Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (2)

2.

Отвъдие.

Когато „Уинстън Трансфер“ за пръв път отвориха проход от Земята до Отвъдие, Студията вече стоеше зад гърба им, готова да направи първата стъпка. Отвъдие е страна на дракони и демони, хипогрифи и сирени, съмнителни магьосници и крадци, могъщи заклинатели и благородни рицари.

Безброй фантазии станаха истина.

Аз мечтаех за него. Жадувах Отвъдие, както фанатиците копнеят за Божието докосване.

Когато бях на седем години, баща ми ме взе да гледам директно едно от ранните Приключения на Реймънд Стори и докато Стори изричаше Думата на Мощта и Чукът на Дал’канит удряше злото огре и сплескваше мозъка в зловещо усмихната му десетгалонова глава, аз усетих замайващото ехо от насладата на Актьора от битката и полъха от използваната магия, и… знаете — това не може да се изрази с думи.

За десетия ми рожден ден баща ми ми подари куб със запис на епичното тридневно сражение на Стори с безумния дракон Ша-Рикинтеър. Когато го гледах за пръв път, знаех, че ще го превъртя още хиляди пъти.

Трябваше да го направя. Трябваше да отида там.

Последвалите десет години само засилиха решимостта ми.

Всичко в живота ми вървеше идеално. Бях първенецът на потока, имах най-високия психорейтинг, постиган някога в Консерваторията, пластичните операции за превръщането ми в елф вървяха перфектно и аз бях на върха на щастието си, когато Чандра ме извика в офиса си, за да ми отнеме всичко.

Когато влязох при него и седнах на предложеното ми кресло, си нямах никаква представа какъв разговор беше имал той току-що. Очаквах поредната похвала за впечатляващия ми напредък, затова новината, че ще стана новият наставник на този антисоциален, раздразнителен Работник, ме зашемети.

Обаче с нищо не го показах; ние, Бизнесмените, сме обучавани да приемаме лошите новини хладнокръвно.

— Съжалявам, Администратор — казах му, потупвайки предпазната си маска. — Не мисля, че ще имам време за това. Дипломирам се след четири месеца и ми предстоят още шест операции.

Когато го нарекох Администратор, Чандра видимо потрепна; той мразеше да му напомням, че съм от по-висша каста. А аз го правех от време на време, когато беше необходимо да го поставя на мястото му.

Но този път той само поклати глава.

— Не ме разбра, Крис. Това не е молба. Момчето се нуждае от наставник. Нуждае се от най-добрия наставник, а ти си първенецът на потока по магия. Ще му подадеш ръка и ще го научиш на всичко, което е необходимо да знае, за да си вземе изпитите по Бойна магия. Точка по въпроса.

— Не съм заинтересован, Администратор. — Кога тази мърша най-накрая ще се научи? — Попитайте някой друг.

Той се изправи, заобиколи голямото си бюро от розово дърво, облегна се с лакти на него и събра пръстите на двете си ръце.

— Независимостта на Дипломната комисия е неприкосновена. Не мога да им повлияя да пропуснат неподготвен студент, но определено мога да не допусна някой студент до изпитите, ако реша. Без моя подпис никога няма да припариш до Комисията.

Той ме гледаше толкова вторачено, сякаш искаше да надникне във вътрешността на черепа ми, и в очите му имаше нещо мрачно и плашещо — зловещ, безличен глад, който накара стомаха ми да се свие.

Изглеждаше някак познато, но не можех да си спомня къде съм го виждал преди.

— Сега разбра ли ме? — попита той. — Ако Майкълсън не се дипломира, няма да се дипломираш и ти.

Светът под мен се разклати и аз се вкопчих в облегалките на креслото, за да не полетя в междузвездното пространство.

Да не се дипломирам? Никога да не отида в Отвъдие? Това не беше дори смъртна присъда — това беше полъхът на брадвата на палача. Причерня ми пред очите. Когато отново бях в състояние да говоря, първото, което ми хрумна, беше да блъфирам.

— Не можете да направите това! Дори само да си помислите да ме изхвърлите, баща ми…

— Ще ми бъде благодарен, знаеш добре това.

Това ме накара да млъкна за момент. Знаех, че е прав.

— Но аз? Хайде, Ад… ъъъ, ректоре. Искам да кажа… Божичко, трябваше да се дипломирам още миналия семестър, но се забавих заради операциите… Ако ме изхвърлите, ще ходя с тая физиономия до края на живота си! Ако съм Актьор, е друга работа, но…

Главата на Чандра се поклати върху тънкия му врат; той изглеждаше много стар и слаб, но все още беше опасно отмъстителен, като изкуфял крал.

— Това момче Майкълсън — рече той, — патронът му е Марк Вило.

— Гангстерът? — попитах аз смаяно.

Баща ми говореше за него от време на време, за това как позори цялата ни каста.

— Той беше, ъъъ… тук днес. Той е… той е много заинтересован Майкълсън да продължи напред. Крайно заинтересован. Той, ъъъ… той… — Чандра се извърна и се изкашля, за да скрие треперенето в гласа си. — Той ме попита за семейството ми.

— Аха. — Сега вече разбрах. Администраторът беше решил да се справи с проблема, като го прехвърли на моите рамене. Глупаво — баща ми би му се изсмял и би направил някои оскърбителни коментари за цялата каста на Администраторите, с тяхното малодушие и склонността им да прехвърлят отговорността в чужди ръце.

Но на мен не ми беше до смях. Спомних си дочутия разговор между двама от Работниците на баща ми, когато единият помагаше на другия да се измъкне от наказателния кафез: „Предполагам, че най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да оставаш незабележим.“

Мен ме бяха забелязали. И простият факт, че той беше от по-нисша каста, нищо не значеше. Това мекотело държеше бъдещето ми в ръцете си и не можех да направя нищо друго, освен да се усмихна и да приема нещата, както подобава на един Бизнесмен.

— Добре, ректоре — казах аз, стараейки се да изглеждам колкото се може по-уверен. — Дайте да видя досието му.