Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (50)

6.

Широката врата на апартамента на Тан’елкот беше отворена, и Хари премина през арката, без да почука и дори без да намалява скоростта.

Апартаментът беше голям и открит; за да го направят, бяха преустроили една от изложбените зали на Екзозеума. Не беше толкова голям, колкото залите, посветени на Джубар и Каин, но до тавана от бронирано стъкло имаше цели три етажа. На приземния етаж беше разположена огромна гостна с мебелировка, проектирана според гигантските размери на Тан’елкот и разположена така, че да създава илюзията за отделни стаи: всекидневна, кухня, кабинет. Обикновена стълба водеше към втория етаж, където бяха разположени спалнята и личните помещения на Тан’елкот. Втора стълба водеше до третия етаж, където се намираше ателието на Тан’елкот. Там, под ярката слънчева светлина, която минаваше през бронираното стъкло, той правеше многобройните скулптури, които украсяваха апартамента му, както и домовете на колекционерите Незаети по целия свят; да се притежава оригинално произведение на Тан’елкот, се смяташе за признак за добър вкус.

Или поне това Тан’елкот казваше, че има горе. Тъй като в апартамента му нямаше рампи, Хари никога не се беше качвал по-нагоре от приземния етаж. Никога не беше намирал достатъчно основателна причина, за да се съгласи на унижението да моли Тан’елкот да го носи на ръце нагоре.

Гръмогласното боботене на Тан’елкот ехтеше из цялото пространство, макар че той се намираше в най-далечния ъгъл на апартамента си.

— Не, Никълъс, зелено. Не резеда. Зелено. Цветът на листата на младите дъбове през април.

Той беше коленичил върху килима в зоната на кабинета си, а пред него беше малка групичка от двама младежи и три девойки в подобни пози. Тан’елкот носеше избелели джинси и поло, обтегнато на могъщите му рамене — до последната подробност страшно стилен Професионалист. Младежите също бяха облечени по модата на младите Професионалисти; всичките нервничеха, а двама открито се потяха.

Това беше преддипломният семинар на Тан’елкот по Приложна магия. Всяка година петимата първенци по Бойна магия от Консерваторията получаваха като награда възможността да идват тук и да се обучават на майсторство от Тан’елкот. Студията нямаше навика да дава безплатни обеди дори на политическите затворници. Сутрин той преподаваше, а следобед провеждаше две демонстративни лекции дневно за посетителите на Екзозеума.

Той провеждаше семинара в дома си, защото нормалното за Отвъдие поле, изменящо законите на физиката в сградата, позволяваше да се използва Потокът. Разбира се, количеството му тук беше минимално — само това, което се изработваше от растенията в оранжерията, животните в зверилника и слабите енергетични следи от безбройните посетители на Екзозеума — но беше достатъчно за минималните, базови ефекти.

— Аз… ъъъ… не съм виждал снимки на дъбове… заговори бледият студент.

— Тогава намали жълтото. Не виждаш ли какви цветове използват колегите ти?

— Но, сър, това е цветът, който аз винаги…

— И затова си последен в групата, Никълъс. Всеки глупак може да омагьоса една тревичка. За да се овладеят силите на самия живот, трябва да се използва зелено! Ако не можеш да добиеш нужния оттенък сам, опитай поне да отвориш объркания си и замъглен разсъдък и виж какво използвам аз.

— Защо да не може просто да запомня заклинанието?

— Заклинанията са за глупаците, Никълъс. Те са само патерици за адепти, които нямат дисциплината на истински магьосник. Истинският майстор в магията формулира желанието си и го реализира само с усилие на волята си и с помощта на Потока; направи го реално вътре в теб и Потокът ще дублира твоята реалност отвън. Това е истинската…

— Хей — рече равнодушно Хари, — не ти ли казах да разпуснеш шибания си клас?

Лъвската глава на Тан’елкот се обърна с тежка, нечовешка отмереност; сякаш каменна статуя бавно оживяваше. Пое си дъх в наподобяващите пещера гърди и с едно движение стана на крака.

— Студенти, станете, управителят е тук!

Студентите скочиха; четирима от тях примигваха, внезапно измъкнати от медитирането си. И петимата застанаха в стойка мирно, наблюдавайки го със смесица от страхопочитание и ужас.

— Класът е свободен — каза Хари. — Разкарайте се! Всичките!

Единственото движение, което направиха студентите, беше да погледнат със съмнение Тан’елкот. Той стоеше с ръце, скръстени на огромните си гърди.

— Това е моят дом — рече той. — Те са мои студенти. Изпълнявам задача, която ти ми постави. Може и да си управител, но не позволявам да ми даваш заповеди тук.

— Ето ти една шибана заповед — каза Хари рязко, навеждайки се напред. — Сядай и млъквай. Това е твърде важно, за да губим време с твоите глупости.

Тан’елкот не помръдна.

— Не можеш да осъзнаеш колко оскърбително се държиш.

— Да, сигурно. От колко време се познаваме? Още ли очакваш маниери от мен?

— Маниери? Едва ли. Разсъдливост може би; загриженост за няколкото капки достойнство, което ми е позволено да…

— Млъквай — прекъсна го Хари равнодушно.

— Мога само да се надявам, че ми носиш добри новини. Например, че този твой ХРВП е плъзнал сред елфите и си дошъл да отпразнуваш събитието заедно с мен.

Майната ти — помисли си Хари. — Щом искаш да стоиш прав, стой си прав.

— Точно така — каза той. — Наблюдава се епидемия от ХРВП сред елфите. И знаеш ли какво? Актьорът, за когото те питах, който може да е бил изложен на действието на вируса — той е в Анхана.

Очите на Тан’елкот се опулиха, дъхът му излезе със съскане. Опита се да напипа облегалката на креслото си, но го пропусна и залитна като пиян.

— Нали ти казах да седнеш — напомни му Хари. После прехвърли поглед върху студентите. — Последен шанс. Омитайте се.

Те отново погледнаха към Тан’елкот, но той беше прикрил очите си с едната си ръка и им махна с другата. Те безмълвно събраха нещата си и избягаха през вратата.

— Каин — обади се Тан’елкот тихо, — моля те, кажи ми, че това е една жестока шега.

— Да, бе — промърмори Хари. — Аз съм известен с блестящото си чувство за хумор. Стегни се. Имаме да вършим работа.