Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (17)

17.

Часовете преминаха в дни, а дните — в седмици. Хари го освободиха от лечебницата много преди мен; следващия път, когато го видях, той вече се беше установил в Бойното училище. Макар че не му достигаше нито ръст, нито тегло, за да бъде конкурентоспособен в сблъсъците между облечените с тежки брони Бойни студенти по време на изпитанията, той обичаше да отбелязва, че бронята не се носи постоянно, дори и в Отвъдие. Самият той никога не си правеше труда да си навлича броня, но никой в кампуса не смееше да се изправи незащитен срещу него при бой с бокени.

През по-голямата част от времето Хари тренираше с Хамет и Толмън — изучаваше техниките, които биха му позволили да победи защитен с броня противник, като използва своята лекота и подвижност, за да събори врага или да достигне близка дистанция, където мечът е безполезен, а стилетът лесно може да прониже забралото или да се вмъкне под шлема. Постигаше успехи в тази област, не бях и очаквал друго от него. Хари не успяваше да побеждава всеки път наистина талантливите Бойни студенти — като Болинджър, какъвто беше някога, — но нямаше такъв, колкото и да е добър, който да не излиза с опасение срещу него на ринга или във ВП симулация.

Той беше станал знаменитост в кампуса, експонат, звезда в самостоятелно фрийкшоу. На острова не беше останал нито един човек, който да не го познава и да не иска да го видят в компанията му; беше започнал да събира тълпа около себе си в кафенето, както правех аз навремето.

Беше идол за нарастващ кръг от студенти по магия и стана неофициален талисман на Бойния колеж. Конър и Колън бяха свикнали да го следват навсякъде като млади вълци — вожда на глутницата; без ни най-малко да му се сърдят за нараняванията си, те даже се хвалеха с тях и разказваха с охота как Хари е извадил окото на Конър и защо Колън все още понакуцва. Оценките му по всички предмети се подобряваха, особено по академичните дисциплини. По времето, когато започна турнирът на Бойния колеж — седмицата на дипломните ми изпити, — беше ясно, че Хари ще бъде сред първенците в курса си.

Не изпитвах никаква завист към него. Беше заслужил това. Нагласена история или не, Хари беше истински герой. Да се изправи с голи ръце срещу четирима Бойни студенти — това не влизаше в нашия план, но Хари не се беше поколебал. Никога нямаше да забравя, че той можеше просто да изчака в шкафа и да ги остави да ме убият.

Само дето парчетата от черепа бяха увредили мозъка на Болинджър. Разбрах, че беше възстановил частично контрола върху лявата част на тялото си, достатъчно, за да може да ходи със закрепена за рамото му патерица, но очите му не се фокусираха и половината му уста беше завинаги застинала в крива усмивка. Той никога нямаше да стане Актьор, никога нямаше да отиде в Отвъдие. Щеше да прекара остатъка от дните си в приют във Филаделфия с минимални средства за съществуване.

Веднъж за малко да му видеофонирам. Не знам какво щях да му кажа, какво изобщо би могло да се каже. Нямаше как да го накарам да разбере, че съм се прехвърлял всеки ден в него, всеки ден съм ставал Болинджър — в болничното му легло, когато се изпуска в пелените си, които после медицинската сестра изпразва в нощното му гърне. Че съм се тътрил заедно с него в залата за физиотерапия със закрепената за рамото му метална патерица вместо здрав крак, докато мъкне мъртвата половина от тялото си, което някога е било неговата гордост. Че съм усещал как от вечно полуотворената му уста изтичат поточета слюнка.

Може би исках да му кажа, че никога няма да забравя на каква цена мечтата ми е станала реалност.

Взех семестриалните си изпити с максимална оценка, както обикновено. Подложих се на останалите операции, посещавах занятията, правех курсовите си работи, продължих да живея живота си.

Странях от хората.

Хранех се в стаята си, не разговарях с никого в кампуса. Носех се от кабинет в кабинет като призрак. Много скоро и останалите спряха да разговарят с мен. Кръгът ми от подлизурковци си беше намерил нов герой, на когото да се подмазва.

Лицето, което се появяваше в кошмарите ми, съвсем не беше на Болинджър. Беше на Чандра. И чувах гласа на Чандра — да ме пита дали не е имало друг начин.

Хари обаче не ме изоставяше. Но не мисля, че ме харесваше кой знае колко; мисля, че смяташе, че ми е задължен по някакъв начин, и затова се навърташе наоколо, разговаряше с мен, опитваше се да ме подкрепя.

Хари постоянно ме увещаваше да не се поддавам на игричките на Чандра с вменяването на вина у мен; той твърдеше, че именно заради Чандра е станало всичко. Речта на ректора в лечебницата, казваше Хари, е опит на един слаб човек да избяга от отговорност за постъпките си. Което може би беше истина, но не променяше фактите.

Аз не се бях опитал да намеря друг начин. Дори не бях обмислил подобна възможност.

Може би ако се бях опитал, щях да успея да спася мечтата си, без да убивам мечтата на Болинджър. Бях се плъзнал право в света на Хари. Бях се обърнал към насилието и бях устроил касапница, защото така е по-лесно. По-просто и по-ефикасно.

И по-забавно.

Не можех да платя такава цена за мечтата ми. Продължавах да уча само по инерция. Въпреки че не го бях казал на никого, дори на Хари, бях взел решение. Щях да се откажа от Актьорството. И от Отвъдие. Щях да позволя на мечтата ми за магия да умре. Това нямаше да помогне на Болинджър, разбира се. Но щеше да ми позволи да спя нощем.

Всичко, което трябваше да направя, беше да омажа дипломния си изпит и никога нямаше да се изправя пред същия избор отново. Ако човек се провали пред Дипломната комисия, не му дават втори шанс, просто го изпращат вкъщи.

В нощта преди явяването ми пред Комисията Хари Майкълсън ми спаси живота отново.