Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (34)

9.

Навремето Станцията бе представлявала площад в сърцето на Долен Тонклефт; къщите, които някога се бяха издигали около него, все още съществуваха — под изящния купол от бронестъкло и стоманени греди — като някоя средновековна улица в някой от земните градове, превърната в примамка за туристите. Бронирано стъкло ограждаше като стена и улиците, които някога бяха водили към площада. През него преминаваха безпрепятствено единствено стоманените ленти на железопътните линии. По пет пъти на час масивни парни локомотиви теглеха натоварените вагони към Станцията. Бронираните стъкла, опушени от непрекъснатия въглищен дим, пропускаха съвсем малко слънчева светлина; вътрешността на Станцията се осветяваше от газени лампи двайсет и четири часа в денонощието. Дори посред бял ден всичко в Станцията изглеждаше зеленикаво, като в лунна нощ, а след залез-слънце всичко започваше да изглежда бледо и чуждоземно.

Офисите на компания „Отвъдие“ заемаха една голяма сграда, която някога бе дом на преуспял търговец. Тя беше залепена за склада, в който сега се помещаваше фиксираната точка на прехвърляне, затова в офисите непрекъснато миришеше на озон и сяра; миришеше на Земята.

В някогашното мазе на търговеца сега се помещаваше същинският нервен център на офисите: сгушен уютно под повърхността, в нормално за Земята поле, захранвано от намиращата се в съседство точка за прехвърляне, се намираше ЦОД — Центърът за обработка на данни. Тук, където полето защитаваше чувствителната електроника от хаотичното влияние на физическите закони на Отвъдие, се намираха компютрите и земното комуникационно оборудване, които бяха мозъкът на Компанията.

Престъпвайки през прага на ЦОД, Гарете се сепна рязко, сякаш върху главата му се изля кофа с ледена вода. Той залитна, ахна, размаха слепешката ръце в опит да напипа нещо, каквото и да е, за което да се захване, за да се защити от пристъпа на паника.

Нечия силна ръка улови неговата; друга го обгърна през раменете, излъчвайки уютна топлина. Той установи, че се взира в леденосините очи на Посланик Рейт.

Гарете изкрещя.

Но изпод дланта, с която Рейт бе затиснал устата му, излезе само приглушен стон.

— Шшт — промърмори тихо той. — Всичко е наред, Винс; няма да те нараня. Шшт.

Гарете затрепери от шока, твърде уплашен, за да се бори. Опита се да преглътне, не успя и задиша учестено през носа си, докато най-накрая Рейт не махна дланта си от устата му.

— Какво…? Как…? Мили боже…

Той си спомни всичко: смъртта на Куелиар, рева на автоматите, след като охранителите разбиха вратите на приемната и разстреляха елфите. Спомни си как покани Рейт да го придружи, докато изпраща доклада за инцидента на шефовете си — спомни си как седя в каретата до него, бърборейки като някоя ученичка, през целия път от Трънова крепост до Станцията…

Спомни си как нареди на всички да напуснат ЦОД…

О, господи, простена беззвучно Гарете и очите му отново се завъртяха в новия пристъп на паника. Безсмислено примигващите скрийнсейвъри на мониторите го гледаха от празните кабини. О, господи, наистина го направих, изкарах всички оттук — аз съм сам с него!

Рейт се взря в очите му, сякаш така можеше да разчете мислите му като книга.

— Винс — произнесе той спокойно, ласкаво, — Винс, Винс, Винс. Успокой се. Аз съм на твоя страна. Сега сме партньори.

— Но, но, но, какво ми направи? Как ме накара да те доведа тук? И защо? Защо?

— Тук сме, Винс, защото, щом се освободиш от присъствието ми, веднага ще разбереш, че си действал под мое влияние. Дойдохме да разговаряме тук, защото искам да те убедя, не да те контролирам. Тук… — жестът му обхвана кабинките и светещите екрани, — както сам ще разбереш, след като се замислиш, аз нямам силата да въздействам на волята ти. За да се окаже партньорството ни успешно, аз трябва да се обърна към здравия ти разум.

— Здравия ми разум? Партньорство? — Гарете се изви като червей и се откъсна от прегръдката на Рейт, след което се обърна с лице към него, заслепен от гняв. — Господи, човече! Партньорство? Ти започна война!

— Не, Винс — отвърна спокойно Рейт. Устните му се разтегнаха в усмивка, едновременно топла и тъжна. — Ти започна война. Аз просто ти дадох възможността да нанесеш първия удар.

Усмивката му по някакъв начин задуши импулса на Гарете да се развилнее. Вместо това се извърна настрани и се отпусна в най-близкия стол. Извъртя го така, че да може да облегне лактите си на бюрото и да отпусне глава върху дланите си.

— Говориш за Диамантената мина.

— Разбира се. Каменарите от Диамантената мина са съюзници на дома Митондион още отпреди Освобождението. Повече от хиляда години. Ако тези легати се бяха върнали при Т’фарел Гарвановия перчем, след всичко, което са видели, войната щеше да започне независимо дали ти се иска, или не. Войната започна в момента, когато отрови водоносния слой на Диамантената мина.

— О, господи — прошепна Гарете. Той притисна палците си към ъгълчетата на очите си, борейки се с внезапния самоубийствен импулс да ги забие и да изкара всичко навън. — О, господи. Защо не ми каза? Ти беше тук — знаел си, виждал си какво се случва. Защо не ми каза?

Рейт сви рамене.

— А защо да го правя?

Гарете повдигна глава и впери поглед в Посланика. Бузите му горяха като ощавени, но болката все още не бе достигнала до съзнанието му.

— Да спра войната между безкрайната мощ на Арта и най-големия враг на човечеството? — разсъдливо произнесе Рейт. — Трябва да съм луд, за да го направя. Защо Манастирите трябва да се интересуват какви загуби ще понесете? Никоя цена не е достатъчно висока за спасяването на света от елфите — а войната между вас няма да ни струва нищо.

— Тогава з-защо… — заекна Гарете. — Какво правиш… Защо? Тоест… ти говореше за партньорство…

— О, да, Винс. Аз не съм забравил за най-съществената, най-важна подробност: артан или не, ти си човек като мен.

Аз съм много повече човек от теб, дивак ненормален, помисли си Гарете, но запази напълно неутрално изражение. Точно сега се намираше в невероятно отчаяно положение, че бе готов да приеме всякаква помощ от всекиго — дори от някой фанатичен психопат.

— Освен това знам — продължи Рейт, — че ти не си войнолюбец. Знам, че предпочиташ преговорите пред насилието и това заслужава възхищение, Винс; стига само да има шанс преговорите да са успешни. Но между видовете не може да има мир, Винс; преговорите само ще дадат на елфите повече време да прегрупират силите си и да организират кампанията си. Затова легатите трябваше да умрат. Сега войната е неизбежна. Тя е единственият ти вариант. Може да минат седмици, дори месец, преди домът Митондион да научи каква е била съдбата им. Сега времето е твой съюзник. Използвай го мъдро, Винс. Подготви удара си.

— Но… но ти не разбираш — безпомощно избъбри Винс. — Аз не мога да обявя война! Нямам такава власт… Имам началници, пред които се отчитам — и дори те се отчитат пред, ъъъ, пред аристокрацията на Арта. По-голямата част от, хм, аристокрацията никога няма да се съгласи на война — ще ми наредят да потърся изцяло дипломатическо решение.

Рейт сви рамене.

— Не можеш ли просто да се престориш, че им се подчиняваш? В силите ми е да ти предложа тайни съюзници, които ще излязат на бойното поле вместо теб.

Гарете присви очи пресметливо. Представи си как говори пред Конгреса на Незаетите с ореола на държавник; представи си как предлага на Компанията услугите си като миротворец, арбитър, посредник, търсещ прекратяване на насилието между двама от най-ценните съседи на Трансдея…

Не само можеше да защити Компанията, но и да спаси собствената си кариера.

— Съюзници? — попита той.

— Ммм, да — замислено отвърна Рейт. — Предполагам, че е напълно възможно. Какво биха казали… твоите началници… за съюз с Анханската империя?

— Анхана? — Дързостта на тази мисъл зашемети Гарете. — Можеш да ни уредиш съюз с Анхана?

— Напълно е възможно. О, той ще е неофициален, разбира се — и таен в началото, — но аз смятам, че общите интереси на Арта и Анхана могат да ги сближат все повече с времето.

— Как… как ще процедираме с това?

— Първо, като жест на добра воля — отвърна решително Рейт, — ти и твоите братя актири могат да спрат подкрепата си за каинистите в Империята.

Гарете ахна и откровено зяпна с уста.

Рейт се усмихна леко.

— Забравяш ли как се озовах тук? Прочетох мислите ти. Знам, че артанците и актирите са едно и също. Знам, че Каин е бил актир и че актирите се бият за каузата на каинистите.

— Аз… аз…

— Освен това знам — всъщност вярвам, — че основните цели на Империята, на Манастирите и на Арта съвпадат. Всички ние служим на Бъдещето на човечеството. Не е ли така?

— Ами, предполагам…

— Щом установим нормални отношения между Арта и Анхана, ти можеш да им продаваш артанска бойна магия — онези ваши многозарядни самострели без пружини са идеални — и аз съм сигурен, че те с удоволствие ще ги използват, за да изтрепят елфите.

Гарете прехапа устни. Идеята беше привлекателна, смела, дръзка, но…

— Не е толкова просто — рече той. — Няма как да го запазим в тайна, а аристократите ще се противопоставят дори на това.

— Аристократите, аристократите — изплю Рейт. — Нима твоят крал живее в страх от тази аристокрация?

— Ние нямаме крал — отвърна Гарете. Как да обясни същността на Конгреса на Незаетите така, че феодалното съзнание на Рейт да го разбере? — Имаме… управляващ съвет от благородници. А моите началници са само малка част от този съвет. Ако мнозинството гласува срещу нас, ще бъдем принудени да се подчиним. Не може дори да ни виждат, че се подготвяме за война, докато не ни нападнат.

— Но ти беше нападнат — заяви Рейт с непорочен поглед, — и то с предателство — в собствените ти покои. Ако не бяха бързите действия на артанските стражи, можеше и да те убият.

— Ммм, може би — отвърна Гарете, — но някой ще реши, че покушението е твърде своевременно и недостатъчно убедително. Не, това няма да ни свърши работа.

Рейт се усмихна сухо, протегна ръка и положи длан върху ръката на Гарете. Администраторът го погледна изненадано, но после се досети защо Посланикът изглежда толкова доволен. Гарете бе започнал да говори — и мисли — за себе си и Рейт като за „нас“.

Като за партньори с обща цел.

И той също установи, че е доволен. Никога не бе осъзнавал колко самотен се чувстваше, в какво тежко бреме се беше превърнала защитата на интересите на компанията — ден след ден, година след година. В края на краищата Рейт се оказа не чак толкова лошо момче, съвсем не психопат, а просто суров тип — склонен към насилие, разбира се, но той бе израснал в такова общество, недостатъчно развито, за да осъзнава неприкосновеността на човешкия живот…

Но пък елфите всъщност не бяха хора.

Гарете никога не забравяше да си напомня, че просветеният човек никога не съди за другите по собствените си културни стандарти; това бе едно от основните му правила.

— Трябва да потърсим някакъв начин, с който да спечелим войната още преди да е започнала, но да изглежда така, че е станало случайно — обяви той. — Трябва да изглежда така, че не сме им желаели злото.

— Знам, че вие, артанците, сте експанзионистичен народ — рече замислено Рейт. — Сигурно и в миналото сте имали конфликти с враждебни местни раси; сигурен съм, че сте разработили някаква стратегия да се борите с тях — някакъв начин, който да елиминира заплахата, без да предизвиква съпротивата на най-мекушавите от вашите благородници…

Гарете го погледна и леко отвори уста, припомняйки си една история от детството, една от онези легенди, които децата на Администраторите си разказваха едно на друго. Ставаше дума за някакво племе американски индианци… Су? Нещо такова. Нямаше значение.

Внезапно се почувства наелектризиран от възможността.

Можеше да го направи. Още сега. Още тук. Майсторският удар, с който щеше да спаси Компанията и себе си.

Мили боже, помисли си той. Стана от стола, а ръцете му трепереха от нервна енергия.

— Рейт, аз съм велик — гениален съм, за бога, измислих го!

Той плесна Посланика по рамото, разтърси ръката му и едва се сдържа да не се разтанцува, за да не стопи останките от достойнството си. Не можеше да седи на едно място. Обърна към себе си най-близкия монитор; когато скрийнсейвърът изчезна, той отвори телекомуникационната програма и въведе кода за идентификация.

Английски — напомни си той. — С тези хора трябва да говоря на английски.

На екрана се появи бодрата физиономия на млад симпатяга в облекло на Занаятчия.

— Студия Сан Франциско — обяви той с жизнерадостен глас. — Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Администратор Винсън Гарете от компания „Отвъдие“. Това е поверително обаждане първа степен до Началника на отдел Биобезопасност. Пригответе се за кодиране.

Очите на младия Занаятчия се ококориха. Той преглътна тежко и каза:

— Да, сър, Администратор! Приготвям се… — През високоговорителя се чу звукът от бързо потракване по клавиши. — Готов!

— Свързване!

Господи — помисли си Гарете, докато чакаше отговора на Началника на отдел Биобезопасност. — Господи, може би все пак ме обичаш.