Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (157)

7.

Мъката, която си причинихме един на друг…

Господи, спомням си първия път, когато я видях: до масата в онази конферентна зала в Централата на Студията. Тъкмо се бях върнал от два поредни хита: „Измъкване от Бодекен“ и „Последен отпор в Серано“; и тъкмо с мен се беше свързал Ханто Сърпа, за да му намеря и отнеса короната на Дал’канит. Колбърг беше решил да пусне серийно Приключение с цяла група Актьори и аз в главната роля. Бяхме шестима и Колбърг дори ми беше включил любовна история — той винаги ми натякваше да вкарвам повече секс в Приключенията ми. От мен се очакваше да прекарвам свободното си време, флиртувайки с Олга Бергман, великолепна блондинка от скандинавски произход, която играеше рицар на Хрил на име Марад. Тя беше добро дете, изгряваща звезда с гръмогласен смях и впечатляваща физика на Мисис Олимпия, и беше повече от навита да ми съдейства.

Но Шана седеше в другия край на масата.

Тя беше доста срамежлива за Актриса, поне по онова време. Сдържана. Напрегната. Малко плашеща.

Сияеща.

Те всички ме познаваха, естествено; аз бях най-голямата звезда в цялата система на Студията. Всички бяха гледали „Последният отпор“ и един по един се изредиха да ми казват колко е бил страхотен. Обичайните приказки в бизнеса. По време на цялата среща те се смееха и се шегуваха, питайки се един друг коя е любимата им част. Всички, без Шана. Тя не каза нито дума.

Когато Колбърг най-накрая я принуди да се включи, тя каза тихо:

— Любимата ми част я нямаше в куба.

После се изчерви и наведе очи, сякаш се притесняваше. Колбърг обаче не се отказа. Най-накрая тя разкри срамната си тайна:

— Любимата ми част са мислите за жителите на Анхана — как си лягат вечер или стават сутрин, целуват се, прегръщат децата си. За всички, които никога няма да узнаят какво си преживял, за да ги спасиш.

— О, порасни най-после — отвърнах аз. — Не го направих заради тях, а заради рейтинга.

Шана сви рамене.

— Те никога няма да разберат — рече тя и ме дари с възпламенителната си усмивка, която накара гърдите ми да се стегнат и сърцето ми да затупти бързо, и вече горе-долу бях готов.

Най-гадното бе, че така и не получихме възможност. Ако бяхме поживели заедно стотина години, Шана никога нямаше да разбере какво е това апартамент 3F. Припомням си живота си с нея и не мога да повярвам, че така и не разбрах какво се случва с мен.

Исках да живея в свят, където няма такива неща като 3F — където това принадлежи на замръзналото минало, погребано под хилядолетен прах, неспособно да се надигне оттам. Исках завинаги да прочистя света си от тази миризма.

Затова построих своя собствена 3F и я нарекох Аби; после се заключих в нея и се опитах да се престоря на щастлив. Мамка му, в Аби беше още по-зле. Старата ми стая поне беше нещо, от което можех да избягам. Можех да се боря с миризмата.

Аби ме накара да се боря, за да остана в нея.

Сега, когато се намирам тук долу, когато вонящата Шахта превръща целия ми свят в апартамент 3F, аз съм толкова щастлив, че ми се иска да се засмея на глас. Вече не си спомням кога за последно съм бил толкова щастлив.

Не, почакайте: мога.

Спомням си…