Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (88)

13.

Демонът Бърн държи в ръката си огромния си еректирал член. Прекрачва ме и ме възсяда през гърдите като кошмарен гоблин, а с другата ръка ме погалва по бузата.

— Обииичам те, Каииин.

Навежда се към мен, сякаш се кани да ме ухапе. Или да ме целуне.

— Обииичам теее.

И знаете ли какво? Мисля, че казва истината.

Обзема ме странно спокойствие, кухо безгрижие. Най-невероятното е, че по някакъв странен, неочакван начин просто го приемам. Мисля, че знам какво следва; виждал съм го десетки пъти при хора, които са получили ужасни — дори смъртоносни — рани.

Синдромът „Добре съм“.

Независимо какво ви се е случило, щом премине първоначалният шок на недоверие, първото нещо, което си мислите, е: „Ами можеше и да е по-зле.“ Винаги сте донякъде изненадани колко добре приемате всичко, каквото и да е, от нож в червата до смъртта на дете. Няма да се изненадам, ако Шана е умряла, мислейки си: „Всъщност не е чак толкова зле.“

Демонът Бърн гали лицето ми със студената си твърда ръка и се храни…

И може би точно това е причината за моя синдром „Добре съм“: един демон изсмуква отчаянието ми, ужаса ми, мъката ми. Може би точно това имат предвид хората, когато поклащат тъжно глави и си мърморят един на друг: „Просто още не го е осъзнал.“

Те казват също: „Демоните още се хранят.“

Засищайки собствения си ненаситен глад, демоните ни правят услуга.

Но заситят ли се, по-добре се пазете.

Точно затова аз просто си лежа тук, върху острите камъни, с лице, опръскано от кръвта на Шана, до вътрешностите й, които се плакнат във водата на потока, с безполезните си крака и безполезния си живот и не чувствам нищо друго освен надежда, че трупът просто ще ме убие, докато все още е гладен.

Защото имам представа какво се задава и не искам да съм тук, когато пристигне.

Демонът Бърн облизва устните си и на едната му буза с мокро чмокане се отваря малка кръгла дупка; през другата му буза щръкват нащърбените зъби, а на челото му се появява друга дупка. Едното от стъклените му очи се пръсва и главата му се отмята настрани като на кон, ужилен от оса, и в този миг някъде отвисоко в планините се чува механичното потракване на химически автомати.

Звучи точно както във филмите.

Шибано силна стрелба — продължавам да се надявам, че някой от тези куршуми ще рикошира и ще ми пробие черепа, но не ми излиза късметът. Сигурно стрелците са от Социалната полиция; всички знаят, че сопитата никога не пропускат.

Нови куршуми разкъсват плътта, повличат трупа напред и го карат да се тресе в някакъв шантав танц, докато той размахва ръце и крака, опитвайки се да се задържи върху мен. Но стрелбата се засилва и един плътен залп го измита от скалата.

Докато лети надолу, чувам няколко глухи удара в скалите.

И сега вече чувствам липсата му: усещам я в термоядрената огнена топка, която се уголемява в гърдите ми, изпепелява сърцето ми и опърля гърлото ми, и о, боже, о, боже, о, боже, о… боже…

… боже…