Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (86)

11.

През гледащите към градината прозорци ярко сияеше сутрешното слънце, а облечените в ливреи слуги носеха димящи чинии с храна, когато посред обичайната Закуска на Шабат у семейство Шанкс Фейт внезапно скочи от стола си, удари по лакираната махагонова маса с мъничките си юмручета — разкъсвайки старинната ленена подложка с цвят на слонова кост — и изпищя така, сякаш плъхове гризяха пръстите на краката й.

Миг по-късно, преди някой от изненаданото семейство да успее да попита какво не е наред, тя се строполи на пода. В последвалата разтърсваща тишина Ейвъри отчетливо чу жален детски шепот:

— Хари… Хари, ранена съм. Трябва да ми помогнеш. Хари, моля те…

Слугите се притекоха на помощ, но гласът на Ейвъри изплющя като бич над главите им:

— Назад! Не я докосвайте. Добсън, веднага ми доведи Професионалист Либерман.

Фейт нито се давеше, нито се гърчеше; докато всички очакваха пристигането на лекаря от апартамента му в пристройката, Ейвъри стискаше зъби толкова силно, че в ушите й зазвъня.

Името му…

Беше горчиво, тежко, непоносимо мъчително, че в собствения дом на Ейвъри Шанкс нейната собствена внучка бе прошепнала неговото име.