Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (246)

8.

Признавам си, че наблюдавах своето възкресяване много пъти. То ме очарова и не само защото церемонията беше много впечатляваща — тя се проведе в Катедралата на Възнесението няколко седмици по-късно. В нея участваха голям месингов идол на Ма’елкот сред храмовите статуи на всички Анхански божества, голям хор от елкотански жреци, цялата аристокрация и по-голямата част от дребното дворянство в Империята, огромно количество песнопения и песни, и тамян, и фойерверки, и всевъзможни символи на това и онова: пясък от Теранската делта, чаша тинаранско бренди, ябълка от Каарнанските градини, et cetera ad infinitum^[1]. Кулминацията на възкресението ми беше едноседмичен фестивал в цялата Империя, който, по думите на Каин, бе „най-голямата шибана рекламна кампания в историята на човешката раса“.

Особено ме очарова как от купчина символични вехтории се подава тяло и се оказва, че това съм аз.

Аз съм такъв, какъвто винаги съм си представял, че съм, когато тялото ми позволява да забравя достигането на средна възраст: младо и гладко лице, корона от платинени коси около златистите очи на нощен ловец.

Магьосник на първородните.

Сигурен съм, че това се е оказало неприятна изненада за мнозина от крайните фанатици сред благородническото съсловие. Но дори те не можеха да си позволят да протестират твърде шумно: целият столичен гарнизон на имперската армия беше чул как Тоа Сител бе обявил Народите за граждани на Империята, с всички произтичащи от това права и задължения. И поне засега всички, дори фанатиците, носят в сърцата си вдъхнатата им от Самия Бог увереност, че този крехък, лишен от възраст фей е новият им Император.

Още веднъж повтарям — това съм аз.

Някой ден може би, ако си го повтарям достатъчно често, сигурно вече няма да ми звучи толкова странно или толкова ужасно.

И така, наблюдавам го да се случва отново и отново: виждам как Самият Бог чрез своите верни жреци ме извайва от купчина нежива материя и ми вдъхва живот през моите ноздри и това все още ми изглежда абсолютно възхитително и абсолютно ужасяващо.

Това не е единственият момент от записа в Каиновото огледало, който гледам отново и отново; трябва да си призная, че прекарвам голяма част от времето си, преживявайки пак разговорите си с Каин и първата ни среща в Ямата, и цялото останало време, което сме прекарали заедно.

Какъв дар само ми даде той…

Защото това е единственото, недостъпно за моя собствен дар, прехвърлянето: да видя себе си чрез нечии чужди очи. Това е нещо, предизвикващо едновременно смирение и екзалтация.

И в този смисъл не е много различно от усещането какво е да бъда Император.