Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (102)

5.

Колбърг се изправи и се приближи толкова много до Тан’елкот, че на бившия император му се наложи да се извърне, за да не усеща зловонния му дъх.

— Мисля, че общо взето, си те бива, но, виждаш ли, има два-три неща, които още не си разбрал.

Какво знае? Какво му е известно за Фейт? Тълпата, населяваща съзнанието на бившия император, ломотеше и се свиваше от страх, но той беше нещо повече от тях; той беше Тан’елкот и нямаше да се уплаши.

— Ето какво разбирам: няма да посмееш да ме нараниш — заяви той твърдо. — Аз не съм обикновен Работник, който може да изчезне безшумно и безследно. Единственият ти шанс е да ме пуснеш и да се молиш да си държа устата затворена.

Колбърг се вдигна на пръсти, така че върхът на главата му почти докосна брадичката на Тан’елкот; после завъртя лицето си към бившия император, облъхвайки го с противния си дъх.

— Ти все още не разбираш.

Тан’елкот отстъпи крачка назад — никаква сила на духа не би помогнала на стомаха му да понесе това зловоние — и би се отдалечил и още повече, ако не се беше натъкнал на стената от застаналите зад гърба му сопита.

— Имам приятели и почитатели в самия Конгрес на Незаетите, разбираш ли това? Аз не мога да бъда задържан или наранен, както и Каин. Твоят собствен Борд на директорите е загрижен за моето благополучие — и си представям колко биха били… разтревожени… от твоя начин на живот.

Колбърг се отдалечи на пръсти, наведе глава към рамото си и присвивайки очи, изгледа бившия император. Гумените му устни се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Нека да ти обясня.

В този момент върху врата на Тан’елкот се стовари шокова палка и той рухна върху кървавата каша на пода, конвулсивно гърчейки се. Един от социалните полицаи го изрита прецизно в слабините, друг — в ребрата, трети — в бъбреците, а четвърти се зае да обработва главата му. Той не можеше да направи нищо, освен да се гърчи по пода — разрядът от шоковата палка беше парализирал периферните му двигателни нерви и крайниците му не се подчиняваха на волята му.

Тан’елкот простенваше след всеки ритник и щеше даже да се разплаче, ако му беше останала сила за това. С всеки удар по тялото му преминаваше шокова вълна, която пренасяше безличната злоба на социалните полицаи през всичките защитни механизми на организма му. Безпомощността набръчкваше кожата му, проникваше в кръвта му, преминаваше като червеи между сноповете на мускулите му и се забиваше в костите му.

Социалните полицаи го пребиха безстрастно и изключително професионално. Това, че един от тях само преди минути го беше докоснал съвсем по човешки, правеше болката му още по-голяма.