Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (51)

7.

Каин усещаше чужда клавиатурата на терминала на Тан’елкот под пръстите си; имаше някакво странно механично съпротивление, сякаш клавишите се противяха на допира му. Вместо електронен панел Тан’елкот използваше механично устройство от рода на старите пишещи машини, свързано през дупка в огромното бюро с ниша под пода, където се намираше истинската електроника, защитена от ефектите на нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума.

Налагаше му се да гледа в закрепено под ъгъл огледало с украсена месингова рамка. В него се отразяваше екранът, разположен в същата ниша под краката му.

Тан’елкот се беше проснал на пода край сандалите на Хари, масивната му ръка беше протегната към нишата и показалеца му леко поглаждаше куба, поставен в слота на терминала — същия този куб със записа на представлението на Хансен пред Дж’Тан.

Непривичното усещане пречеше на Хари да пише; трябваше да опита няколко пъти, докато успее да въведе директния код за връзка с Клиърлейк. А микрофонът, който отвеждаше звука до аудиоканала, изкривяваше гласа му до такава степен, че му се наложи да повтори фразата три пъти, преди програмата да го разпознае. Най-накрая в огледалото се появи физиономията на Клиърлейк.

— Здрасти, Джед — каза Хари с напрегната усмивка. — Готов ли си?

— За историята, за която говореше? Направих анализ на онези кадри, които вече ми изпрати; на някои от телата виждам признаци за…

— Не го казвай — прекъсна го Хари. — Не можем да говорим за това по открит канал. Просто кажи готов ли си да приемеш файла.

— Винаги съм готов, Хари — усмихна му се Клиърлейк в отговор. — Само се чудя защо ти отне толкова време.

— Добре. Сега слушай — това е важно. Гледай файла, който ще ти изпратя, само офлайн. Има програма за безопасност, която следи за някои от думите там — аз имам контрапрограма, но тя действа краткотрайно. Запази си я за излъчването.

— Защитна програма, контрапрограма — колко сериозно е това?

— Възможно най-сериозно, Джед.

— Сигурен ли си, че ще поискам да го излъча?

Хари кимна.

— Мисля си за специално предаване, в праймтайма. Мисля, че лицензионните такси за откъсите от този запис ще бъдат най-малко осемцифрена сума.

— Тогава изпращай, Хари. Ти винаги носиш късмет.

Хари се наведе и погледна към Тан’елкот.

— Готов ли си? — попита тихо.

Отговорът на Тан’елкот дойде приглушен заради менталното зрение.

— Готов съм.

Ще се получи, помисли си Хари. Пръстите му леко потрепваха. Но не от нерви; майната им на нервите. Това беше забавно.

Може би не чак много, но той не можеше да си спомни кога за последен път е изпитвал подобно нещо. Натисна финалния клавиш.

Докато файлът се зареждаше, Тан’елкот процеждаше към мрежата минимално количество ток благодарение на Потока, осигуряван му от нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума. Нервната система на едно живо същество представлява естествен интерфейс между Потока и материалния свят; Тан’елкот можеше да тегли от Потока и да насочва енергията чрез докосване. Възможностите му не бяха големи — в условията на земната физика неговото могъщество не струваше и пукната пара, — но скачането на напрежението с няколко микроволта на правилното място можеше да изгори молекулярна верига или да разбърка няколко реда програмен код. На него дори не му и трябваше да разбира върху какво точно въздейства, върху хардуера или софтуера — това нямаше никакво значение. Тан’елкот го обясняваше по следния начин: „Важното е какво става. Силата ми се превръща в игла, която ще прободе всяка ръка, протегнала се към видението, записано в този куб.“

Пет минути пакетно предаване на данни — и всичко беше приключило.

— Получих го — каза Клиърлейк. — Потвърдено.

— Добре. Край на връзката, Джед — имам да свърша още много неща, знаеш.

— Искаш ли си процента като източник на информацията? Ако си прав за осемцифрената сума, това може да се окаже доста апетитен къс.

— Сложи го на доверителна сметка — реши Хари. — Ако ме изхвърлят, парите ще ми свършат работа.

— Добре. До после.

— Да.

Хари прекъсна връзката и изключи терминала. Тан’елкот се изправи и така се протегна, че раменете му изпукаха звучно.

— Получи се.

— Сигурен ли си?

— Аз съм Тан’елкот. — Това беше изречено и без намек за усмивка.

Хари си пое дълбоко въздух. Засега добре.

Той всъщност беше направил подобрена версия на онова, което искаше да осъществи Хансен чрез хващането на Роси. Замисълът на Хансен беше да достигне до група директни зрители с надеждата да попадне на някои Незаети, които са достатъчно добросърдечни, че да се намесят. Но той не разбираше директните зрители. А Хари ги разбираше. Той беше изградил цялата си кариера върху разбирането на директните зрители.

Директните зрители на Роси можеха да преживеят всичко, което е записано на куба, и да го сметнат за част от сценария. Те нямаше да намерят за нужно да направят каквото и да било, освен да се облегнат назад и да гледат как Дж’Тан и останалите от ССП се справят с проблема. А Хари беше извадил сцената от контекста и я бе пуснал в мрежата.

Сега това не беше част от историята, беше самата история.

Вместо да наблюдава как ще се прави героят, всеки Незает сам щеше да стане герой в своя малка история: те ще видят проблема, ще разберат, че е по силите им да го разрешат, и сами ще направят избора си дали да се намесят, или не. Не е лошо като начало, помисли си Хари.

Тан’елкот изпука с кокалчетата на огромните си юмруци.

— И така, направих каквото ме помоли и сега е време да продължим нататък. Има само един възможен изход и двама знаем какъв е: трябва да ме върнеш в Анхана.

Хари поклати глава.

— Това никога няма да стане.

Тан’елкот изглеждаше, сякаш иска да се изплюе върху килима.

— Ти пилееш време и усилия, за да убеждаваш. Това е абсолютно безполезно. Детинско. Вие разчитате на своите Незаети като на приемни родители. Чакате ги да действат вместо вас и това неминуемо ще ви провали.

Усмивката на Хари се стопи.

— Използваме тези инструменти, които са ни подръка.

— Да, бе! Не можеш да направиш нищо полезно с безполезни инструменти. Дай ми шанс, Каин. Мога да ти помогна.

— Ти вече ми помогна.

— Разбира се. И ще продължа да правя това, за което ме помолиш, всичко, което ме помолиш — до момента, в който не осъзнаеш безполезността на всичките ти планове. Останал ти е един-единствен избор — да ме изпратиш вкъщи.

Хари въздъхна.

— Това никога няма да стане — повтори той.

— Каин, трябва. Единствената надежда за моя свят е пряката намеса. Да се разобличи престъплението, е майсторски удар, но така не може да се спечели войната. Моят народ — целият ми свят — е заложен на гилотината. Трябва да ми позволиш да го спася.

— Да, бе — усмихна се Хари с горчивина. — Да спасиш света, как ли пък не.

— Защо се съпротивляваш на неизбежното?

Главният въпрос в моя живот, помисли си Хари, но на глас каза:

— Защото не мога да ти се доверя, мамка му.

Бившият император настръхна.

— Съмняваш се, че бих спасил Децата си?

— О, за твоите Деца не се съмнявам — отвърна Хари. — А какво ще кажеш за елфите? Мамка му, Тан’елкот, за глупак ли ме смяташ? Мислиш ли, че съм забравил защо Манастирите подкрепяха твоето правителство? Твоята политика към другите хуманоидни раси изобщо не беше тайна. Веднъж щом твоят актир-токар консолидираше властта ти сред благородниците, щеше да започнеш свой собствен геноцид. Подозирам че този мой приятел първороден не би бил много радостен да види, че се връщаш.

— И все пак аз съм единствената му надежда.

— Ако все още беше император, щеше да си главният заподозрян.

Тан’елкот пристъпи към Хари и се извиси заплашително като кула над него.

— За да се предотврати това бедствие, ти е нужен някой бог. Аз съм този бог.

— Не, не си.

— Аз съм. Боговете от моя свят не могат да се намесят, сковани са от Договора от Пиричант. А дори и да можеха, никой от боговете на моя свят не разбира от вирусология, да не говорим за особеностите на ХРВП; умовете на тези богове са само суми от умовете на техните последователи. Единствената надежда на моя свят е бог, който разбира от ХРВП и има силата да направи нещо по въпроса.

— Да, разбира се — съгласи се Хари. — Но този бог не си ти.

— Тогава — избоботи саркастично Тан’елкот — кой бог имаш предвид?

— Ти я познаваш — отвърна Хари. — След пет минути тя ще бъде тук.

Върху лицето на Тан’елкот първо се изписа разбиране, после антипатия.

— Тя е недостойна за такава задача.

— Не започвай отново — процеди Хари през зъби. — Знаеш много добре.

— Тя е недостойна за теб, Каин.

— Достатъчно.

— Тя е слаба. Превзета. Държи се настрана от реалностите на божественото. Така и не успях да разбера как търпиш явните й недостатъци.

— Не е толкова слаба — каза Хари, разгорещявайки се. — Не е толкова слаба, че да не може да ти срита задника…

— Може би. Но беше достатъчно слаба, за да не го направи. Дори и за да ти спаси живота, Каин.

Хари сведе поглед и се извърна, сдържайки гнева си. Най-накрая каза:

— Ти няма да се върнеш. Никога няма да се върнеш. При това, което ти е известно за Студията, за Актьорите, за Земята, каква власт можеш да придобиеш там? Не, никакъв шанс.

— Ти би застанал на страната на Студията против мен? Против моя свят? Каин, кой мислиш, че е направил това? Срещу кого мислиш, че се бориш?

— Има битки и битки — каза Хари. — Да те върна обратно на моя отговорност? Та те ще ме застрелят като куче. Бордът на директорите би взривил Студията, за да не те допусне обратно в Отвъдие. Мамка му, биха пуснали атомна бомба върху града.

— Дори и вашият Борд на директорите да действа толкова безразсъдно, не си ли струва живота на един град, за да се спаси цял един свят?

— Така ли? — попита Хари рязко. — А ако е твоят град?

Мускулите по челюстите на Тан’елкот заиграха.

— Готов съм да поема този риск.

— Да, но аз не съм. Веднага, щом тази история попадне в мрежата, хората ще се надигнат и ще поискат Студията да направи нещо по въпроса. А Бордът на директорите, чист и непорочен, ще ме посочи и ще каже: „Благодарение на бързите и решителни действия на управителя Хари Майкълсън и могъществото на великата Палас Рил ситуацията вече е под контрол.“ Даже ще ми благодарят, не мислиш ли? Когато Шана се върне, Уес Търнър сигурно ще й даде медал.

Тан’елкот отстъпи крачка назад; бавно си пое дъх и се изпъчи в целия си ръст. Видът му по странен начин се променяше, сякаш заедно с въздуха беше вдишал някаква нова реалност, която трансформираше полото и джинсите му в костюм, а остарялото му, уморено лице — в маска.

— Ти си гениален тактик — изрече той бавно и отчуждено, с маниера на лектор, който говори пред въображаема публика. — Може би най-гениалният от всички, които съм познавал някога. Но с тактика се печелят само битки; може да спечелиш всяка битка и пак да изгубиш войната. Когато дойде сетният ти час, си спомни, че съм ти предложил този шанс, но ти си отказал.

Хари го изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, не бих се заклел в това, но тези думи ми прозвучаха като заплаха.

Тан’елкот извърна поглед от главата на Хари. Очите му бяха затворени, сякаш го е обхванала обичайната болка.

— Твоята… — Той млъкна, търсейки точната дума. — … съпруга пристигна.