Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (132)

14.

Наложи се т’Пас да поработи здраво с лакти, за да успеят да се доберат до групата мрачно тържествуващи каинисти, които удържаха настрани останалите затворници, след като носачите започнаха отново да се изкачват по стълбата. Имаше няколко сблъсъка — неколцина в тълпата вече кървяха, както и двама от каинистите — и затворниците вече се бяха поотдръпнали настрани. Носилката беше отнесена на балкона и пазачите започнаха да издърпват стълбата.

Кръгът от каинисти се разтвори, за да пропусне т’Пас и Делиан.

Дребният мургав сакат мъж седеше на каменния под, изпънал безжизнените си крака пред себе си. Той гледаше обградилите го каинисти както вълк, попаднал в стадо карибу; намръщи се, когато видя т’Пас, и махна с ръка към гърбовете на мъжете и жените, които го пазеха.

— Ти ли си главният клоун в този панаир?

— Аз към т’Пас от Нарнен хил, бивш вицепосланик в Безкрайния двор — отвърна флегматично тя. — Не знам какво е панаир, но ако съм те разбрала правилно, значи, да, аз съм… главният клоун.

— От Манастирите — изсумтя той. — Трябваше да се досетя по начина, по който спориш: сякаш поучаваш малоумни хлапета.

— Чул си ме?

Той оголи зъби.

— Молех се някой да те убие.

— На Фестивала на Възнесението молитвите ти ще бъдат чути. Не те ли радва толкова явна демонстрация на силата на вярата ти?

— Питай ме тогава — отвърна той и се облегна на една страна, изкривявайки врата си така, че да може да вижда зад масивното й тяло. — И кое е твоето кученце? Неговата история каква е?

Т’Пас отстъпи встрани и погледът му среща за пръв път Делиановия. Черните очи се разшириха, после се присвиха.

— Я виж ти — рече той. — Да ми го начукат като на девствена коза.

— Хари — рече Делиан, останал без дъх. Той все още не можеше да повярва, че това се случва. — Ти си, нали? Наистина си ти. Ти си Хари Майкълсън…

В присвитите очи проблесна меланхолична усмивка.

— Доста време мина, Крис…

Виковете на затворниците вече бяха започнали да утихват до обичайното мърморене, но бученето в ушите на Делиан ги компенсираше. Под това бучене се таеше изумление: срещата на погледите им бе изтрила няколко пласта от живота му. Сякаш последните двайсет и седем години бяха просто тренировка, подготовка, репетиция за ролята, от която някога той можеше само да бяга, но сега бе намерил в себе си сили да изиграе докрай.

Ще се справя — помисли си Делиан. — Най-накрая съм готов.

— Да — отвърна най-накрая той. — Да, доста време мина. Вече не съм Крис Хансен, Хари. Трябва да ме наричаш Делиан.

— Нима? Като принца на Митондион, а?

— Това съм аз — отвърна Делиан.

— Ти си Подмененият принц? — Хари поклати глава и се усмихна, сякаш бе чул някаква шега, разбираема само за него.

Мисля, че можеш спокойно да ме наричаш Подменения крал, помисли си Делиан, но каза само:

— Нещо такова.

— Без майтап? Ами добре тогава.

Дребният мургав сакат мъж се облегна на едната си ръка, за да може да протегне другата.

— Радвам се да се запознаем, Делиан — каза той. — Мисля, че можеш да ме наричаш Каин.

— Значи това наистина си ти — промърмори Делиан. — В края на краищата се оказва, че наистина ти си Каин.

Хари сви рамене и пръстите му се вкопчиха в изцапания памучен панталон, покриващ неподвижните му нозе. Тръсна глава като човек, който се опитва да прогони някакъв кошмар.

— Да — отвърна той. — С удоволствие бих си побъбрил с теб няколко часа, но трябва да свърша това-онова, докато все още съм привлякъл вниманието на останалите. Кажи ми само едно нещо…

— Какво искаш да знаеш?

Каин преплете пръстите на ръцете си и изпука кокалчетата си едно по едно — поредица от глухи смъртоносни изщраквания, като при зареждане на револвер.

— Кого трябва да убия, за да се напия с вода?