Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (18)

18.

Седяхме в стаята, подавахме си бутилка с рецина и разговаряхме за кариерите си. В Консерваторията има традиция — в нощта преди явяването на някой студент пред Комисията приятелите му да бодърстват с него. Така или иначе, не можеш да заспиш в тази нощ и се нуждаеш от приятелите си да ти правят компания.

Хари беше единственият приятел, който ми беше останал.

Когато дойдеше моментът той да се явява пред Комисията следващия семестър, щеше да има цяла тълпа доброжелатели в стаята му, нямаше да има място да се обърне човек; а тази нощ двамата седяхме от двете страни на локвата от бледожълта светлина, лееща се от нощната лампа, пиехме горчиво вино с боров аромат и разговаряхме тихо. Разговаряхме за него, защото, ако станеше въпрос за мен, нямаше да мога нито да слушам, нито да говоря.

— Наистина, Крис — промърмори той, леко завалено, докато пресушаваше последната чаша. — Мислиш ли, че ще се справя?

— Хари — отговорих сериозно, — ти вече си звезда. Виж само как те гледат хората тук. Всички знаят, че ще постигнеш много. Ти сякаш си излязъл от някой филм от двайсети век за самураи… или за пирати. Тази индустрия се развива благодарение на новите неща… и нещо повече. Каквото и да е то, ти го имаш. Това, което те прави звезда. Аз го виждам. Ще го видиш и ти. Помисли си само как един вид стана жив, когато всички започнаха да ти обръщат внимание. Сега си съвсем друг човек. Мамка му, ако не те познавах толкова добре, щях да кажа, че си щастлив.

Той се усмихна на празната чаша, вперил поглед някъде в далечното бъдеще.

— И какви, мислиш, че ще бъдем след двайсет години? Големи звезди, по цялата мрежа? Цели списания, посветени на сексуалния ни живот, и подобни глупости?

Свих рамене.

— Ти — може би. Ако доживееш. Аз? Предполагам, че ще бъда в Малмьо, вицепрезидент или нещо подобно в семейния бизнес.

Успях да го кажа така, сякаш изобщо не ме боли.

Той примигна смаяно и ме погледна объркано.

Поклатих глава в отговор на безмълвния му въпрос и си поех дълбоко дъх, който се плъзна болезнено покрай буцата в гърлото ми.

В края на краищата ще ми се наложи да му го разкажа, помислих си. Това беше тщеславие, разбира се. Струваше ми се, че мога да понеса подигравките, всеобщото „Знаех си, че това не му се удава“, и фалшивите съболезнования на останалите студенти, когато се разбере, че са ме скъсали. Но не и от Хари — трябваше да му кажа, че съм се провалил нарочно. От всички хора, които някога бях познавал, той беше онзи, на когото най-много исках да докажа, че бих могъл да премина, ако исках.

Имах нуждата той да знае, че съм се отказал, а не съм се провалил.

— Не мога да го направя, Хари — казах бавно. — Както и да го мисля, просто не мога да го направя. Помниш ли какво ми каза преди много месеци, скоро след като се бяхме запознали? Че не ми се получава. Беше прав, човече. Не ми се получава.

— Глупости.

— Самата истина е.

— Друг път е истина! — изрече яростно Хари. — Всичко е заради Болинджър, нали?

— Аха.

— Той получи каквото си търсеше, това е всичко. Просто се молеше за това.

— Не е там работата.

— Тогава в какво е? В какво?

Лицето му се наля с червенина; изглеждаше така, сякаш иска да ме удари, все едно по този начин може да избие тези мисли от главата ми.

Де да можеше.

— Аз съм страхливец — казах безпомощно.

— И защо? Защото се преви, когато той те удари? Божичко, Крис! Болинджър е три пъти по-едър от теб и е шибан главорез! Ти нямаше никакъв шанс против него, но все пак се забърка в тази гадост. Има различни типове смелост, Крис. Гореща, като моята. Щом веднъж започне меле — и съм изцяло в него, но е пълно с такива хора. Твоето е студена смелост. Ти си един от най-смелите кучи синове, които съм срещал някога.

Очите ми започнаха да парят, езикът ми се вдърви и единственото, което можех да направя, бе да поклатя глава. Как можех да му обясня? Но ако не започнех да говоря, щях да се разплача, а аз предпочитах да умра.

— Всичко, което някога съм искал, е да отида в Отвъдие — казах. — През целия си живот съм мечтал единствено да бъда Актьор. Но знаеш ли какво означава да си Актьор, Хари? Това е всеки ден да се връщаш отново в онази тоалетна.

— Можеш да се справиш — настояваше той. — В Отвъдие ще станеш най-якият тип в махалата — както когато ме размаза на Ливадата…

— Не е там работата! — възкликнах. — Не е в опасността. Не ми пука от нея. Да се връщаш отново в онази тоалетна, означава да изпитваш нужда на нараниш някого, да го убиеш — само за да си вдигнеш акциите на пазара, да заработиш нови кървави хиляда марки. Какво ще правя аз с тях? Аз вече съм богат. Какво искам толкова много, че да си струва отнемането на нечий живот?

— Шибан либерал от висша каста — промърмори Хари. — Няма нищо по-евтино от нечий живот. Ако беше Работник, щеше да го знаеш — Работниците се раждат с това познание. Мамка му, в квартал „Мишън“ могат да се убият за по-малко, отколкото струва една пържола.

— Така е за теб — отвърнах аз. — Но не и за мен и не мога да се преструвам, че е обратното.

— Тогава, предполагам, имаме проблем.

— Ние?

Той се облегна назад в стола си и остави чашата си на пода.

— Аха. Ние. Това не е само твой проблем. Ти си най-добрият ми приятел, Крис.

— Да, бе! Хари, ти дори не ме харесваш.

— Ти ми спаси живота. Не мога да забравя това.

Исках да възразя, но той ме спря.

— Не — изрече той рязко. — Спаси го. Ако ти се провалиш, ще се върнеш към живота си на Бизнесмен на Скандинавския полуостров. Това не е чак толкова лошо. А ако аз се проваля, се връщам в гетата на Сан Франциско. Това е съвсем друго нещо. Ти ми спаси кариерата, а това е много по-важно от живота. Няма да позволя да страдаш заради това.

— Твърде късно е — казах с горчивина.

— Слушай, да предположим, че все пак се дипломираш. А после какво?

— Обичайното. Две години в Отвъдие на свободен режим за аклиматизиране и финална тренировка, ако се получи, тоест ако успея да намеря адепт, който да ме вземе за ученик. После се връщам обратно, за да ми сложат имплант…

Възможността разцъфтя в мислите ми и Хари долови това, когато върху лицето ми се разля първата ми усмивка от месеци. Той се ухили в отговор.

— Виждаш ли, Хансен? Ти си все още твърде привързан към правилата, човече. Обсебен си от идеята какво би трябвало да правиш. Кое е по-важното тук — да станеш Актьор или да отидеш в Отвъдие? Кой е казал, че едното върви заедно с другото?

— Аз… аз…

Не можех да измисля какво да кажа; в главата ми кънтяха думите на Хари.

Кой е казал, че едното върви заедно с другото?