Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (168)

8.

— Поеми я — настоя образът на Ма’елкот. — Нима страданието на дъщеря ти означава толкова малко за теб? Поеми ръката Ни и Ние няма да имаме повече нужда от детето. Няма да имаме причина да я нараняваме.

Може би беше живяла твърде дълго с Хари; може би това бе причината.

— И нямаш причина да Ни откажеш.

Образът на Ма’елкот се раздвижи, надипли се като отражение в кана с вряща вода. За миг под класически красивите му черти се показа друго лице: череп с набръчкана пергаментова кожа, покрит с бледи струпеи и тъмни гнили петна. Кривите зъби бяха покрити със сивкавокафяви петна, в очите му грееше безкраен, безграничен глад, който я ужасяваше.

— Да, част от Нас желае тя да страда. Любовта към жестокостта е също толкова човешка, колкото любовта на майката към детето й. Но след като се присъединиш към нас, желанията ти ще придадат цвят на Нашите. Научила си това от реката; не придава ли волята ти цвят на Песента й? Присъедини се към нас.

— Не мога — проплака Палас.

Слепият бог й показа едно момиченце, свито в уличката зад Работническия квартал на Манхатън. Малката размаза течащите си сополи с мръсна ръка и се закашля хрипкаво под сивкавия дъжд, чиито едри капки се пръскаха върху голото й вратле.

— Можеш ли да погледнеш това дете и да кажеш, че то няма право да диша чист въздух? Че няма право да яде прясна храна? Можеш ли да й кажеш, че няма право да бъде свободна?

Момиченцето се зарови в планината от боклуци и извика радостно, когато намери мръсна кост от пилешко бутче с късчета месо по него.

— Аз служа на реката — отвърна колебливо Палас. — Това момиче не е моя отговорност…

— Напротив. Знаеш, че тя страда и че имаш силата да я спасиш. Какво престъпление е извършила тя, за да я обречеш на живота, който знаеш, че я очаква?

— Тя живее в света, който вие създадохте…

— И Ние поемаме отговорността за това. Борим се, за да го променим. А ти за какво се бориш?

Тя призова образа на извора на Великия Чамбайген преди появата на железопътната линия в Седлото на Хрил: кристално чист ручей над покрити с мъх камъни сред великолепието на Божиите зъби. Призова образа на девствената гора под планинските склонове, бавно реещ се орел, плясък на вода, причинен от мечка гризли, която лови сьомга…

— Хайде, мило момиче. Това е нелепо. Помисли си за миг за тази твоя мечка: трябва ли тя да застраши живота на малкото момиче, което си готова да убиеш без колебание?

— Няма да позволя на безличните ви милиарди да нахлуят в моя свят — рече отчаяно тя с настоятелна упоритост.

— Но те не са безлични, съвсем не. „Безлични милиарди“ е просто фраза. Това е лозунг, който ти си измисли, за да ги обезчовечиш: ако са някаква абстракция, ще ти е по-лесно да ги обречеш на ужасната им съдба. Но те не са абстрактни. Всеки е човешко същество, което обича и мрази, което плаче, когато е наранено, и се смее, когато е щастливо. Всички те са точно тук. Всеки има лице. Готова ли си да им обясниш със свои собствени думи защо трябва да се задавят до смърт с пепелта на Земята?

— Не се преструвай, че се тревожиш за тях!

— Знаеш, че се тревожим. Можеш да го почувстваш. Всеки от тях е част от Нас; как може да не се тревожим? Тревожим се точно колкото и те.

Тя не знаеше какво да отговори; дори в нов образ, логиката на Ма’елкот беше неоспорима. Тя не можеше да си представи, че ще позволи десет милиарда човешки същества да умрат заради мечките, лосовете и дърветата. И въпреки това се съпротивляваше, макар все още да не знаеше защо. Може би защото Отвъдие беше толкова красиво, а Земята беше толкова… грозна.

— Само защото Ние бяхме твърде млади — твърде слепи, — за да я оформим правилно. Отвъдие не трябва да има същата съдба. — Пред очите отново се появи видение: град, който надминава Атина в нейната Златна епоха; който надминава императорския Рим; град, който обхваща най-доброто от Лондон, Париж, Санкт Петербург; град с грацията на Ангкор Ват, с великолепието на Вавилон.

— Дори мечките, за които очевидно толкова те е грижа, и всичките дървета — всяко живо същество всъщност, което расте в земята или ходи по нея, плува във водите или се рее във въздуха — може да остане. — И навсякъде, където погледнеше тя, светът бе покрит с гори и градини, прерии и сребристите извивки на реки.

И точно това бе светът, за който бе мечтала, нали? Може би затова двамата с Хари не бяха намерили щастието заедно: този неин мечтан свят изобщо не го интересуваше. Той го ненавиждаше.

Казваше: „Вечно спокойствие? То е за мъртъвците.“

Казваше: „Вярно, за теб може да е град. На мен ми прилича на голяма ферма.“

— Разбира се — каза й Слепият бог с лека насмешка. — В Нашия втори Рай няма място за Каин.