Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (194)

8.

Шумът от караулката достигна до Рейт още докато се намираше в широката зала пред параклиса: заплахи и сълзливи молби, яростен рев и писъци от болка. Когато стигна до витата стълба, вече беше болезнено силен. Стиснал Косал в едната си ръка и ремък в другата, Рейт измина и последните няколко стъпала.

В малкото преддверие шестима мъже в ризници със символите на Божиите очи крачеха напред-назад и ръкомахаха, сякаш спореха на нисък глас, който не можеше да се чуе заради шума. Той се вдигаше зад стоманената врата — вътре, в самата караулка — която беше претъпкана с отчаяни паникьосани мъже, облечени в униформи на донжонската стража. Пазачите се бореха помежду си, хапеха се и се драскаха, опитвайки се да се доберат до вратата; десетки ръце се вкопчваха в решетките и се протягаха към офицерите, които охраняваха преддверието.

Рейт ги наблюдаваше известно време, после кимна мълчаливо и предпазливо допря острието на Косал към каменния ръб до него. Косал захапа камъка с пронизително стържене. Събралите се в преддверието мъже подскочиха стреснато и запушиха ушите си с длани. Той бавно извъртя острието, изрязвайки парче от стената, сякаш камъкът беше просто твърдо сирене. Парчето заподскача по стъпалата към пода на преддверието, търколи се бавно по него и се спря. Настъпи тишина.

Рейт насочи Косал към Божиите очи.

— Вие можете да си вървите.

Те гледаха изучаващо окъсаните му дрехи; от едната им страна капеше черно масло, а другата бе подгизнала от кръвта, която се стичаше от раната на хълбока и промушването под ребрата. Един от Очите се изпъна и пристъпи напред.

— Имаме заповед да пазим тази врата…

— Не ме интересува. Махайте се.

— Самият Тоа Сител…

Рейт подръпна ремъка, който държеше в другата си ръка. Иззад ъгъла, с примка на шията, с вързани ръце и парцал в устата, откъснат от собствените му дрехи, се появи Негово Сиятелство Тоа Сител, Наместник на Империята и Патриарх на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот.

Изцъклените му очи гледаха безизразно в нищото; когато Рейт слезе по последните няколко стъпала в преддверието, Патриархът се спъна и залитна, падайки на колене. Дори не понечи да се изправи. От запушената му уста се разнесе нисък животински вой. От безжизнените му очи потекоха сълзи.

В есенното прошумоляване на изненадано поет дъх се вмъкна жуженето на Косал.

— Вървете — каза Рейт.

След като се спогледаха, офицерите бавно и предпазливо го заобиколиха и започнаха да се изтеглят по стълбите.

— Хей — извика един от пазачите иззад вратата. — Хей, ами ние? Не можеш да ни оставиш тук — не знаеш какво става там долу!

— Ами, осветли ме.

От множеството гласове, прекъсващи се един друг, Рейт успя да сглоби историята за избухналия в Ямата бунт. Той си помисли: Каин, и си спомни нечовешките призраци, които бродеха в пещерите: пещери, които бяха свързани с донжона чрез Шахтата.

Рейт отиде до вратата и вдигна Косал над главата си. Хората зад решетките бързо се отдръпнаха назад. От ключалката изхвръкнаха искри, когато острието я преряза, и вратата се отвори. Рейт отстъпи настрани, навивайки каишката на ръката си, сякаш Патриархът бе някое непослушно куче, и изпрати безмълвно с поглед тичащите нагоре по стълбището пазачи.

Преддверието утихна. Вратата на донжона зееше отворена. Стъпалата, които водеха надолу, бяха тъмни като зейнала уста. Рейт си пое дълбоко дъх, погледна надолу и сви рамене. После заслиза по стъпалата, влачейки Патриарха след себе си.

Докато слизаше, живите призраци, които се бяха наблъскали в тясното ъгълче в съзнанието му, постепенно избледняваха; той вече не усещаше методичното приближаване на артанските войски по суша и по вода. Когато стигна до долната площадка на стълбището, Рейт за пръв път от ужасно много време остана съвсем сам в съзнанието си. Дори жуженето на Косал утихна.

Той спря и се намръщи.

Ако зад тази врата наистина бе избухнал бунт, той не го чуваше. Единственият шум, който се чуваше, беше тътренето на наранените боси крака на Патриарха. Откъм караулното помещение се процеждаше слаба светлина; Рейт виждаше единствено бледите проблясъци на големите пирони, с които беше закована месинговата обшивка на вратата. Той погледна към смътния силует на Тоа Сител, но не намери никакъв отговор в мълчаливата му фигура.

Натисна предпазливо бравата на вратата. Беше заключена — или някой я държеше от вътрешната страна. Рейт притисна ухо към металната обшивка. Сега вече чу гласове от Ямата, много гласове, макар да не успя да различи отделните думи във всеобщото тихо мърморене. Позволи си да въздъхне тихо и кимна.

Чрез дихателни упражнения се потопи в Техниките за контрол и създаде в менталното си зрение яркия образ на Каин такъв, какъвто го беше видял последния път, окован в талигата, която се движеше под звуците на „Божие правосъдие“ в изпълнение на имперския военен оркестър. Допълни образа с всеки белег, който бе забелязал през петте дни, прекарани на баржата, с всяка струйка пот, която бе оставила следи върху прашната му кожа; добави посивелите коси по слепоочията му и си представи прошарената четина по брадичката и бузите му.

След това премахна от получения образ слънчевата светлина и музиката; изтри талигата и оковите; накрая премахна дори туниката и панталона от грубо домашно платно. Остана само Каин.

И Рейт го видя. Смътна размазана фигура като обгърната от мъгла.

Той седеше върху купчина парцали и прокъсани дрехи, които незнайно защо напомняха на трон; беше облечен със стара сива туника, разнищена по подгъва и толкова протъркана, че чак бе станала прозрачна, която незнайно как се превърна в блестяща броня. В краката му лежеше умиращ елф; до него беше коленичил огромен мускулест огрило, който увиваше платнени парчета около зачервените крака на Каин с ръцете си, които също бяха бинтовани; пред него стоеше изправена едра жена, която бе хванала ръцете си зад гърба като ученичка на изпит. Косата на Каин бе побеляла още повече, отколкото си спомняше Рейт, а брадата му бе порасла дълга и рошава; бузите му бяха хлътнали; гладът и болестта бяха причина очите му да хлътнат дълбоко в черепа.

Но тези очи все още блестяха ярко като въглени в тъмна пещера.

Той тръсна глава, за да прогони видението от съзнанието си, и избърса челото си с ръкава на ръката, която държеше меча. Рейт беше видял Каин не такъв, какъвто бе в действителност, а такъв, какъвто искаше да го види: увит в мъглата на легендата. Повече от човек: митичен герой.

Сигурно вече е мъртъв — помисли си той. — Още много ще умрат и много ще бъдат наранени. Но някой сигурно е докоснал кръвта му. Някой може да я е вкусил, ако е била отмита от водата или е потекла от раната му. Това може да е достатъчно.

Трябва да е.

Опита се да привлече силата на менталното си зрение, за да отключи вратата така, както бе успял да го направи преди цяла вечност с ключалката на офиса на Гарете, но силата го бе напуснала. Имаше някакви смътни спомени — нещо, свързано със скалата, в която бе изсечен донжона, — но не си направи труда да напряга паметта си; имаше и друг начин.

Рейт пъхна острието на Косал в процепа между крилата на вратата и го плъзна надолу, докато не срещна съпротива. Концентрира се максимално и успя да изпрати импулс енергия към меча; той оживя за миг, без никакви усилия разсече металната пластина и отново замлъкна. Задъханият Рейт трябваше да се облегне за момент на каменната стена, за да възвърне силите си. Когато натисна бравата с ръката, в която държеше каишката на Патриарха, вратата се отвори.

Застанал в сянката на касата, Рейт се озова пред внушителен брой арбалети, насочени към гърдите му; намираха се в ръцете на хора и елфи, застанали в дъното на балкона, на около стотина фута от него. Някъде близо до него прозвуча глас:

— На балкона. Бавно и без номера.

Рейт излезе на светло.

На няколко крачки вдясно от него друга малка група със смесен състав от различни раси държеше заредени арбалети; от такова разстояние парапетът на балкона не можеше да предложи никаква защита.

— Остави долу меча — нареди един от тях.

Рейт не им обърна внимание. Той пристъпи напред към парапета и погледна надолу към Ямата. Върху купчина от парцали и дрехи, превърната в трон, облечен в стара сива туника, която блестеше като излъскана стомана…

Около него стояха елф, огрило, жена…

Поглед твърд, като стените на донжона: състояние на духа, при което и най-неочакваното се приема без мигване на окото.

— Рейт.

— Каин — отвърна Рейт.

Продължителен, напрегнат, измерващ поглед: в мълчаливата среща на леденосивите и пламтящите черни очи се проведе цял разговор. Рейт беше принуден да сведе поглед.

— Можеш ли да ми дадеш една причина да не те застрелям на място? — попита Каин.

Рейт подръпна ремъка, привличайки Тоа Сител до парапета така, че Каин да може да го види. Патриархът измуча през затъкналия устата му парцал.

— Я виж ти — рече Каин.

Като че ли за миг се замисли, преценявайки ситуацията; след това скръсти ръце на гърдите си и леко наклони глава настрани.

— Това — рече той — ти осигури билет за слизане до долу, за да ми разкажеш какво, по дяволите, си замислил.

Един от стрелците на балкона каза:

— Той е въоръжен.

Каин кимна и заговори тихо на елфа, който като че ли дремеше в краката му; елфът повдигна глава и отвори очите си, които бяха толкова трескави, че дори от разстояние десетина ярда на Рейт те му се сториха като окървавени яйца. И тези възпалени очи го погълнаха.

Той се олюля.

Елфът каза нещо на Каин, което Рейт не можа да чуе, след което положи главата си върху парцалите и отново затвори очи.

— Не се тревожете за него. Пуснете го да слезе — каза Каин на стрелците.

Рейт поведе Тоа Сител по дългата извивка на балкона и надолу по стълбата. Групата затворници се разстъпиха през него, за да му позволят да отведе Патриарха при Каин.

Той чувстваше тежестта на погледите им като хамут на раменете си; гърбът му се преви под натиска й, краката му с усилие се местеха по камъка. Наблизо стоеше огрилото — по-близо до Рейт, отколкото до Каин — и погледът му пламтеше яростно. Жената също го гледаше, но по-скоро преценяващо, отколкото заплашително. По крака му се стичаше кръв и той ясно чуваше бавното капене на черното масло от лявата му ръка.

— Това е Косал — изрече с равен глас Каин.

Рейт повдигна меча. Огрилото премести тежестта на тялото си напред.

— Да.

— Използвал си го.

Рейт погледна към бавно бликащата кръв, която се просмукваше в дрехите му.

— Не особено добре.

Каин не отговори.

— Дойдох… — започна Рейт със слаб глас, закашля се, пое си дълбоко дъх и продължи по-уверено: — Дойдох, за да те помоля да спасиш света.