Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (13)

13.

Подготовката отне само три дни.

Към края на този период, след като взех изпита си по западните диалекти на първородните — първия ми тест за деня, — аз отидох в мъжката тоалетна на лингвистичния корпус и там ме чакаше Болинджър.

Тоалетната в лингвистичния корпус не е голяма: четири кабини, шест писоара, две мивки и малък шкаф за санитарни принадлежности. Двамата с Хари я избрахме, защото там има само една охранителна камера, покриваща почти цялото помещение.

Стоях при писоара, хванал члена си с ръка, и по гърба ми лазеха тръпки; от страх не можех да изцедя нито капка. Когато разказах плана си на Хари, той ме погледна накриво, както прави, когато е изненадан, и промърмори:

— Нали знаеш, че залагаш живота си за това, че ще се справя с Болинджър?

— Да, залагам го — отговорих му тогава доста лекомислено. — Или поне да го забавиш, докато пристигне охраната.

Но сега, когато стоях пред писоара и вратите на четирите кабини зад мен се разтвориха едновременно, и една ръка с размерите на лопата ме хвана за яката и залепи лицето ми за студените плочки на стената, нямах никакви трудности да се опикая целият.

— Тони, дръж вратата — каза Болинджър.

Той не беше сам.

Бяхме сигурни, че ще го направи сам — и защо не? Бяхме сигурни, че няма да повика никого на помощ — не и срещу мен. Бяхме сигурни, че няма да иска излишни свидетели, дяволски сигурни бяхме.

Убийствено сигурни.

И очаквах някои от бруталните му, хищнически представления, някакви подигравки, с които да спечеля минута или две, преди той сериозно да се заеме с убиването ми. Вместо това той се опитваше да пробие стената с лицето ми.

Пред очите ми заваляха звезди и коленете ми омекнаха. Тоалетната се завъртя около мен, когато могъщата ръка на Болинджър ме обърна и ме прикова към стената. Погледът на дребните му мечешки очи се плъзна презрително надолу към сбръчкания ми член.

— Не си вдигай панталона — каза той. — Така по ти отива.

— Болинджър — издишах аз, — недей…

Той отново ме притисна към стената. Светлината на лампите в тоалетната придоби червеникавокафяв оттенък в очите ми и не можех да кажа дали е довел със себе си двама приятели, или четирима, или шестима, защото бях забравил да броя и изобщо какво означават числата.

— Не трябваше да се захващаш с мен, Хансен — каза хрипливо Болинджър. — На мен даже ми беше минало, но тогава ти ме нападна. Наложи ми се да се защитавам. Това беше нещастен случай. Но изобщо не съм искал да те наранявам.

— Болин…

— Млъквай! — Юмрукът му ме удари отдолу в ребрата като товарен влак и нещо в мен се счупи. В гърлото ми забълбука кръв. — А сега, дребен шибаняко — каза той, докато промушваше дебелите си пръсти под ръба на защитната ми маска, — да видим какво има тук.

Той изтръгна маската от лицето ми. Заедно с част от плътта ми.

— Божичко! — изрече той с погнуса. — Сигурно някога си изглеждал добре, а?

Вдигнах ръце към оскверненото си лице и той ме захвърли на пода. Успях да се пипна за момент и дланите ми оставиха кървави следи по плочките, докато падах; опитвайки се да си поема дъх, се вторачих в тези две успоредни алени цапаници, сякаш в тях се крие някакво тайнствено значение, което може да ми спаси живота.

Болинджър ме изрита в корема с такава сила, че ме повдигна от пода, и отстъпи, давайки възможност на приятелите си също да се позабавляват.

Чух мокро хрущене, сякаш някой разбива изгнила врата, и в същия миг една обувка се заби в главата ми и светът потъна в мрак.

Последната гледка, която си спомням ясно, беше на охранителната камера в ъгъла, високо над главата ми. Малкият светодиоден индикатор, който сияе в червено, когато камерата работи, сега беше черен като окото на чайка.