Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (67)

4.

Хари слезе от таксито на полянката в предния двор на Аби. Отстъпи встрани, за да не попадне на пътя на реактивната струя при излитането; непривичната тежест на майкрософтската проследяваща гривна около глезена го караше да куца повече от обичайното. Проследяващата гривна беше проектирана със същите схеми като палмпадите; докато я носеше, сателитите на „Майкронет“ можеха да определят местоположението му с точност до метър навсякъде на Земята. Според безстрастното обяснение на сопито, което му я беше монтирало, опитът да се свали или деактивира гривната автоматично се смяташе за нарушаване на гаранцията и щеше да му донесе обвинение в опит да се противопостави на правосъдието. Таксито излетя, вдигайки облак от прах, и Хари постоя малко на мястото си, наблюдавайки своята гаранция.

Аби се издигаше над него като черен кораб на фона на звездите. Всички прозорци бяха тъмни освен кухненския.

Едвам беше успял да събере десетте милиона марки — беше заложил цялото си имущество: всички спестявания, всички инвестиции, фонда за образованието на Фейт, колите, всички сувенири на Каин, всички хонорари за Приключенията на Каин и самата Аби.

Той огледа къщата си — тази къща, която беше построил преди двайсет години, веднага след като Каин беше влязъл в топ десет. Спомни как от същото това място беше наблюдавал как дървеният й скелет се издига над хълмчето; истинското дърво в стените на Аби му беше струвало цял милион отгоре, но той никога не беше съжалил за похарчените пари.

Спомни си как минава през пустите стаи, спомни си как ехото се отразява от празните стени, как сградата му изглеждаше като приказния дворец, в които героите отиват след щастливия край на историята. Спомни си с какво удоволствие регистрира новия адрес в Комисията по развлеченията на Сан Франциско и как те го вкараха в картата на знаменитостите си. Спомни си как дойде тук Шана — и как си тръгна — и смеха, и караниците, и горещите моменти нощем.

Спомни си как се прибра вкъщи след „Заради любовта на Палас Рил“, още преди операцията на гръбнака си, как прелиташе от стая в стая в левикреслото си и как видя, че носачите връщат отново багажа на Палас Рил. Спомни си как присъдата на баща му официално беше намалена и как Дънкан го освободиха от социалния лагер „Бюкянън“ — деня, в който баща му си дойде в дома, който никога не беше виждал.

Спомни си как си беше мислил, че щастливият край най-сетне е дошъл.

Той поклати глава и тръгна към ивицата жълта светлина, разляла се върху тревата. Стомахът му беше малко неспокоен и едва успяваше да запази равновесие, сякаш земята се люлееше под краката му. Това е психосоматично, реши той, просто реакция на липсата на Роувър зад гърба му. Социалната полиция, разбира се, не си направи труда да транспортира инвалидната му количка; тя беше останала в Лос Анжелис. Колкото и Хари да мразеше проклетото нещо, сега то му липсваше.

Би му било приятно да знае, че има на какво да се опре.

На вратата на кухнята го чакаше Брадли, болногледачът на Дънкан. Хари още не беше прекрачил прага, а Брадли вече беше започнал да се вайка за Социалната полиция и охраната на „Синтек“, как са нахлули и са взели всичките дрехи на Фейт и играчките й, и са конфискували всички фоторазпечатки и кубовете със записи от ваканциите, и са обискирали кабинета, и са съборили всички книги от рафтовете, и са копирали всички ядра памет — продължи да бърбори, докато на Хари не му се прииска да го зашлеви, за да го накара да млъкне поне за секунда. Когато най-накрая Брадли спря да говори, за да си поеме дъх, Хари попита:

— Как е татко?

Брадли примигна.

— Добре е — рече той машинално. — Е, знаете, не е добре, но както обикновено…

— Как прие той всичко това? Нали си го държал настрана от сопитата и не си позволявал да се разприказва пред тях?

— Моля ви, Админ… ъъъ, Хари — възмути се Брадли. — Обискираха стаята му, но аз му махнах речевия синтезатор, докато не си тръгнаха. Не съм глупак.

— Да, знам. Точно затова те наех.

— Мисля, че все още ми е сърдит — призна си Брадли доверително. — Наистина искаше да дръпне едно конско на Социалните полицаи.

— И още как. А те щяха да попият всичко. И да го приберат — каза Хари навъсено. — Благодаря, Брад.

Брадли само кимна в отговор, сякаш казваше, че просто си е вършил работата.

— Гладен ли сте? Аз сложих Дънкан на системи и тъкмо смятах да похапна; не е проблем да направя още една порция.

Хари поклати глава.

— Той в съзнание ли е?

Брадли неопределено сви рамене.

— Цял ден ту е на себе си, ту не. Системите би трябвало да помогнат. Ще надникнете ли при него?

Хари кимна.

— Добре. Той се попритесни. — Брадли се изкашля извинително. — Аз също.

— Аха.

Стаята на Дънкан беше до кухнята, малка и тъмна като пещера, а мъждукащият екран на масичката до болничното му легло играеше ролята на лагерен огън. Хари се спря на прага. Винаги му беше трудно да влиза в стаята на Дънкан — силният, изгарящ ноздрите мирис на антисептик не можеше да заличи вонята на изпражнения от подлогата или на тъмната гнилоч, процеждаща се от порите на баща му.

Освен студения екран нищо друго не осветяваше стаята. Дънкан лежеше в завивките си като строшена кукла — главата му беше увиснала безсилно, по плешивия му череп се виеха изпъкнали вени. Едната му ръка беше отпусната върху смачканите чаршафи, другата беше прикрепена към масичката, за да се придържат пръстите му над гласовия синтезатор. Облегалката на леглото беше вдигната и той беше в полуседнало положение. Над главата му висеше плик с физиологичен разтвор, от него излизаше тънък маркуч, водещ към слот, монтиран по хирургичен път над ключицата му. Единственият признак на живот в тялото му беше бавното и неравно въртене на очните му ябълки.

Хари не можеше да се застави да влезе. Не можеше да се застави да заговори. Какво можеше да каже? Възможно ли беше да намери думи, които да не излязат от устата му като вик на болка?

О, Фейт… — Хари се облегна на стената и покри очите си с ръка. В гърлото му се надигаше нещо, което опасно приличаше на ридание; в последния момент той успя да го превърне в кашлица. — Как ще се справя с това?

В този момент той изпита отвращение към себе си, задето е такъв егоистичен кучи син; как можеше да се притеснява колко е наранен той, когато Фейт е в ръцете на хора, гледащи на нея само като на оръжие срещу него…

Той стисна зъби и парещите си очи, за да спре напиращите сълзи. Мамка му, Фейт сигурно се справя по-добре от мен — каза си той. — Тя не е сама. Докато Палас Рил бродеше из полетата на Отвъдие, Фейт никога нямаше да остане сама.

Механичният глас от синтезатора на Дънкан изграчи:

— Хари. Ти. Добре?

Хари си пое дъх, успокои дишането си и избърса очите си. Лицето на Дънкан се обърна към него и във вторачените му очи се мярна намек за разум. Забавно беше колко по̀ човешки звучеше гласовият синтезатор на Дънкан в сравнение с гласовете на социалните полицаи.

— Да, татко, добре съм — каза той бавно. — Просто съм уморен, това е всичко.

От отпуснатите устни на Дънкан потече тънка струйка слюнка. Мускулите на закрепената му за масичката ръка затрептяха; ръкавицата на гласовия синтезатор превеждаше нервните му импулси в дигитализирана реч.

— Лош. Ден. Помни. Главата. Долу. Инч. Към. Светлината.

Хари се усмихна с някаква носталгична меланхолия; това беше най-добрият съвет, който някога са му давали.

— Аха. Това трябва да го запишеш на макрокоманда.

— Ще. Влез. Седни. Поговорим.

Хари въздъхна. Искаше му се да се посъветва с баща си. Да си поговорят. Да попита за по-конкретен съвет, отколкото „да наведе глава и да пълзи инч по инч към светлината“.

Но Хари не можеше да говори открито. Горилите от „Синтек“ сигурно бяха натъпкали цялата шибана къща с микрофони, а дори и да не бяха, през следващите няколко седмици Социалната полиция доста щеше да шета тук. А Дънкан вече едва не беше загинал, осъден на затваряне в социалния лагер „Бюкянън“ за подривна дейност, по една-единствена причина: така и не се научи да си държи езика зад зъбите.

Но все пак имаше един въпрос, който Хари искаше да зададе на баща си. Това щеше да е напълно безопасна тема.

— Да, знаеш ли какво? — каза той, заставяйки се да влезе в стаята. Не дишаше дълбоко, сякаш се боеше да не пусне в дробовете си вонята на безумие. — Днес някой спомена пред мен за Слепия бог — нали го помниш, онова елфическо божество? Ти не беше ли писал нещо за него? В „Преданията“, нали?

— Глава. Дванайсет. Или. Тринайсет. Защо?

— Трудно е да се обясни. Просто ми заседна в мислите и не мога да го забравя.

Погледът на Дънкан се разфокусира, устните му потрепнаха спазматично, изпускайки нова струйка слюнка. Хари внимателно избърса брадичката му със салфетка от масичката. Сякаш от докосването погледът на Дънкан отново се фокусира.

— Беше. Скоро. Сопита. Ти?

Хари потрепна като от убождане.

— Откъде… откъде… — промърмори недоверчиво той. — Откъде знаеш?

Дънкан го изгледа изпод окапалите вежди.

— Луд — изхриптя гласовият синтезатор. — Не. Глупак.

— Да, татко, знам, но…

— Мрежата. Цял. Ден. Гледам. Отвъдие. Шана. ХРВП. Социалната. Полиция. — Той изсумтя. — Връзва. Се.

— Не и за мен.

— Вземи. Преданията. Чети. Опознай. Врага.

Хари се пресегна през леглото, за да обърне екрана към себе си.

— Да, сега ще я намеря.

Дънкан с усилие вдигна безсилната си длан и я отпусна върху ръката на Хари.

— Не. Електронната — изскърца синтезаторът. — Книга книга книга. Електронна. Цензурирана. Глупаво. Хлапе. — Той махна със сгърчените си пръсти към малък книжен рафт под прозореца. — Книга книга книга.

— Добре, добре, разбрах. — Хари заобиколи леглото, седна и издърпа тежкия том на „Предания на Първия народ“ от рафта.

Той запрелиства страниците, запълнени с предания за Тихата земя и Слепия бог — отделни фрази тук и там раздвижваха паметта му, той започна да открива, че историите се връщат при него много по-ярки, отколкото беше очаквал. Не беше отварял тази книга може би от трийсет години — още от училище. Кой би могъл да предположи, че се е запечатала толкова дълбоко в него?

Тихата земя изглеждаше като версия на мита за Едем: страна на спокойствие, където елфите са можели да живеят, без да се опасяват от дракони, където няма свирепи огрило или кошери на Къркс, няма вампири или демони. Всички създания в Тихата земя бяха лишени от дар слово и магически способности; елфите я използваха за нещо като детска градина, площадка за игра на децата си, защото дори и най-слабите магически способности там осигуряваха почти божествена власт.

Елфите можеха да пътуват до Тихата земя от Родината — Т’налдион, „Родното място“, елфическото име за Отвъдие — през дилин, което, грубо преведено, означава „портали“. Дилин, както изглежда, бяха определени хълмове, езера, пещери или дори горски поляни, където ландшафтът на двата свята напълно съвпада; без значение колко различна е околната топография, но дилин съвпадат. Смяташе се, че дилин принадлежат на двата свята едновременно и близо до всеки дил елфът може да тегли от Потока в Родината.

В Тихата земя елфите бяха намерили примитивна, звероподобна раса от „диви елфи“ — кратко живеещи създания, лишени от магически способности, които дори не могат да видят Потока. Тези диваци, както били наречени, станали любимите домашни и работни животни на елфите; те били много силни и умни и дори се научили да говорят. При лошо отношение можели да стават изключително опасни, но били напълно лоялни към добрите стопани. Мнозина отвели своите диваци обратно в Родината и неизбежно някои от тях избягали и образували диви племена. Въпреки краткия си живот те били необикновено плодовити и само за няколко века нараснали до няколко милиона; скоро диваците станали могъщи в собствения свят на елфите.

Хари кимна на себе си. Тази история му беше позната — елфическият мит за появата на хората в Отвъдие.

Оттук нататък започна да среща намеци за Слепия бог. Той никога не се споменаваше директно; не се описваха нито външността му, нито силата му, нито мотивите му. Но доколкото Хари можеше да разбере, той беше някакъв вид сенчеста сила, подтикваща диваците към всичко, което не се харесваше на елфите — от изсичането на горите и построяването на ферми на тяхно място до прокарването на пътища, израждането на градове и воденето на войни. Всички тези неща бяха наречени „храненето на Слепия бог“.

Именно Слепият бог беше прогонил елфите от Тихата земя преди хилядолетие; когато числеността на диваците беше започнала да нараства лавинообразно, елфите не можели вече да се противопоставят на могъществото на Слепия бог. Те бяха избягали от Тихата земя и бяха затворили дилин след себе си. Хари дочете главата докрай и сви рамене.

— Не разбирам — каза той. — Това няма нищо общо с ХРВП и Социалната полиция.

— Напротив. Има. Ако. Тихата. Земя. Е. Земята.

— Пак ли започваш с това? — въздъхна Хари.

Той знаеше от общодостъпни записи в мрежата, че преди четиридесет години Дънкан беше публикувал монография, твърдяща, че Отвъдие всъщност е мястото, което земните легенди наричат Царството на феите, и че хората в Отвъдие произлизат от подменени деца. В монографията се твърдеше още, че западният диалект е индоевропейски език, произлизащ от франкски, средноанглийски и старогорногермански; и че човешката култура на Отвъдие е точно копие на културата от късното човешко Средновековие, защото са я създали хора, родени тук, или техните потомци. В академичните среди на тази монография се гледаше като на първия признак за настъпилия по-късно нервен срив на Дънкан.

— Не. Глупости. Чети. Коментарите. Чети.

— Татко…

— Чети. Глупаво. Хлапе.

Хари въздъхна и отвори коментарите на Дънкан към главата.

Явно „Слепият бог“ е съзнателна, преднамерено антропоморфизирана метафора на най-опасната черта на човешката природа: нашият саморазрушителен стремеж да използваме, да завоюваме, да поробваме всичко съществуващо и да извличаме от него изгода. Тази наша черта се подсилва от стадния инстинкт — перверзният ни стремеж към хомогенност на племето. Това е една добра, силна метафора, която според мен може да се приложи не само за историята на Отвъдие, но и на Земята. Тя е превъзходен символ за индустриалната пустош на съвременна Европа и за замърсения въздух и отровените пустини в Северна Америка; всичко това са огризки от трапезата на Слепия бог. Структурирана от организиращия метапринцип на „Слепия бог“, необяснимата, стихийна сила, която винаги е изглеждало, че движи човечеството, се превръща в предначертано от съдбата безумие.

Хари тихо подсвирна.

— Успял си да публикуваш това? Чудно как сопитата не са те пребили намясто.

— Преди. Раждането. Ти. Беше. По-свободно. — Дънкан се отпусна за момент, очите му се затвориха, сякаш беше изтощен от усилието, но безличният тон на синтезатора си оставаше непроменен. — Чети. Нататък.

Хари отново отвори книгата.

„Слепият бог“ не е личност, не е същият тип бог като Яхве или Зевс, стъпкващ гроздовете на гнева или замерящ неверниците с гръмотевици. Слепият бог е подтик: като глада, като честолюбието. Той е безсмисленият стремеж към дори най-нищожното увеличаване на комфорта. Той е „най-голямото благо за най-голям брой хора“, когато се смятат само онези от хората, които живеят в момента. Аз възприемам Слепия бог като тропизъм, като вегетативен рефлекс, който тласка човечеството към разрушителна експанзия по същия начин, по който растението обръща листата си към слънцето. Той е съвместната воля на цялата човешка раса. Може да се види навсякъде. От една страна, той създава империи, изгражда язовири и градове, а от друга — изсича гори, разпалва пожари, отравя благата. От него идва нашият вандализъм: квинтесенцията на човешката наслада от чупенето на неща. Някой би могъл да каже, че това е просто човешката природа. На което аз бих отговорил: да, така е. Но трябва да се запитаме защо е така. Помислете си: откъде може да е дошло такова поведение? Какво еволюционно преимущество ни дава този инстинкт? Защо хората инстинктивно възприемаме света като плячка? Ние се държим с нашата планета като с враг, който трябва да бъде смачкан, потъпкан, плячкосан. Насилен. Всичко е противопоставяне — на Дарвиновото бойно поле оцеляват най-приспособените. Всеки, който не ни е роб, е наш потенциален унищожител. Ние убиваме и убиваме, и убиваме, и си казваме, че това е самозащита, или което е още по-просто, че са ни нужни пари, че ни е нужна работата, която временно ще ни предостави тази безмилостна месомелачка. Ние се държим по този начин дори помежду си.

— Мамка му — възкликна недоверчиво Хари. — Татко, как съм пропуснал това? Как сопитата са го пропуснали?

— Цензурирано. В. Електронната. Версия. Никога. Не. Се. Доверявай. На. Електронни. Книги.

— В това си прав.

Магическите раси на Отвъдие — първородни, каменари и дървесни духове — чувстват връзката си с живата тъкан на своя свят. Затова и при тях никога не се е появявала организирана религия в земния смисъл на това понятие; техните богове не са обекти на преклонение, а само на уважение, на чувство за родство. Богът в Отвъдие не е индивидуална, единична Сила, на която можеш да се молиш; той е част от живата планета, възел от самосъзнание в колективния мозък на всичко живо — каквито са и първородните, каменарите или дървесните духове, както и врабчетата или тревичките. Всички те са част от един и същи Живот — и знаят това. Не могат да не го знаят — Потокът е жизненоважен за техния метаболизъм, също като кислорода. Трагедията на човечеството се състои в това, че то е не по-малко част от своята планета, отколкото са първородните. Ние просто не знаем за това. Не го чувстваме. Първият народ е дал име на тази наша неспособност — нашата трагична слепота. Наричат я Воала на Слепия бог и ни съжаляват.

Хари затвори книгата и я претегли в длан. Дишаше леко учестено, сякаш тежестта на света се беше стоварила върху гърдите му. Спомни си една от пословиците, които Дънкан му беше повтарял стотици пъти в детските му години: „Религията, която те учи, че Бог е някъде извън света — извън нещата, които можеш да видиш, вкусиш, докоснеш или чуеш, — не е нищо повече от евтино шарлатанство.“

Едва сега той започваше да разбира какво е имал предвид баща му. Елфите виждаха света по различен начин от хората, това беше безспорно…

— Но всичко това е само метафора, нали? — попита Хари. — Тоест ти сам си го написал: Слепият бог е метафора.

Очите на Дънкан блуждаеха безумно, но гласът на синтезатора си оставаше спокоен:

— Понякога. Достатъчно. Удачните. Метафори. Се. Въплътяват. Сами.

— Хм — промърмори Хари скептично. — А къде е мястото на Социалната полиция във всичко това?

Дънкан издаде сух гърлен звук — сякаш искаше да се разсмее.

— Инквизиция.

— Имаш предвид като Испанската инквизиция?

Дънкан не отговори. Нямаше и нужда. След всичко, което беше преживял през деня, Хари нямаше много нужда да бъде убеждаван.

— Искаш да кажеш, че Слепият бог един вид се е наситил на Земята и сега е гладен за Отвъдие?

— Студията. Като. Сетивен. Орган. Да. Види. Вкусно. Ли. Е. Отвъдие.

— Това е още една метафора, нали? — попита Хари.

— Може. Би.

Хари стоя дълго в стола до баща си, претегляйки книгата с длан.

— Но защо ХРВП? — попита той най-накрая. — Това е доста безцеремонно оръжие, нали? Защо нещо толкова… катастрофично?

Дънкан измуча нещо и синтезаторът каза:

— Защото. Поработи. Толкова. Добре. На. Земята.

Хари потърка очите си. Във всеки друг ден би се изсмял на думите на баща си и би отишъл да спи. Дънкан беше луд; болестта разяждаше разсъдъка му от четиридесет години. Ето и доказателство за лудостта му — той звучеше, сякаш вярва в тези глупости. Мога да го попитам дали наистина вярва — помисли си Хари. — Но какво значение има това? Той си е луд, независимо дали вярва, или не.

Вътрешният му диалог беше прекъснат от тихото мърморене на домашния компютър на Аби; скритите му колони бяха насочили дигитално звука така, че звучеше, сякаш някой шепне над рамото на Хари.

— Хари, тревога. Неоторизирано превозно средство се приземява на поляната в предния двор.

Стомахът на Хари се сви, сякаш се намираше в безтегловност.

— Аби, разпознаване на неоторизираното превозно средство. Изпълнявай.

— Хари, неоторизираното превозно средство се самоидентифицира като затворническа кола на Социалната полиция.

Хари погледна към книгата в ръцете си и потрепна, сякаш тя го изгаряше. Побърза да я върне на рафта.

От друга страна — помисли си той вцепенено, — това, че е луд, не означава непременно, че греши.