чисто бяло, сякаш кристалите в него бяха изгорели. От проблясването го заболя — заболяха го лицето, слепоочията, ушите му, болеше го сякаш светлината е проникнала в черепа му и сега блъска очните му ябълки една към друга.

Колбърг се задъха, от болката зад клепачите му разцъфнаха видения, сякаш се сваляха от мрежата директно в мозъка му; той видя себе си, отново като Администратор, видя как триумфално се връща в обятията на Студията, как възторжени членове на нисши касти го внасят на раменете си през желязната порта.

Проблясък…

Не са възстановили кастата му, а са го повишили; Бизнесмен Колбърг на подиума на Световния център в Ню Йорк приема президентския пост на Студията от Уестфийлд Търнър.

Проблясък…

Незаетият Колбърг се пенсионира от Студията, за да отпътува на частния си остров в Йонийско море, където да прекара остатъка от дните си в сибаритски разкош и в сатирски удоволствия, немислими за нисшите касти…

И в този момент той разбра. Това беше нещо повече от видение; това беше предложение.

И в същото време беше тест.

Той беше прекарал седем години в пустинята и сега му предлагаха власт над всички земни царства. Това беше нещо повече от пакет информация, свален от мрежата в мозъка му. Това беше предложение за невъобразима власт; могъществото на бог.

Той стисна зъби така, че от венците му потече кръв. Остави ме, Сатана.

На мястото на изчезналия индикатор се беше появило меню с две опции:

● СЛУЖБА	● ЛИЧНА ИЗГОДА

Колбърг стисна челюсти и се изправи. Горд от себе си и от своето призвание, той с непреклонна увереност премести курсора върху „СЛУЖБА“ и го натисна.

Сигнализаторът звънна и менюто изчезна. Ослепителна белота изтри всичко от екрана, хвърляйки за миг черни сенки зад гърба на Колбърг и замъглявайки зрението му, сякаш е погледнал към слънцето.

Дъхът му секна и почувства как му се повдига: нещо огромно и противно се промъкваше в устата му, в гърлото му; очите му се напълниха със сълзи и лицето му пламна в агония, докато светлината изгаряше плътта му. Но по някакъв начин той успя да прочете последното съобщение, изписано с черни букви върху абсолютната белота:

ТИ СИ ЕДИНСТВЕНОТО МОЕ ЧЕДО ВЪЗЛЮБЕНО, ДОВОЛЕН СЪМ МНОГО ОТ ТЕБ.

А после в него нахлу сила — през очите, в гърлото, през носа и ушите му, отвори ректума му и се плъзна по дължината на сбръчкания му член, вливайки в него огромна похот; изпълни вътрешностите му до пръсване, наду го като въздушен балон, разтвори и смля червата му, сърцето му, дробовете и костите — всичко, намиращо се под неговата разтеглила се кожа. Очните му ябълки се издуха и заплашваха да се пръснат заради вътрешното му налягане.

Той изпищя от болка, затворил очи и опитвайки се да ги удържи на мястото им — и сякаш този вик разруши заклинанието и болката изчезна, без да остави дори следа след себе си.

Той отвори очите си отново. Всички се бяха вторачили в него, подали се над кабинките си в целия си ръст, така че се виждаха само мазните им коси и любопитните очи. Занаятчийската кучка изглеждаше определено разтревожена.

— Артур — рече тя сурово, — надяваме се, че имаш някакво обяснение за това… за това нарушаване на дисциплината. Ако си болен, би трябвало да се обърнеш към лекаря преди началото на смяната. А ако не… — Тя многозначително млъкна.

Екранът беше тъмен. В него смътно се отразяваше лицето на Колбърг и се виждаше, че случилото се не беше оставило никакви следи върху него; той си изглеждаше по същия начин, както и преди минута. Но сега се чувстваше лек, готов да полети, изпълнен с въздух и светлина. Сега вече разбираше — да, било е сън.

Това беше сън, всичко.

И винаги щеше да бъде сън.

Никога нямаше да се пробуди.

— Мари… — изрече той апатично. „Мари“ беше името на Занаятчийската кучка. — Мисля да те изчукам.

Едното ъгълче на устата й се изви в спазма надолу към масивната й челюст, сякаш беше получила паралитичен удар. Тя отстъпи назад, издавайки дълбоки гърлени звуци; после промърмори нещо неясно за нервен срив и за обаждане на доктора.

Колбърг бавно прекара език по отпуснатите си устни. Гледаше я и осъзнаваше, че той и тя не са отделни личности; че всъщност той беше по-ярко изражение на енергията, който и двамата споделяха. Тя беше листо, но той беше дървото… Не, това не беше точно. Концепцията сама се организираше в мислите му — или може би той около нея. По-скоро беше така: тя беше сграда, а той — градът.

Тя беше човек, а той — човечеството.

Той виждаше къде тя си пасва с него и къде — той с нея, можеше да усети и животите на Работниците наоколо: техните бледи светлинки чезнеха на фона на неговата светлина. Виждаше ги изцяло, отвътре и отвън, техните дребни стремления и вяли страсти, жалките им надежди и нищожните им страхове. Вълновият фронт на разширяващото му се самосъзнание се разпространяваше в геометрична прогресия и с всеки погълнат разум отиваше все по-далеч — отвъд сградата, отвъд квартала, в целия град. Тук-там вкусваше животи, които му бяха познати: измет във вонящите тресавища на улиците в гетото; грозните фантазии на съседа му в общежитието; самодоволната боязън на бившия му секретар Гейл Келър; праволинейната преданост на техниците от Студията; и сладострастната преданост на Трудоваците.

Може би в края на краищата това не беше сън; може би животът на Артуро Колбърг беше сън, още от детството му, отровено от смесената кръв на кастово неравностойните му родители, през впечатляващото му издигане до управител на Студията и още по-впечатляващото му падение.

Може би едва сега се пробуждаше.

Той се докосна до разпръснатите искрици, представляващи индивидуалните животи на членовете на Борда на директорите. Дари ги с мъничка част от своята благодарност и вкара във всеки топлина и задоволство от добре свършената им работа. В отговор те охотно изразиха своята преданост. Верните му жреци го бяха въплътили в човешко тяло; той ги обичаше за това, те също го обичаха.

С ехото на властта, кънтящо в главата му, Колбърг се запита какво да прави сега — и отговорът беше очевиден.

Каквото си поискам.

След като се беше слял с океана от човешки души, изборът между службата и личната изгода беше изчезнал — вече нямаше разлика между тях. Той отново прехвърли поглед върху Мари, вторачи се и показа зъбите си в усмивка с цвета на изпражнение.

— Стой на място! — нареди тя, бледа като мляко. — Ако направиш и крачка извън кабинката си, ще повикам Социалната полиция.

— Няма нужда — каза Колбърг, демонстрирайки радостната си похот. — Те вече са тук.

Вратата на залата се отвори като от ритник и вътре нахлуха социални полицаи, отряд за разпръскване на безредици в пълно снаряжение: двайсет и петима бойци с огледални шлемове и ризници против куршуми, с преметнати пред гърдите си силови пушки и шокови палки на коланите. Всички освен Колбърг застинаха пред терминалите си; чиновниците, внезапно поддали се на древните стадни инстинкти, осъзнаха, че всяко движение би означавало да излязат извън тълпата. Което от своя страна би означавало, че ще станат белязани.

Те знаеха, че надзирателката Занаятчийка вече е белязана.

Колбърг излезе насред стаята, виждайки как собственото му лице се отразява във всеки от огледалните шлемове. Всички тези отражения му се усмихваха, както и той на тях. Най-близкият полицай съвсем леко наклони глава.

— На ваше разположение сме — изрече безизразно дигитализираният му глас.

— Запечатайте залата — промърмори Колбърг. После от кухата сърцевина, на чието място някога се бе намирал мозъкът му, изплува по-добра идея. — Не, запечатайте сградата.

Полицаят вдигна ръка, за да набере заповед на клавиатурата, монтирана на ръкава на дрехата му.

Колбърг се обърна грациозно и без усилие, сякаш играеше балет в безтегловност. Срещна погледа на Занаятчийската кучка и членът му се втвърди толкова внезапно, че дъхът му стана плътен и горещ. Тестисите му пламтяха.

— Нея — каза той, посочвайки я.

Тя изкряка дълбоко в гърлото и се обърна, сякаш искаше да избяга във вътрешните помещения. Двама сопита я сграбчиха и я повалиха на пода. Тя стенеше и плачеше, и умоляваше. Колбърг пристъпи напред и се извиси над тримата.

— Дрехите й.

Единият я задържа, притискайки лицето й в мръсния килим, а вторият извади нож и разряза дрехите й. Плътта й беше бледа и отпусната, на задника и по бедрата й имаше торби от тлъстини. Колбърг свали ципа си и членът му изскочи навън.

— Обърнете я по гръб. Трябва да ме целуне, когато свърша.

Полицаите я обърнаха и единият от тях разтвори краката й. Огромните й гърди се разстлаха върху ребрата й, зърната й, наподобяващи използвани презервативи, се доближиха до лактите й. Хм — помисли си Колбърг. — Все пак не са изкуствени. Той се спусна на колене пред нея.

За смазка му се наложи да се изплюе в чатала й.

Членът му влезе в нея и Колбърг започна да се движи нехайно, безстрастно, с отчуждено любопитство наблюдавайки как тя се мята под него, уловена от желязната хватка на социалните полицаи. Да я обладава, беше интересно по някакъв абстрактен начин, защото, насилвайки я, той насилваше себе си, и наблюдаваше това през очите на шокираните си колеги. Беше, като да мастурбира пред огледало.

Идеалният начин да се събуждаш сутрин, реши той.

— И знаеш ли какво? — рече той. — Събудих се гладен.

Наведе се и впи зъби в гръдта й. Плътта й беше жилава, лепкава и стара, а кучката се мяташе все по-силно и пищеше още по-силно, но след като добре се постара, той все пак успя да отхапе къс от нея. Дъвчеше бавно, наслаждавайки се на деликатния вкус и еластичната структура, но в края на краищата това означаваше за него не повече, отколкото ако беше отхапал някой нокът. Облиза кръвта от устните си, кимна на себе си, усмихна се и се наведе за нова хапка.