Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (55)

2.

Тъп прелетя над стъпалата, кръжейки над главата му, за да поддържа скорост, докато го водеше към Жълтите стаи в източното крило на петия етаж. Делиан се опитваше да не изостава, пъшкайки от болка при всяка крачка с осакатените си крака.

Киърандел крачеше напред-назад в коридора и ги чакаше. Беше облечена в дневната си работна одежда — свободен панталон и риза от лъскава черна коприна с наниз блестящи перли на шията, — а сребристата й коса беше опъната назад в толкова стегнат кок, че очите й изглеждаха допълнително издължени. В ъгълчето на устата й се забелязваше капка кръв, където бе дъвкала нервно устната си с острите си като игли зъби. С нея имаше двама охранители, огрета с височина поне девет фута и ширина около пет, облечени в тежки ризници, стигащи до средата на бедрата им, и въоръжени с тежки боздугани с размерите на главата на Делиан.

— Делиан — рече рязко тя и кимна към отворената врата зад гърба й. — Там, вътре.

Когато Тъп запърха във въздуха редом с тях, Киърандел поклати глава.

— Ти оставаш тук. Слез долу в покоите ми и ме чакай там.

— Аууу, Киър…

Киърандел оголи острите си окървавени зъби.

— Отивай. Веднага.

Тъп си тръгна.

Вътре в стаята едно обляно в сълзи човешко момиче на около двайсет години седеше на ръба на леглото. Зад нея върху завивките беше коленичил един каменар, който притискаше окървавена кърпа към бузата на момичето. Когато Делиан влезе, каменарят дръпна кърпата, разкривайки грозна зейнала рана на лицето на момичето. Вместо буза отстрани се виждаха два кървави къса месо, които не се допираха един до друг; тя изглеждаше така, сякаш някой беше забил нож в устата й и беше срязал бузата чак до ухото.

Делиан потръпна; стомахът му все още не бе напълно готов за това.

— Кървенето почти спря — рече нежно каменарят. — Добро момиче, смело момиче. Ще те оправя, нямаш грижи.

Делиан можеше да види, че преди е била красива.

През стената се чуваше глухият звук от някой, който крачи напред-назад с тежки стъпки, сякаш тъпче хлебарки с ботушите си.

— К’во си мислиш ти? — говореше някой в съседната стая. — К’во си мислиш ти? К’во тря’аше да направя?

Каменарят започна да шие бузата на момичето с дебелите си безчувствени пръсти, използвайки дълга извита игла; шевовете щяха да задържат кожата и мускулите на място, докато магията му ускори естествения процес на зарастване. Сигурно нямаше да остане белег — или поне не голям, — но щеше да боли. Тя изскимтя, от очите й потекоха сълзи и Делиан извърна поглед.

— Нейният мъчител е в съседната стая — каза Киърандел. — Доколкото знам, той избухнал изведнъж и Теса извикала охраната. Имал е време да я пореже само веднъж; тя успяла да стигне до вратата точно когато нахлула охраната.

— Тъп каза нещо за заложник.

Тя мрачно поклати глава и кимна към малката шпионка в съседната стена.

— Погледни, ако искаш. Копелето намушка едно от момчетата ми и зашемети друго. Не ми се иска да изпращам други вътре. Не само защото може да убие Енди; страх ме е да пускам хората ми близо до него.

Делиан кимна.

— Не е само той — ако е болен, тя също се е заразила. Не трябва да стоим тук. Нека лечителят остане с нея.

И защо не. Ако проститутката беше заразена, лечителят вече беше мъртъв.

Делиан улови Киърандел за ръката и я издърпа в коридора. Снижи гласа си и се наведе към нея, за да го чува само тя.

— Ти докосна ли момичето? Някой друг да я е докосвал или да е стоял близо до нея или, ъъъ, мъчителят?

— Не мисля.

— Добре. Тъп каза нещо за отрова?

— Да. Не съм сигурна — сещаш се, че тя не може да говори твърде ясно — отвърна Киърандел, кимвайки към раненото момиче. — Знам само онова, което чух през вратата. Той говореше разни неща за отрова в устата й — разни щуротии, че целувката й щяла да го убие и трябвало да отреже устните й, за да си спаси живота, такива глупости. Затова си помислих, че няма да е зле да го видиш. Показа ми… повече, отколкото искам да знам за тази твоя болест, но ти си експертът.

— Не съм експерт — рече мрачно Делиан.

— Друг не познавам.

— Добре. Първо, едва ли някой в Анхана е заразен — това сигурно е реакция на някакви опиати. Болестта се развихри от другата страна на Седлото на Хрил…

— Нека не рискуваме — прекъсна го мрачно Киърандел. — Ако ми дадеш положителен отговор, ще изпепеля цялото шибано крило. Ти ме накара да видя смъртта на онзи фей. Ти ми показа какво е усещането. Няма да гледам как хората ми умират по този начин. Ще я убия със собствените си ръце.

Златистите очи на Делиан погледнаха в сребърните на Киърандел; той видя колко я боли от това, че трябва да казва такива неща. Освен това видя, че наистина ще го направи, колкото и да боли.

Но това не е ХРВП — помисли си той. — Не може да е. Сигурно е реакция на някакви опиати. Както вече казах.

Вратата към коридора също имаше шпионка. Делиан пристъпи напред и плъзна настрани капачето й; щеше да хвърли един поглед през нея само за да успокои Киърандел, след това щеше да й каже, че всичко е наред. Лесно. Просто.

През шпионката се виждаше лежащ в огромна локва кръв фей; главата му беше изкривена под странен ъгъл, едната половина от шията му бе разпрана в подигравателно подобие на устни. На лицето му кацна една муха и се разходи по изцъкленото му око.

По пода се виждаха кървави отпечатъци от стъпки; някой бе преминал през локвата кръв и беше отишъл някъде встрани.

На леглото лежеше мускулест каменар; китките и глезените му бяха здраво овързани с усукан чаршаф, а в устата му беше натъпкана смачкана калъфка от възглавница. Каменарят въртеше китките си с леки бавни движения и търкаше глезените си един в друг, разхлабвайки скришом възлите.

— К’во тря’аше да направя? А? Тя щеше да ме убие. К’во си мислиш, че тря’аше да направя? — Гласът се чу по-ясно през шпионката; стената вече не го приглушаваше и той му прозвуча противно познато.

След това клиентът се появи в полезрението му: огромен, широкоплещест огрило, с посивяло лице, от което капеше пот; едното му око трескаво проблясваше. Той беше облечен в простички, но нови дрехи от боядисан в крещящи цветове лен, който беше подгизнал от кръв от дясната му страна. Не носеше оръжие, но острият като бръснач боен нокът на дясната му ръка стърчеше в цялата си дължина и лъщеше от кръв.

Единият от бивните му беше счупен; костта на другия бе почерняла и обгорена.

Делиан се свлече до стената.

По-добре да бях умрял в планината — помисли си той. Болката в гърдите не му позволяваше нито да говори, нито да диша. — О, Рони, защо не беше по-добър фехтовач? Защо не ми разцепи черепа още тогава?

О, господи, господи, бих дал всичко, за да умра…

Огрилото убиец в стаята беше помощник-боцманът от баржата.

— Какво е? — попита Киърандел. — Работата е зле, нали? Личи си по лицето ти.

— Зле е — потвърди Делиан.

Киърандел се обърна към своите пазачи огрета с напрегнато лице.

— Евакуирайте крилото. Искам за пет минути всички да се изнесат оттук. Съберете всички пазачи и прочистете стаите. Ако след тези пет минути тук е останал някой, той ще умре в огъня.

Едното от огретата посочи с огромния си боздуган към вратата, до която стоеше Делиан.

— Ами те? Ами Енди? Гаг ще го измъгнеш оттам?

— Няма да го измъкна — отвърна Киър. — Енди, Теса, Парк — всички остават.

Огретата се спогледаха слисано.

— Но ти газа…

— Не е нужно да разбирате — прекъсна ги Киърандел. — Просто направете каквото ви наредих.

— Всъщност ти не разбираш — промълви Делиан.

Той се оттласна от стената, изненадан, че все още може да се движи. Как бе успял да се изправи с цялата тази тежест върху раменете си? Как бе успял да проговори? Как можеше още да е жив, а сърцето му да гние в гърдите му?

— Ти не разбираш — повтори бавно и мъчително той. — Аз познавам този огрило.

— Така ли? — Киърандел примигна. — Светът е малък. Но това не променя нищо…

— Напротив. Променя всичко. Той е заразен. И за да се проявяват симптомите сега, значи има само един начин да се е заразил.

Делиан разпери ръце в пълно подчинение; с такова страдание не можеше да се бори, а още по-малко да го търпи.

— Аз съм имунизиран. Не се разболявам. Но той по някакъв начин се е заразил от мен.

Очите на Киърандел бяха огромни и пусти.

Тя бавно и вдървено вдигна безсилната си ръка към лицето си, загледана в нищото. Притисна пръсти към устните си, сякаш си припомняше докосването на устните му — сякаш се опитваше да изчисли безкрайно високата цена на една-единствена целувка.