Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (104)

1.

Гибелта на Каин се облегна на сребристия, напукан от времето парапет, ограждащ палубата на баржата, и се загледа в доковете на Анхана с очите си с цвят на замръзнала река под безоблачно зимно небе. Фигурата му сякаш бе изработена от дъб и конопени възли, облечени с кожа; косата му бе остригана ниско и само мъх покриваше скалпа му, мускулите в краищата на изсечените му като с нож челюсти потрепваха нервно.

Очите му се присвиха под блясъка на изгряващото слънце и той се замисли за съдбата.

Беше облечен в обикновена туника и панталон от кафяво кадифе, свободен и торбест, с една идея по-светъл от кожата му. В сандъка под койката в каютата му лежаха алените му роби на Посланик на Манастирите, но той вече не ги носеше; възнамеряваше да се откаже от дипломатическия си пост в момента, в който стигнеше до Посолството в Анхана.

А след това…?

За пръв път от незапомнено колко дълго време той не знаеше каква ще е следващата му крачка.

Градът, който го заобикаляше, му беше дом повече от двайсет и четири години; тук се беше родил, тук бе преминало детството му, в един от кварталите на Индустриалния парк, който можеше да се види от мястото, където бе застанал. Зад него, от другата страна на този ръкав на Великия Чамбайген, се издигаха масивните стени на Стария град на Анхана, изградени от огромни варовикови блокове, по-големи от баржата, с която се бе спуснал по реката от Божиите зъби; почернялата от пушеците и хилядолетията стена, осем пъти по-висока от човешки ръст, се спускаше почти до самата вода.

Ковачницата на мъжа, когото бе наричал свой баща, все още се намираше на мястото си, недалеч оттук; когато затвореше бледосините си очи, той можеше да види малката стаичка, разположена под голямата спалня, където прекарваше нощите си. Благодарение на силата на ума си той можеше да си се представи на всякаква възраст, можеше да види родителите си, сякаш бяха още живи, или да се прехвърли напред, за да улови лицето на онзи, който в тази ясна утрин спеше в същата онази мъничка стая. Можеше да се промъкне в жилището на първата си любов или в килията под Посолството на Манастирите, където беше прекарал толкова часове в медитация. Градът беше част от семейството му, родител, по-възрастният брат, който никога не бе имал. А сега този град беше болен.

Анхана щеше да загине от вирус.

От няколко дни градът не се чувстваше добре, трескави фантазии нахлуваха в сънищата му, но той все още не осъзнаваше колко е зле. Имунната му система — Имперската жандармерия и армията — се приготвяше за борба с една бактериална инфекция: растящата вътрешна колония, наречена каинизъм, философска болест, която атакуваше вярата на гражданите в Църквата на Любимите деца на Ма’елкот и в самата Империя. Докато се разпространяваше, тази инфекция излъчваше токсини, които причиняваха болезнени абсцеси от безредици в покрайнините — в Града на пришълците и Лабиринта, — и бе започнала да засяга дори самия Стар град.

Имунната система на града бе изключително подготвена за борба с подобни инфекции; те се овладяваха, изолираха и концентрираха на няколко места, където една след друга биваха дезинфекцирани. Но градът продължаваше да усеща болки в ставите си, а треската му се засилваше с всеки изминал ден, защото истинската му болест беше причинена от вирус.

Вирус, причиняващ заболяване от съвсем различен тип.

Над северозападния квадрант на столицата, Гетото на пришълците, се издигаше черен стълб от дим. Всички сгради, които гледаха към реката, бяха почернели; повечето бяха частично срутени, а други бяха изгорели до основи. Малката част от Града на пришълците, която се виждаше оттук, приличаше на обгоряла обвивка на замък, след като мародерстваща армия го е опустошила отвътре.

Всичко това не означаваше почти нищо за Гибелта на Каин; той просто гледаше с безразличен поглед към останките. Гибелта на Каин се беше родил в планините само преди пет дни. Все още не познаваше добре новия си живот. Все още се изненадваше как го кара да се чувства светът, защото не реагираше по познатия от предишния му живот начин; не спираше да се изненадва от промяната в себе си.

Ето например: застанал на палубата на баржата, той предполагаше, че вероятно е единственият, който е запознат с болестта на града. Може би само един или двама от стотиците хиляди жители разбираха концепцията за вирусна инфекция; самият той не бе наясно, докато не му беше обяснено с подробности от покойния Винсън Гарете. И вместо да скочи на брега и да започне да оплаква съдбата на града, вместо да се втурне към посолството, за да предупреди Временния посланик за опасността, вместо да предприеме някакви действия, той просто стоеше, облегнат на парапета, чоплеше лющещото се покритие и наблюдаваше.

Долу, на дока, се беше събрал в пълен състав Имперският военен оркестър — двеста музиканти, чиито месингови инструменти блестяха под яркото обедно слънце. Те се бяха строили като за парад, преметнали духовите си инструменти през рамо като оръжия; високите им цилиндрични шапки стърчаха бели като облаци, а ширитите им проблясваха в пъстроцветни дъги като слънчеви зайчета. Пред подредения в широка дъга оркестър стояха мирно петдесетина дворцови рицари; дългите им ризници сияеха под златисточервените мантии, а остриетата от алена стомана на алебардите им искряха като факли.

Той се зачуди колцина от тях са болни: в колко мозъка вече тлееше заразната лудост.

От баржата към пристана пуснаха дъсчено мостче. В подножието му чакаше талига с два здрави впрегатни коня. Върху талигата беше построена платформа с височина около пет фута, а върху нея бе поставена решетка, скована набързо от парчета дъски. До талигата чакаха четирима монаси, Посветени, въпреки мръснокафявите им роби, които оповестяваха принадлежността им към Манастирите. Подобни роби се носеха обикновено от Непосветени, публичните лица на Манастирите. Те идеално успяваха да прикрият артанските безпружинни арбалети, които носеха и четиримата.

В ледените очи на Гибелта на Каин проблесна ново отражение: двама монаси — този път истински Непосветени — сваляха от палубата една носилка. Върху нея лежеше среден на ръст, на вид съвсем обикновен мъж на средна възраст. В черната му коса се бяха появили бели кичури, в тон с прошарените петна в едноседмичната му черна брада. Ръцете му висяха отпуснати и неподвижни от носилката, сякаш беше в безсъзнание; Гибелта на Каин знаеше, че не е така.

Мъжът не помръдваше, защото само неподвижността можеше да боли повече от движението: стоеше неподвижно, защото движението щеше да облекчи страданието му, а той не можеше да понесе това. За него само болката имаше значение.

Пет дни — от момента на раждането му — Гибелта на Каин не беше изоставял този мъж, първо във влака, който го откара по западния склон на Седлото на Хрил до речното пристанище Хараха, след това на баржата, която се спусна от Хараха до столицата на Империята. Гибелта на Каин се хранеше в грозния навес, скован от потрошени дъски и вкоравено от мръсотия платно, който бе служил за каюта на мъжа, спеше там, четеше там, там правеше ежедневните си упражнения; Гибелта на Каин коленичеше край грубата койка на мъжа за ежедневните си молитви към Спасителя, Възнесения Ма’елкот.

Стоеше неотстъпно до мъжа, защото всяко отдалечаване би означавало да пропусне болката. Гибелта на Каин се хранеше с болката на мъжа, пиеше я, дишаше с нея, попиваше я с порите си. Това бе неговата причина за съществуване. Мъжът имаше много имена, от които Гибелта на Каин познаваше само няколко; той ги изреждаше наум, докато гледаше как монасите вдигат сакатия мъж от носилката и го оковават изправен към решетката върху платформата.

Преди пристигането си в Гартан Холд мъжът бе заявил, че търговецът на роби, от който бе избягал, го бе наричал Доминик; в Кириш-Нар, където се беше сражавал в котешките ями, той бе известен като Сянката; някога оцелелите от Ордата на Кулан го знаеха като к’Тал, а сега бе известен единствено като Изменника или Омразния. В Анханската империя го наричаха Острието на Тишал и Принца на Хаоса, и Враг Божий. В земите на Арта, света на актирите, му викаха Администратор Хари Капур Майкълсън.

Но навсякъде, където бе известен под някое от тези имена, всички го знаеха под друго име, истинското му име, името, получено от Абата на Гартан Холд.

Каин.

Най-голямата гордост на Гибелта на Каин бе, че той бе взел легендарното име и го бе превърнал в най-обикновен звук: едносрично презрително изсумтяване.