Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (25)

5.

Жилищният блок беше хлътнал под тежестта на двестагодишната занемареност. Опушените му стени почти не отразяваха светлината на пукнатия уличен фенер: самотният му, леко килнат настрани правоъгълник изпъкваше в тъмнината на нощта като прозорец към забвението.

Хари стоеше на натрошения паваж, загледан към задната уличка, към мястото, където знаеше, че все още се намира неговият прозорец: 3F, трети етаж отзад, най-далеч от стълбището. Три стаи и малък килер, където едва се събираше леглото на осемгодишното момче. В този килер той живя още един месец след шестнайсетия си рожден ден.

И прозореца, който можеше да се отваря безшумно, ако се постараеше повечко; при по-силна светлина — или по-млади очи — той сигурно щеше да забележи белезите от въжето върху древния алуминиев перваз.

Все още усещаше как намотаното въже се врязва в ребрата му от скривалището си между тънкия матрак и стоманената рамка на леглото му. Това въже беше спасявало живота му десетки пъти; понякога единственият начин да избяга от пристъпите на убийствен гняв у баща му бе да заключи отвътре вратата на стаята си и да се измъкне през прозореца, спускайки се по въжето на улицата. Там, сред проститутките, наркоманите и дебнещите секс маниаци, той се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото близо до баща си.

По-добре така, отколкото да вдишва вонята на безумие в тесния апартамент.

— Някога смятах — обади се до рамото му Тан’елкот, — че разбирам защо идваме тук. Мислех, че искаш да си спомниш какво невероятно пътешествие е представлявал животът ти. Оттук може да се види както началото на това пътешествие — той кимна с глава към блока, след което се обърна и погледна заострената кула на Студията, намираща се само на три километра оттук, — така и върхът на постиженията ти. Контрастът, меко казано, е потресаващ. Но това очевидно не ти носи удовлетворение.

Не беше нужно Хари да поглежда към Тан’елкот, за да знае какво изражение е застинало на лицето му: маска на учтив интерес, прикриваща хищен глад. Бившият император живо се интересуваше от всичко, което можеше да причини болка на неговия спътник. Хари не се обиждаше; беше си заслужил този интерес.

— Не идвам тук заради това — мрачно отвърна той.

Той се обърна и погледна към рушащата се сграда, надвесена над напукания паваж; към полутъмните барове в мазетата на всеки ъгъл, изпълнени със звуците на силна музика и обезпокояващо неподвижни хора; към банката за храна, където родители с празни погледи и техните мълчаливи деца вече се нареждаха на опашка за закуската, до която оставаха още два часа. Наблизо се размърда дрипава купчина от опърпани дрехи, разкривайки клошар в последния стадий на продължителното му падение: шарещия, неориентиран поглед на изгорелите му от метанола очи, носът и горната устна проядени от гноясали рани. Той разтвори една найлонова торбичка и измъкна оттам своето съкровище — напоена с гориво носна кърпичка, която, треперейки, притисна към устата си, вдишвайки изпаренията.

Хари вдигна ръка, но бързо я отпусна: този кратък, безнадежден жест като че ли обхващаше целия район на гетото „Мишън“.

— Понякога трябва да си напомням, че пътят до дъното е адски дълъг.

Спомни си стария виц, който бе пропит с такава горчивина, че вече не беше смешен: Самото падане не е чак толкова зле — проблемът е внезапното спиране на дъното…

— Да не се каниш да скачаш? — попита бавно Тан’елкот.

Хари повдигна рамене и отново тръгна по улицата. Роувър го последва с жужене, спазвайки програмираното разстояние от две крачки.

Тан’елкот вървеше редом с него с тежкото величие на линеен кръстосвач, който се движи на бавен ход.

— Затова ли ме доведе тук? Надяваш се, че те мразя достатъчно, за да те убедя да скочиш?

— А не е ли така? — Той погледна с присвити очи огромния мъж. Тан’елкот носеше плетения пуловер и памучния панталон на стилен Професионалист, а тъмната му коса бе прибрана на тила в консервативна опашка. Възрастта бе смекчила резките очертания на лицето му, но титаническото телосложение на бог, какъвто беше бил някога, се бе запазило. Металическите ремъци на ампмод-сбруята, която носеше над пуловера, блестяха като ризница под светлината на уличните фенери. Човек лесно можеше да си представи, че улицата се тресе под стъпките му.

— Разбира се, че е така — съгласи се с лекота Тан’елкот.

Двамата прекосиха още една пресечка в дружеско мълчание, преминавайки от сянка към светло и обратно.

— Сънувах смъртта ти, Каин — рече най-накрая той. — Жадувах я точно както осъдените да попаднат във вашия християнски ад жадуват за забрава. Смъртта ти няма да ми върне империята, няма да върне любовта на Децата ми, но ще облекчи — поне за няколкото секунди, докато животът ти изтича между пръстите ми — страданието на моето изгнание.

Той наведе глава, сякаш оглеждаше тротоара.

— Но сторя ли го веднъж, душата ми ще бъде опустошена. Няма да има за какво повече да мечтая.

Хари заобиколи двама пияници, които се бяха подпрели един на друг, докато се опитваха да решат дали да се приберат у дома, или да рухнат право тук, на улицата; Тан’елкот с лекота ги изблъска с рамо встрани. Зад гърба му се разнесе злобно ломотене. Хари и Тан’елкот продължиха да вървят.

— Освен това трябва да призная — промърмори Тан’елкот, — че ще ми липсваш.

— Нима?

— За съжаление, да. — Той въздъхна. — Установявам, че все повече живея със спомените от миналото. Те са единствената ми утеха в заточението ми. Ти си единственият човек, който ги споделя; единственият жив човек, който наистина си спомня — и цени — някогашното ми аз. — Той разпери примирено ръце. — Колко сантиментално, нали? В какво противно същество съм се превърнал.

Тази стрела попадна твърде близо до целта за вкуса на Хари. Следващите две пресечки преминаха в мълчание.

— Ти не… — замислено започна Хари, но се спря. — Ти не си ли се замислял да се върнеш?

— Мислил съм, разбира се. Никога не съм спирал да мисля за дома; Анхана е мястото, където се родих и преродих. Най-тежката рана, която ми нанесе животът, е осъзнаването, че никога няма да усетя онзи вятър, онова слънце никога няма да затопли лицето ми, никога повече няма да стъпя на онази земя. Щях да си отида от живота щастлив, ако можех да вдишам поне последния си дъх в Анхана.

Могъщите рамене на Тан’елкот се повдигнаха и спуснаха.

— Но това е просто фантазия. Дори господарите ти да позволят подобно нещо, любимите ми Деца вече не се нуждаят от мен; за Църквата съм по-ценен като символ, отколкото като жив бог. А този бог все още съществува: Силата на Ма’елкот е функция на съвместната преданост на моите поклонници. Жреците на Ма’елкот и до днес използват тази сила, като творят чудеса по време на молитвите пред образа ми — Неговият образ по-точно, защото двамата с Него вече не сме едно и също.

Той въздъхна тежко.

— Не мога да си давам вид, че светът е спрял да се върти само защото не го движи вече моята ръка.

Хари кимна.

— Да, понякога нещата се омазват — каза той. — Досега би трябвало да си свикнал.

— Трябва ли? — Тан’елкот се спря, давайки си вид, че внимателно изучава опръсканата с урина стена. — И защо тогава аз трябва да намирам поражението си за по-търпимо, отколкото ти — твоята победа?

Хари изсумтя.

— Това е лесно: можеш да обвиняваш мен — отвърна той. — А аз кого да обвиня?

Шоколадовите вежди над огромните лазурни очи се повдигнаха, докато Тан’елкот обмисляше думите му.

— Ммм, точно така — призна най-после с унила полуусмивка, кимвайки замислено. — Ти притежаваш една изненадващо постоянна характеристика, Каин; винаги се оказваш малко по-умен, отколкото очаквам.

— Да, точно така. Аз съм гений с главно „Г“.

Тан’елкот потърка с пръст изпъкналостта на носа си, където Каин го беше счупил: единствения недостатък в съвършените му класически черти.

— Знаеш ли защо не оправих това счупване? — попита той и разпери дланта си така, сякаш за да пусне скрита в шепата си пеперуда. — По същата причина, по която промених и името си.

Хари го погледна и отново присви очи, припомняйки си образа на този мъж от дните, когато управляваше Анханската империя като император и жив бог. Тогава той се бе нарекъл Ма’елкот, фраза на езика пакуили, която се превеждаше грубо като „аз съм безграничен“. Ма на пакуили е първо лице единствено число на глагола „съм“; тан е миналото му време.

Бях безграничен.

— Така че всеки път, когато чуя името си — всеки път, когато видя отражението си — продължи Тан’елкот, — си напомням какво ми струваше подценяването ти.

Тонът му прозвуча отмерено, като заучена реч. През годините, прекарани на Земята, Тан’елкот все по-често говореше така, сякаш изнася реч пред публика, която съществуваше само в съзнанието му.

Хари изсумтя.

— Ласкател.

— Ммм, може би.

— Затова ли никога не се опита да ме убиеш?

Тан’елкот закрачи отново.

— Отмъщението е занимание за слаби умове — отвърна замислено той. — Отличителен знак за духовна беднота.

— Това не е отговор.

Тан’елкот просто сви рамене и продължи да върви. Миг по-късно Хари го последва.

— Може и да не съм те унищожил — промърмори бившият император, — защото ми е по-забавно да гледам как сам се унищожаваш.

— Много вярно казано — изсумтя Хари. — Всичко, което съм направил в живота си, е било за забавление на някого.

Тан’елкот изхъмка утвърдително.

Хари разтърка тила си, но пръстите му не успяха да прогонят натрупаното напрежение.

— Може би в края на краищата това е най-трудното за преглъщане. През живота си съм сътворил много гадости. Извършил съм и доста добрини. Но накрая нищо от това няма значение. Всичко, което съм причинил на другите, всичко, което са ми причинили на мен — победа, загуба, любов, омраза, на кого му пука? — всичко това има значение само защото е помогнало на някое копеле, което през живота си не съм виждал, да прекара няколко забавни часове.

— Наистина сме страхотна двойка — рече замислено Тан’елкот. — Нашите войни отдавна заглъхнаха, славата ни премина. Всъщност онова, което те притеснява, е, че животът ти е бил просто развлечение — или може би проблемът е, че вече не е толкова забавен?

— Хей, това ми напомня — рече Хари, — че скоро не съм те пращал по дяволите!

Тан’елкот се усмихна снизходително.

— Плаках, че нямам обувки, докато не срещнах човек без крака. — Той кимна към тротоара, към опърпания безкрак просяк, който дремеше в древната си ръчна инвалидна количка. — Погледни този човек; не се и съмнявам, че той е готов да се раздели и с последната си надежда за живот след смъртта, само за да се изправи дори за един ден на крака — дори да са толкова кекави като твоите.

— И какво от това? — попита Хари. — Той е по-сакат от мен. И какво от това?

В усмивката на Тан’елкот се промъкна хладина.

— Ти имаш много по-добра инвалидна количка.

— О, да — отвърна Хари и горчиво се изсмя. — Роувър е голяма далавера.

— Роувър? — повтори Тан’елкот и повдигна въпросително вежди. — Дал си име на количката си? Не оставяш впечатление за такъв човек.

Хари раздразнено сви рамене.

— Това е просто команден код. Без него гласовото управление не възприема заповедите.

— Но Роувър е кучешко име, нали? Като Верния… Фидо?

— Не е кучешко име — отвърна Хари, отвратен от себе си. — Това е просто шега. Започна като лоша шега и после не си направих труда да го променя.

— Не виждам какво е смешното.

— Да, нито пък аз. — Той сви презрително рамене. — Знам, че не ровиш много в мрежата. Знаеш ли нещо за телевизионните сериали от двайсети век?

— Само това, че са били доста инфантилни.

— Та сред тях имаше един, наречен „Затворникът“. Чувал ли си за него?

Тан’елкот поклати глава.

— Твърде сложно е за обяснение — рече Хари. — Роувър е… един изключително добър надзирател. Това е всичко.

— Ммм — изхъмка замислено Тан’елкот. — Мисля, че разбирам…

— Не ми се прави на голям философ — всеки път, когато ми пробутваш подобни глупости, започвам да съжалявам, че не те убих, когато имах тази възможност.

— Точно така. — Тан’елкот въздъхна. — И аз съжалявам понякога.

Хари го погледна, опитвайки се да измисли какво да каже; но после просто кимна и продължи да върви; Тан’елкот не изоставаше.

Известно време двамата мълчаха.

— Предполагам, че основният въпрос е: какво всъщност иска човек? — попита най-накрая Тан’елкот. — Дали сме щастливи с живота, който живеем, или искаме да променим живота си в по-щастлив? В края на краищата задоволството от настоящото положение е просто въпрос на серотонинов баланс, който лесно може да бъде постигнат чрез медикаменти.

— Наркотиците няма да променят нищо освен отношението ми. — Хари сви рамене, отхвърляйки тази мисъл. — А да променя целия ми живот? Нали точно за това се борих.

— Нима?

— И спечелих, по дяволите. Победих Колбърг. Победих теб. Получих всичко, което исках: слава, богатство, власт. Мамка му, получих дори момичето.

— Проблемът на хепиенда е, че всъщност нищо не е приключило.

— Майната му — рече Хари. — Аз заживях щастливо. Наистина.

— Аха, разбирам: значи щастието те доведе на тази улица, в този час, заедно с мен — промърмори Тан’елкот. — Винаги съм смятал, че да живееш щастливо в четири часа сутринта, би трябвало да включва сън в легло със съпруга.

Хари погледна към мръсния паваж под краката си.

— Това е просто… не знам. Знаеш ли, понякога късно през нощта… — Той поклати глава, прогонвайки мисълта. Пое си бавно дъх и помръдна с рамене. — Предполагам, че просто остаряването не ми се отразява много добре. Това е… О, майната му. Гадната криза на средната възраст.

Тан’елкот стоеше мълчаливо и неподвижно до него, докато Хари не вдигна поглед и не откри, че бившият император го гледа така, сякаш е лапнал нещо гнило и не може да го изплюе.

— Така ли наричаш отчаянието си? Гадната криза на средната възраст?

— Да, добре, все тая. Наричай го както ти е кеф…

— Престани — прогърмя Тан’елкот. Той отпусна дланта си с размерите на мечешка лапа върху рамото на Хари и го стисна с такава сила, че едва не му строши костите. — Не може да опошляваш болката, използвайки термини. Забравяш с кого разговаряш, Каин.

В очите на Тан’елкот проблясваха искри; този поглед държеше Хари по-здраво и от гигантската ръка.

— В това двамата с теб сме братя; чувствал съм същото, което чувстваш и ти, и двамата знаем, че на света няма думи, които да опишат и съдържат тази рана. Ние сме ранени, аз и ти, и времето не може да изцели тези рани. Те се влошават с всеки изминал час като рак, като гангрена. Убиват ни.

Хари наведе глава. Болката в гърдите не му позволяваше да отговори; можеше само да гледа втренчено и мълчаливо, със стиснати зъби, към покритите с белези кокалчета на пръстите си.

Зад гърбовете им се разнесоха пиянски гласове.

— Хей, тъпанари! Хей, шибаняци!

Хари и Тан’елкот се обърнаха. Двете пияндета, които великанът беше изблъскал с рамо от тротоара, сега приближаваха към тях. Когато преминаха, олюлявайки се, през светлото петно под уличната лампа, Хари видя метална тръба в ръката на единия. В ръката на другия проблесна двайсетсантиметрово метално острие.

— За к’ъв се мислиш, бе? — поинтересува се с пиянски глас мъжът с ножа, който въртеше главата си наляво и надясно, сякаш се опитваше да открие правилния ъгъл, под който да вижда по-ясно. — Кого ш’е блъскаш?

Мъжът с ножа вървеше пръв; Хари направи крачка напред, за да го пресрещне. Разчиташе негодника като улична табела. Ножът беше просто за показ — за сплашване, за самоуважение; осеминчов стоманен пенис, лъскав и корав.

Хари виждаше три начина за разрешаване на проблема. Можеше да се извини, може би да им купи питиета, да ги поуспокои, да погъделичка самолюбието им — те всъщност това искаха. Или можеше да извади палмпада си и да повика Социалната полиция, да изтъкне пред тези момчета, че е Администратор, а Тан’елкот е Професионалист и че ако не се отдръпнат, ги чака живот на Трудоваци. Най-лесно щеше да е просто да им каже кой е в действителност. Работниците се прекланяха пред звездите както всички останали и щяха да изпаднат във възторг от неочакваната среща на улицата със самия Каин.

Вместо това той леко се извърна с отпуснати ръце настрани, разкривайки само три четвърти от профила си на мъжа с ножа, и по нервите му пробягаха познатите искри.

— Знаеш ли, човек не вади нож, ако не смята да го използва.

— Кой казва, че не смятам да…

Хари се приведе за удар; левият му юмрук описа къса дъга и се вряза в носа на нападателя. Чу се влажно „пльок“ като от падането на мокра кърпа и главата на пияницата се отметна назад почти под прав ъгъл, така че вторият му удар — на десния юмрук — попадна точно под брадичката.

Хари леко залитна и се намръщи — байпасът нарушаваше равновесието му, караше го да прави излишни крачки и да се разкрие за ответния удар с ножа, но това вече нямаше значение. Пияницата залитна назад като отсечено дърво и се просна по гръб на паважа.

— Не става дума за това какво смяташ — каза Хари.

Юмруците му боляха и пареха.

Но това бе приятна болка. Той я посрещна с радост.

— Мама му стара! — ахна вторият пияница, забравил напълно за тръбата в ръката си. — Ти — аз те познавам! Ти си, нали? Тоест… не си ли Каин?

— Бях някога — отвърна Хари.

— Аз съм голям почитател…

— Благодаря. Сега чупката.

— Не, сериозно говоря, наистина съм…

— Вярвам ти. Сега се разкарай оттук, преди да съм те убил.

Пияницата се отдалечи, залитайки, като не спираше да си мърмори под носа:

— Мама му стара, мамка му, а стига, бе…

Тан’елкот кимна с глава към мъжа, който лежеше на паважа.

— Мъртъв ли е?

— Може би. — Хари сви рамене. — По-вероятно не е.

Войнственото настроение отмина също толкова бързо, както се бе появило, оставяйки след себе си пустота, горчивина и леко гадене. Ръцете му пулсираха, а устата му имаше вкус на кафе на зърна. Ето ме и мен, трийсет години по-късно: в гетото „Мишън“ пребивам пияндета.

Сега защо просто не отидеш и не го пребъркаш за дребни?

— Попита ме какво искам. Мога да ти кажа… — произнесе бавно Хари. — Мога да ти кажа точно какво искам.

Той срита с крак пияницата. Очите му не виждаха мъжа: в този пиян окървавен Работник, който се търкаляше по улицата с разбита физиономия, защото нямаше достатъчно акъл, за да отстъпи, той виждаше себе си.

— Искам да открия онзи, който не спира да ми се бърка в живота и да превръща всичко, до което се докосна, в помия — каза Хари. — Искам да се срещна с него. Не моля за кой знае какво: просто искам да споделя с него малка част от болката ми, това е. — Той притисна юмруците си към бедрата и процеди през зъби: — Искам тоя шибаняк да ми падне в ръцете.

— Ммм. Бих могъл да споделя желанието ти, Каин. — Ръката на Тан’елкот отново се отпусна върху рамото на Хари като одеяло и през тази физическа връзка премина потокът на разбирателството.

Хари се отдръпна.

Тан’елкот не отпусна ръката си, а просто я обърна, сякаш се опитваше да разчете линиите по дланта й. Той се извисяваше над Хари, непроницаем, непрогледен, нечовешки плътен — силует на скала на фона на озарените от изгрева облаци.

— Внимавай както си пожелаваш — рече тихо той. — Един много мъдър човек от твоя свят е установил, че когато боговете решат да ни накажат, те изпълняват желанията ни.