Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (47)

3.

Роувър чакаше търпеливо Хари до отворената врата на личния му асансьор. Разстоянието от асансьора до апаратната беше пет минути пеша. Роувър се придържаше прецизно на две крачки зад лявата му пета.

Хари се спря при вратата. Двамата специални стояха неподвижно от двете й страни като колони, хванали по диагонал пред гърдите си силовите си пушки. Хари се спря за момент и си пое дълбоко дъх.

— Аз съм управителят Хари Капур Майкълсън — каза той.

— Разпознат сте — отвърнаха специалните в хор.

Всеки път, когато се приближеше до някой от специалните, Хари усещаше, че по врата му полазват тръпки; много добре си спомняше как едно от тези киборгизирани копелета беше стреляло в главата му. В близост до тях постоянно му се струваше, че всеки момент към черепа му ще полети нов откос гел куршуми. Киборгските хомоти около вратовете им потискаха висшите им когнитивни функции, правейки специалните неподкупни фанатично предани към задълженията си и неспособни да престъпят закона.

— Никой да не влиза в тази стая или да излиза от нея без мое разрешение.

— Тъй вярно.

Докато минаваше между тях, той отново потръпна.

Двамата техници в апаратната се вторачиха в него като подплашени кутрета, чудейки се дали не са загазили; при влизането му се изправиха, запазвайки почтително мълчание.

Хари им кимна. Погледна замислено през стъклото, което ги отделяше от „Кавеа“; при вида на хилядата пусти кресла на директни зрители стомахът му се сви. Мамка му, по време на Каин залата се разпродаваше цялата при всяко Приключение в продължение на десет години, а сега десет Актьори заедно не можеха да привлекат повече от четири хиляди зрители в главната зала на клона на Студията в Сан Франциско. И бог знае колко от частните кабини на горните редове бяха празни.

Той тръсна глава. Точно в момента тези неща нямаха значение.

Пробяга с поглед по редиците монитори и намери гледната точка на Роси. Шоуто продължаваше: сега всеки път, когато Актьорът погледнеше към някой труп, над него се появяваха призрачни сцени от живота на мъртвеца. Полупрозрачни майки люлееха едва забележими бебета; мъгливи деца тичаха, смееха се и се замеряха с ябълки; изтъкани от дим и паяжина младежи свиреха тъжни любовни песни, съчиняваха стихове и се уединяваха заедно с любимите си сред изсъхналите, умиращи дървета.

И през всяка от сенките, като през полуразтопено стъкло, се виждаше раздутият, изкъпван от враните, почернял от гной труп — крайният резултат от всяка светла усмивка и майчина целувка.

— Вече сте се досетили, че виждате пред себе си Фантазия — това, което хората наричат „илюзия“. Ще се намерят такива, които да ви кажат, че Фантазията е нещо срещуположно на реалността, че е вид лъжа, че това, което сте видели, е невъзможно, че е лъжа само защото е Фантазия. Казвам ви, че не е така.

— Това е велик дар на нашия народ — да показваме въплътени мислите си пред очите на другите. Фантазията е инструмент и както всеки инструмент може да се използва за добри и лоши цели. В добри ръце Фантазията изобразява истини, които не могат да бъдат показани по друг начин.

— Това е Фантазия, с която ви призовавам да се борите. Това е Фантазия за Слепия бог.

Хари се намръщи и замислено изсъска през зъби. Хансен за втори път споменаваше за този сляп бог — или беше Сляп бог? Някога беше чул нещо такова или го беше прочел някъде… В някоя от книгите на баща си? Може би. При първи удобен случай трябваше да попита Дънкан за това — той можеше и да си спомни.

Хари кимна към екрана.

— Пригответе се да го изтеглите. По моя команда.

— Да го изтеглим?… — Техниците се намръщиха разтревожено. — Защо? Той дори няма публика.

— Просто го направете, техник. Това е заповед.

— Администратор, не можем да го направим пред местния. Това е открито прехвърляне — Правилото на Колбърг…

— Майната му на Правилото на Колбърг — каза Хари натъртено. Спомни си едно от наставленията на Дънкан: „Всяка власт, независимо дали политическа, или не, по своята същност е прикритие за грубата сила — и понякога се налага да се напомня за това на хората.“ — Давам ви избор. Или ще го изтеглите по моя пряка заповед, или…

— Но правилото…

— Или — прекъсна го Хари — ще го изтеглите, защото специалните отвън ще насочат силовите си пушки към главите ви. Някакви въпроси?

Техникът го погледна накриво като дете, подплашено от юмрука на баща му.

— Не, сър — каза той и се обърна обратно към пулта.

Хари се обърна към другия.

— А ти?

— Аз? Аз, аз не съм казал нищо. Сър.

— Значи, чудесно.

Той погледна изразително в очите техника, който също се обърна към пулта си.

Елфът отново се появи в полезрението на Роси.

— И в края на краищата поне аз не съм Фантазия.

Той се протегна към лицето на Роси, така че дланта му се скри извън полезрението на Актьора.

— Аз съм истински. Почувствай докосването ми. Аз съм тук. В името на всичко, което нашите народи смятат за свято, ви моля за помощ.

Хари го слушаше само с половин ухо; докато гласът на елфа заглушаваше всякакви дребни шумове, той натисна клавиша на един от двата гравьора, записващи Приключението на Роси, и когато кубът изскочи, го скри в дланта си и моментално го замени с празен куб от рафта по-долу.

Зъбите му се показаха в онази особена усмивка, която не беше правил от седем години.

— Знаете ли какво? — каза той. — Май сте прави за откритото прехвърляне.

Техниците се спогледаха скришом, боейки се да не ги хване, че са изпуснали от поглед екраните си.

— Сър? — попита един от двамата.

— Аха. Не си струва да се рискува. Измъкнете го при първа възможност, а после възможно най-бързо го върнете в неговата сюжетна линия. Обадете се на сценаристите, нека да измислят какъв да бъде преходът; подгответе му разпечатка. А после ще забравим, че всичко това някога се е случвало, става ли?