Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (244)

6.

Той я беше виждал стотици пъти, ако не и хиляди, през очите на Актьорите от Студията, но усещането от това да се види на живо, не можеше да се предаде с никакво симкресло. Катедралата се извисяваше над него, закриваща половината небе; титанически свод от снежнобял мрамор, най-високата сграда в Анхана, надвишаваща дори оцелялата кула на двореца „Колхари“. Нямаше нито прави линии, нито остри ъгли; извивките във фасадата създаваха зрителната измама, че е по-огромна, отколкото е в действителност. Изгледът засенчваше дори реалното положение на нещата и стените бяха съвършено чисти — нито украса, нито орнаменти, които могат да загатнат за истинските мащаби на сградата.

Беше останала непокътната както от пожарите, така и от битките. Покрай нея или вътре в нея не растеше нито една тревичка, по девствените й стени не се виеше бръшлян. Подовете й бяха от камък, вратите — от желязо, таваните — от месинг. Тя дори не беше застрашителна; да влезеш в нея, означаваше да се окажеш смазан от собствената си незначителност.

Каин едва й обръщаше внимание.

Той се приближаваше към нея, подсвирквайки си фалшиво, разсеяно; тези звуци бяха само някакъв призрак на мелодия. Овесени на въжета църковни прислужници чистеха фасадата на катедралата; макар че черното масло не беше засегнало стените, димът беше окадил блестящата им повърхност.

— Предполагам, че ще трябва да затвориш това място — промърмори Каин.

Защо да го правя? — отговори гласът в съзнанието му. — Ма’елкот още съществува — все още е покровител на Анханската империя и все още слуша молитвите на Децата си. Макар че той е само част от това, което Съм Аз, името Ма’елкот все още пасва на Неговата същност.

Има мнозина като него — Аз съм цял пантеон. Не разбра ли това? Палас Рил също е част от Мен като Ма’елкот; тя ще бъде покровителка на дивата природа, която толкова обича, и ще е застъпница на слабите и угнетените, както когато помагаше на бегълците…

— По дяволите, няма ли да млъкнеш? Ако знаех, че ще ми се наложи да слушам твоите дрънканици до края на дните си, щях да те оставя да ме убиеш.

Той се приближи до портата и един жрец с бяла роба под алено-златиста мантия му отвори.

— В името на Възнесения Ма’елкот това смирено Негово Дете приветства лорд Каин.

Каин направи гримаса, едва кимна в отговор на дълбокия поклон на жреца и премина. Жрецът извика подир него:

— Не желае ли лорд Каин придружител? Водач може би? Може ли това смирено Дете да ви укаже пътя?

— Сам ще си го намеря — отсече Каин и продължи да крачи нататък.

Нямаше затруднения в намирането на светилището. Седем години не са толкова дълъг срок, че да се изтрият от паметта му дори най-незначителните подробности. Той познаваше светилището много добре — беше умрял там.

Катедралата на Възнесението беше издигната около Стадиона на победата.

Премина през дълъг тесен коридор и излезе под ослепителното слънце; арената все още си беше под открито небе и почти не се беше променила от онзи първи Ден на Възнесението. Той се спусна по ниските стъпала към парапета около арената и всеки път, когато гледам записа, ми се струва, че сякаш всеки момент ще скочи през перилата, за да се приземи върху пясъка.

Но той не го прави.

Вместо това въздъхва и виждам как лицето му става сурово. Оглежда се и минава покрай редиците със седалки. Когато стига до една от херцогските ложи — онази, която е принадлежала на покойния Тоа Сител, — сяда, обляга лакти на коленете си и се вторачва в арената.

За много, много дълго време.

И отново записът не съдържа монологване, няма никакъв намек за това какви са мислите му, само от време на време адреналинът ускорява пулса му и веднъж или два пъти го пробожда топлината на раждаща се сълза.

Най-накрая той промърморва:

— Проблемът с хепиенда е, че никога нищо не свършва наистина.

Амин.

Нова дълга, много дълга пауза, през която Каин гледа в небето, сякаш се опитва да открие там образите на воюващи помежду си богове и богини; после насочва поглед към арената, някъде към самия й център. Към олтара.

— А Ламорак? — пита той след известно време. — И тази торба с лайна ли е бог сега?

Разбира се.

— Исусе!

Не. По-скоро Юда. Ламорак ще бъде бог на предателите, ревнивците, всички, които таят в сърцата си грях и замислят тайни злодеяния. Отровителите. Наемните убийци.

— Страхотно — изсумтява Каин с горчивина. — Това сигурно е някакъв специален подарък за мен?

Не получава отговор.

— А Бърн?

Уви, не. Не нося Бърн в Мен. Колко жалко; от него би излязъл прекрасен бог на войната, не мислиш ли? Прилича на Арес в много отношения…

Сега Каин е този, който не намира отговор.

След малко той промърморва замислено:

— А Ханто Сърпа? Той… ти… започна кариерата си като некромант, нали? Бог на смъртта?

На красотата.

Каин изсумтява.

Иронично, нали? Един човек, толкова уродлив, че не можех да понасям да бъда него — но единствената му страст беше красотата. Дори и сега нищо друго не Го трогва.

Каин поклаща глава.

— Смотана работа. Имам предвид, че той е оригиналната ти личност, нали?

Ето защо Той е главният сред Нас, Каин.

— Главният? Богът на красотата?

Ако ми позволиш, ще отговоря с думите на Кийтс:

Красотата истина е, а пък истината — красота.

Това е всичко, дето знаем на Земята,

и всичко, дето трябва ни да знаем^[1].

Каин се обляга назад в седалката, гледайки в небето и размишлявайки; мисля, че може и да е заспал за известно време, защото затваря очи, а когато ги отваря, сянката на стените на катедралата вече е започнала да се изкачва по източните трибуни.

Когато заговаря отново, звучи по-спокойно — почти умиротворено:

— Какви са тия глупости с „лорд Каин“? — пита той бавно.

Сухият глас му отвръща без колебание, сякаш не е имало никаква пауза:

Само нищожен жест на признателност. Моите Деца ще ти оказват честта да се обръщат така към теб до края на дните ти.

— Сложи край на шибаното нещо. Не искам да съм никакъв лорд. Аз съм Каин. Това е достатъчно.

Нова пауза. След малко:

Сигурно е така. Но как тогава да изразя колко силно те ценя — теб и това, което направи за Мен? Каква награда може да те удовлетвори?

— Можеш да ме оставиш на мира, мамка му.

О, Каин, нима някой от нас някога е бил способен да направи това?

Каин не отговаря.

Мога ли да ти предложа работа?

— Работа?

Какво ще кажеш да станеш, да речем, император?

— Господи Исусе, не! — възкликва Каин и избухва в смях. — На това ли му викаш награда?

Но на Империята й е нужен владетел и мнозина биха сметнали неограниченото могъщество…

— Аз съм достатъчно могъщ — прекъсва го Каин. — Забрави ли?

След кратка пауза:

Вярно.

— Да ми натресеш работа, която не понасям? Направо съм очарован. Мамка му. Освен това винаги, когато работя за теб, това не свършва добре и за двама ни, нали?

Отново вярно. А какво ще кажеш за вечна младост?

Каин примигва смаяно.

— А можеш ли да го направиш?

Мога. В мига, в който двамата с Палас Рил Ме свързахте с реката, те опознах до съвършенство. Познавам те до последната молекула, Каин; до последния атом. Мога да сътворя за теб ново тяло, както Палас Рил беше започнала да прави за себе си. Мога да те направя отново двайсет и пет годишен — двайсет и пет годишен завинаги. Помисли си: няма да те болят бедрата и раменете, мускулите ти ще възвърнат младежката си гъвкавост… Мога да направя още повече: да ти дам свръхчовешка сила и бързина, раните ти да могат да заздравяват…

— Можеш да спреш дотук, чух достатъчно. Не, благодаря.

Това няма да е някакъв голем, Каин; пак ще си бъдеш ти. Нервната система на твоето ново тяло ще приеме съзнанието ти със същата охота, както това, в което си сега, може би дори с още по-голяма.

— Точно там е работата, че ще е по-добро.

Защо ти е да отхвърляш телесното съвършенство?

— Защото не ти се доверявам, мамка му! — отговаря Каин.

Каин, давам ти думата Си…

— Аха, а ние и двамата знаем колко струва тя — прекъсва го той. — И двамата знаем, че когато тръгнеш да ми създаваш ново тяло и да го усъвършенстваш, няма да се стърпиш да усъвършенстваш и ума ми. Ще махнеш някои от лошите ми навици, които никой не харесва у мен — че ругая твърде много, че се чеша пред хората и така нататък, — и след като започнеш с подобни дреболии, ще продължиш с другите ми лоши навици. Като например този, че от време на време ти сритвам задника.

Прекарват дълго време в мълчание.

Поне ми позволи да поправя краката ти.

— В момента не работят зле.

Състоянието им е несигурно, Каин. Може да съжаляваш, че си отхвърлил това предложение.

— И без това вече съжалявам за доста неща — казва Каин с дълбока въздишка.

В този момент се чувствам поласкан — струва ми се възможно да си мисли, че е сбор от своите белези.