Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (117)

5.

Писъците на Фейт отекваха в стените на операционната зала и се преплитаха. На Ейвъри й се прииска да запуши уши и да се скрие в ъгъла, но вместо това дръпна за ръката Тан’елкот. Беше все едно да се опитва да отмести бетонен стълб.

— Спри! — изкрещя тя. Едва успяваше да чуе гласа си. — Спри! Нараняваш я!

Той изръмжа нещо неразбираемо и нетърпеливо тръсна ръка, отхвърляйки я мощно към стената. Полузашеметена, тя отново го връхлетя, ръмжейки, насочила нокти към очите му. Той хвана ръката й разсеяно — вниманието му все още беше насочено върху Фейт — и я задържа на разстояние с непреодолимата си сила.

— Спри! — изкрещя Ейвъри отново. — Ако я нараниш отново, ще направя така, че да умреш. Чуваш ли ме? Ще направя така, че да умреш заради това!

Той без особени усилия успяваше да я задържи на разстояние и не обръщаше внимание на виковете й. Фейт пищеше, а той, озъбен, се навеждаше все по-ниско над нея, сякаш искаше да я ухапе по лицето. Ейвъри се съпротивляваше отчаяно и безплодно, докато не съобрази, че Тан’елкот я държи с осакатената си ръка. Тя стисна юмрук и го заби с всичка сила в превръзката на мястото на липсващия му пръст.

Той изохка и пръстите му се разтвориха, а тя го удари отново — засилвайки се като при сервиране в игра на тенис — право в подутината на затвореното му око.

— Остави я на мира!

Той дори не трепна. Преди още да е разбрала какво се случва, той я беше хванал за гърлото и с протегнатата си ръка я повдигаше над земята. Тя безпомощно драскаше железните му пръсти.

— Бих могъл да ви убия — каза той. — Наясно ли сте с това?

Пръстите му така стискаха гърлото й, че тя не можеше да отговори. Не можеше дори да кимне.

— Как бихте могли да помогнете на това дете, ако умрете? — попита той спокойно и логично и я зачака да му отговори.

Ейвъри затвори очи и отпусна ръцете си.

Ако Тан’елкот я убиеше сега, поне щеше да приключи безумието, разбило живота й. Но вместо това той внимателно я свали долу и разтвори пръстите си.

— Успокойте детето, Бизнесмен. Тя може да се нарани.

Въпреки че едва се държеше на краката си, Ейвъри се застави да отвори очи и да се дотътри до операционната маса, където Фейт се гърчеше под ремъците.

— Фейт — прошепна тя, галейки лицето на детето. — Шшт, момиче. Гран маман е тук. Гран маман е тук и всичко е наред.

По острата й скула се плъзна сълза, която падна в косата на Фейт.

Скоро гърчовете на момичето утихнаха и тя изгуби съзнание. Тогава силите изоставиха окончателно Ейвъри; тя се облегна на стоманената операционна маса, но дори и така не можа да се задържи на крака; спусна се на колене, покри лицето си с длани и зарида.

— Бизнесмен — обади се меко Тан’елкот, — моля ви… Ейвъри, не плачете.

Огромните му топли длани легнаха върху рамене й и с лекота я откъснаха от пода; той я отнесе до единствения стол в залата, положи я върху него и коленичи до нея.

— Моля ви, Ейвъри — промърмори той, прегръщайки я с ръка. — В мен има достатъчно от… Карл, за да не мога да понеса сълзите ви…

— Какво става с мен? — промълви Ейвъри през покрилите лицето й длани. — Това не съм аз. Не разбирам какво се случва с мен…

— Когато настъпва любовта, разумът отстъпва — рече той нежно. — Не е нещо необичайно да открием труповете на илюзиите си върху този вид полесражение.

— Няма да ти позволя да я нараниш — каза Ейвъри. Тя отпусна ръце и погледна гиганта в лицето. — Можеш да ме убиеш. Но докато съм жива, ще направя всичко, за да те спра.

— Разбирам. Но и вие ме разберете. — Тан’елкот се изправи и се приближи към операционната маса. Ръката му увисна на инч над косата на Фейт, сякаш се боеше да я докосне.

— Същото чувство, което изпитвате към това дете, аз изпитвам към всяко от моите Деца — рече той. — А те са милиони, Бизнесмен. Всяко от тях ми е неописуемо скъпо. Сънищата им са пълни с ехото от тяхното бъдеще. И това ехо са писъци.

Той се обърна към нея и призоваващо разпери ръце.

— Какво не бихте направили вие, за да защитите внучката си? Какво не бих направил аз, за да защитя моите Деца?

— Няма да ти позволя да я нараниш — повтори Ейвъри.

Погледът на бившия император потрепна за миг, сякаш вниманието му беше привлечено от движение зад стъклото. Лицето му се сгърчи в бърз, почти недоловим спазъм, изразяващ омраза, отвращение и — колкото и да беше странно — страх.

Ейвъри потрепери, внезапно смразена до костите. Дори не искаше да знае какво би могло да уплаши Тан’елкот.

— Не съм аз този — промълви той бавно, — който иска да я нарани, Бизнесмен.

Тя проследи погледа му колебливо, боейки се от онова, което ще види.

Притиснат към стъклото, с омекнало от хищнически копнеж лице като клошар пред витрината на бакалия, от другата страна на прозореца стоеше Артуро Колбърг.