Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (198)

3.

На дъното на Шахтата, под покрития с кървава кора отвор на месомелачката, металната решетка, която запечатва канала, е вградена в камъка. Една каменарска скаломага, наета от Имперската полиция, свърши работата. Под звуците на песента й камъкът омекна до топла лой; щом решетката беше поставена на мястото си, камъкът се затвори около нея като живи устни и тихата песен на скаломагата заякчи варовика до твърдостта на гранит.

В Шахтата за човешкото око цари само тъмнина, но това не е, защото там няма никаква светлина; очите, които виждат в по-ниските честоти на спектъра, ще открият, че Шахтата е озарена от слабото топлинно сияние на живи тела и по-ярките струи на издишания въздух. Ако подобни очи погледнеха сега към решетката, щяха да видят как между прътите се промъкват къси и дебели пръсти като бледи червеи през рохкава пръст; ако някой напрегнеше слух, по-остър от човешкия, той щеше да долови мрачно жужене, което пулсираше в хилядолетния търпелив пулс на самия варовик. Появиха се още пръсти, по-големи ръце се опряха в решетката и железните пръти се изтръгнаха от омекналата целувка на варовика.

Решетката се предаваше безмълвно от ръце на ръце, докато не стигна до подземната река; жуженето се промени и отново втвърди каменните устни, по които се изкатериха две скаломаги. Последваха ги двамата грамадни тролове със светещи очи, после още каменари, неколцина първородни, още тролове, няколко тромави огрета, които не виждаха нищо в тъмното, и дори няколко дървесни духове, които бяха пропълзели през дългия тунел с вързани на гърба криле.

Мнозина бяха облечени в брони; всичките носеха оръжия. Всеки от първородните носеше по един малък грифонов камък, задигнат от тайните запаси на Магьосническия корпус, а доста носеха магически оръжия, за да използват енергията, която отдаваха грифоновите камъни. Едно от огретата вдъхна дълбоко вонята на Шахтата и промърмори, че е гладен; един от троловете му отговори, че мястото обикновено е пълно с приковани към стените хора: мечтаният бюфет за всеки хомофаг.

Но Шахтата беше празна.

Нагоре по дългия изсечен на стъпала коридор не се виждаше нищо освен отключени окови, които висяха на веригите си, приковани с дебели пирони към стените.

— Може би проблем, тук — каза мрачно едната от скаломагите. — Размърдайте се. — Тя посочи с късия си пръст нагоре. — Работата, там горе.

Но когато минаха през вратата, която водеше към Ямата, донжонът също се оказа празен.

Дървесни духове, първородни, огрета, тролове, каменари и огрило обходиха концентричните кръгове на тунелите и проверяваха всички килии. Единствените обитатели на донжона бяха труповете, оставени в долната част на канавката.

Вратата, водеща към Съдебната палата, не можаха да разбият дори силните огрета. Някой предположи, че е заключена с магия, и известно време всички спореха дали да я разсекат с брадви, да я прогорят със захранван от грифоновите камъни огън, или да я свалят, след като скаломагите разтопят камъка, в който беше вградена. Докато спорът се разгаряше все повече, заплашващ да премине в кръвопролитие, пристигна Киърандел.

Тя бе научила новините от едно дървесно духче и беше преминала през вратата на Шахтата, носена на ръце от огрето Руго, който се оглеждаше нервно, облизвайки кривите си бивни, защото го мъчеше подозрението, че може би онзи странен фей, Подмененият, също беше оцелял в битката на Брега на простолюдието, а хич не му се искаше да си създава проблеми с Киърандел заради това, че го беше оставил жив. Изпита доста голямо облекчение, когато видя, че донжона наистина е абсолютно празен, точно както беше казало дървесното духче.

До Руго крачеше Лич, следвайки го вярно като куче и изпълнявайки послушно изръмжаваните команди от облечения в ризница огрило Чако, който го пазеше. Кръвта все още се стичаше от пробитите му от зъбите на Киърандел устни, а когато погледна от балкона към струпаните край стената на Ямата трупове, те го заболяха още повече. Реши, че трупът на приятеля му Каин сигурно се въргаля там долу като пън в купчина дърва за горене, и си помисли: По-добре той, отколкото аз.

Когато Киърандел, Руго, Чако и Лич се озоваха на балкона, първородните, каменарите, огретата и всички останали заговориха в един глас, като всеки се опитваше да обясни защо вратата трябва да бъде отворена по този или онзи начин; разнесоха се гневно ръмжене, стържене на стомана в стомана, гневни блъскания.

Треската, която замъгляваше ума на Киърандел, беше започнала да я отпуска; в часовете след залавянето на Лич тя дори бе започнала да се съмнява във вината на Каин. Изпита безмерно облекчение, когато видя, че Ямата е празна, и това чувство я разтревожи повече, отколкото треската й, затова фантазменият й глас прозвуча особено остро в главите на останалите.

— Той не е тук. Закъсняхме. Няма нужда да разбиваме вратата — не можем да се сражаваме срещу армията, която се е събрала горе. Изгубихме го.

Всички се умълчаха, размишлявайки върху последиците от загубата на Каин.

И сякаш тази тишина беше послужила като сигнал, защото вратата към Съдебната палата се отвори. На прага застава огромен, злобен на вид огрило с превързани китки, който носеше ризница, с три размера по-малка от необходимото, и тояга на донжонски пазач. Устните му се разтегнаха в подобие на човешка усмивка и той разклати подканящо бивните си.

— Здрасти, шибаняци — рече той. — Каин ли търсите? В Залата на правосъдието има празненство, а? Голямо празненство. Всички са поканени.

— Какво? — мъчително изхриптя Киърандел, която от изненада използва гласа си. — Какво?

— Да вървим — каза той, махвайки с ръка. — Не закъснявайте. Всички елате.

— Каин ме кани на празненство? — попита голото и треперещо, полумъртво, осакатено паякоподобно нещо, наречено Киърандел.

— Особено теб, Киърандел — отвърна сериозно огрилото. — Ти си почетният гост, а?