Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (118)

6.

— Колко дълго ще стои той там? — попита тихо Ейвъри.

Колбърг стоеше, безмълвно притиснал лице към стъклото, вече от часове — Ейвъри не можеше да каже точно колко. Тя се разхождаше напред-назад, обхванала раменете си с ръце, за да успокои треперенето, макар че в помещението не беше студено.

Тан’елкот седеше на стола, обърнал гръб на прозореца, и разглеждаше съсредоточено Фейт.

— Невъзможно е да се предскаже — отговори той дистанцирано и равнодушно. — Понякога стои пет минути. Веднъж вися почти цял ден. Работник Колбърг идва и си отива според собствените си желания. Какви са желанията му — това не само че е невъзможно да се узнае, но и е отблъскващо да се гадае на тази тема.

— Постигаш ли някакъв напредък?

Той поклати глава.

— Не. Разчитах да открия връзка веднага, щом установя контакт със съзнанието й, но не се получи. Предполагам, че травмата, предизвикана от убийството на майка й, я е накарала да се огради със стена от тази част на съзнанието си. Подобна дисоциативна реакция понякога довежда до разделяне на личността на части.

— Ти си знаел — каза тя. — Знаел си за убийството предварително.

— Ако си спомняте, се опитах да ви предупредя.

— А опита ли се да предупредиш нея? Опита ли се да кажеш на нея?

— Тя и Каин разбираха какво рискуват — каза той, после добави по-тихо, с горчивина: — Може би по-добре, отколкото самият аз…

— Какво ще стане, ако не успееш да намериш връзка?

— Както и обясних, единственият начин да се защити това дете, е да се направи полезно за тварта, която някога беше Колбърг. Ако се провалим в това, ние самите също ще се окажем излишни. Изходът от такава ситуация е летален, Бизнесмен.

— Има и по-лоши неща от смъртта — отбеляза Ейвъри.

— Наистина — съгласи се той. — И с някои от тях вероятно ще се запознаете лично. Вече споменах за някои от начините, по които Колбърг прекарва свободното си време.

Ейвъри погледна през стъклото към празните гладни очи и отново потрепери.

— Има ли нещо друго, което можем да направим?

Тан’елкот унило сви рамене.

— Мога единствено да проверявам резонансите, способни теоретически да поддържат връзката й с реката. Може да се каже, че търся връзка, но нали разбирате, че съзнанието — дори съзнанието на едно дете — е, метафорично казано, доста обширно място.

Ейвъри кимна към Колбърг.

— А той разбира ли това?

— Не мога да кажа какво разбира и какво — не.

— В него не е останало нищо човешко — рече тя.

— В него всичко е дълбоко човешко — възрази Тан’елкот. — Той е продукт на концентриране и дестилиране на човешката природа, въплътената същност на човечеството. Предполагам, че искахте да кажете, че вече не е човек.

— Намеквате, че е нещо повече от човек?

— Напротив. Той е нещо значително по-малко.

Ейвъри поразмишлява над тези думи и накрая каза:

— А какво ще стане, когато намериш връзката?

Тан’елкот извърна поглед от лицето на спящото момиче и въздъхна.

— Това поне не е тайна. Животът — самото съществуване — е структура на Потока; всичко, независимо дали е живо, или не, е структура от изначалната енергия на Вселената. Ние възприемаме всяко нещо отделно, защото така сме научени. Но в края на краищата всичко, което съществува, е само бримка в плетката, която представлява Вселената.

Гласът на Тан’елкот стана педантичен и сух, но лицето му помрачня още повече.

— Може да се каже, че Чамбарая е само малка бримка от вселенското съзнание, което елфите наричат Т’налдион. С помощта на Фейт Бордът на директорите иска да плъзне корпоративните си пръсти в тази бримка, да я разплете и да я заплете отново по свой собствен образ и подобие.

Ейвъри поклати глава неразбиращо. Лицето на Тан’елкот беше мрачно като отворен гроб.

— Те ще превърнат Отвъдие в свят, подобен на вашия.

— И това е всичко? — попита Ейвъри, мръщейки се. — Звучиш така, сякаш ще е някаква катастрофа.

— Това ще бъде Армагедон в немислими мащаби; геноцид, за който Сталин не би могъл и да си мечтае.

— Унищожаването на магията не ми изглежда нещо чак толкова страшно.

— Бизнесмен — каза търпеливо Тан’елкот, — вие не разбирате. Магията не е унищожена на Земята; тя е функция на Потока, който е енергията на самото битие. Но може да се промени формата, в която се проявява. И точно това е било направено. Някога на Земята ги е имало същите магически същества, които ги има и в Отвъдие: дракони, морски змейове и сирени, птици рух, джинове, първородни, каменари и останалите. Но подобни създания се нуждаят от по-високи енергийни нива на определени честоти на Потока, отколкото хората; докато неговата структура на Земята се е разпадала, тези същества не просто са загивали — самите им кости са губели целостта си. Те са се разтворили във фоновия Поток на вашата Вселена.

— Искаш да кажеш, че магията работи и на Земята? — попита скептично Ейвъри.

— Магията „работи“, както се изразихте, навсякъде. Но формата, в която се проявява тук, е някакво местно отклонение; законите на физиката на тази планета и в околното космическо пространство са променени по такъв начин, че да спомагат за хегемонията на човешката раса.

— И какво лошо има в това?

— Не съм казал, че това е лошо. Ние не спорим за моралната страна на нещата. В моя стремеж да защитя своите Деца аз готвех подобна съдба и за моя собствен свят. Но това е неестествено. То е причината за уродливото изкривяване на човешката природа, което виждаме около себе си, и за обществото, в което се заставяте да съществувате.

— Но на Земята не е чак толкова лошо…

— Откъде знаете? — подхвърли жлъчно Тан’елкот. — Вие само през последните няколко дни сте се сблъсквали с реалностите на живота на Земята. Харесва ли ви? — Той посочи през прозореца, зад който Колбърг открито потриваше слабините си, притиснал буза към стъклото и полуотворил уста. Ейвъри потрепна и извърна поглед. Тя обхвана още по-здраво раменете си с ръце.

— Не разбирам. Щом толкова мразиш нещата, които правят, защо им помагаш?

— Помагам не на тях! — Внезапно той скочи на крака и се извиси над нея, размахвайки огромния си юмрук. — Помагам на теб. Помагам на Фейт. Аз… — Яростта му посърна толкова бързо, колкото и се беше разярила. Той разпери пръсти и отпусна ръка до бедрото си. — Опитвам се да се върна у дома.

От другата страна на прозореца Колбърг дишаше тежко като уморено куче.

— Е, добре — каза Ейвъри най-накрая. — Опасявам се, че не ти е провървяло.

— Какво имате предвид?

Тя поклати глава.

— Ти си типичен мъж, Професионалист. Затова и не можеш да намериш тази твоя „връзка“.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. Нали ти казвам — ти си мъж. Мислиш си, че момичето е било свързано с реката. А това не е така. Фейт ми го каза, когато летяхме към Бостън първия път, веднага след като я взех. Тя беше абсолютно ясна по този въпрос. Връзката й никога не е била с реката. А с майка й.

— С майка й?…

— С вече мъртвата й майка.

Тан’елкот присви очи.

— Какъв глупак съм — промърмори той, като отново седна на стола до Фейт и се зае да се взира в нея с подновена енергия. — Сила… — промърмори той. — Всичко, което ми трябва, е използваем източник на сила…

— Какво правиш? Тя е мъртва, Тан’елкот. Няма връзка.

— Мъртва е, да, но структурата на нейното съзнание се е запазила по същия начин, по който съзнанието на сина ти живее в мен. Тази структура е била хваната в капан в момента на смъртта й. Тя е безсилна, разбира се, но само докато няма тяло, което да командва. Нещо като записана на диск компютърна програма: информационна структура, на която й трябва само терминал, който да я стартира, и източник на сила, който да я активира.

— Каква сила?

От вратата зад гърба й с бездушно стържене Колбърг изрече:

— Моята сила.