Може да се каже, че матрицата от истории, които ние наричаме История, сама по себе си е живо същество. Тя си има структура, която можем да смятаме за тяло; има определени стандартни процеси, които можем да сравним с движенията. Казваме, че историята настъпва или се връща назад, че си спомня това, а забравя онова; приемаме я като учител, като родител, като оракул.

Казваме и правим всички тези неща и въпреки това продължаваме да се заблуждаваме, че говорим метафорично.

Историята не само е жива, тя разбира.

Отговаря на всички изисквания за мислене. Историята предвижда. Историята планира. Историята повелява.

Нейните предвиждания, планове и воля са сбор от нашите; направлява се от нашите надежди, страхове и мечти, комбинирани с твърдата логика на неодушевеното. Има времена, когато историята вдига чука, и времена, когато се превива в поклон, а има и времена, когато дълбоко си поема дъх.

1.

Анхана се гърчеше под тежкото одеяло на внезапно появилата се джунгла.

Това бе неочакван празник, фестивал, карнавал: отмяна на обичайните правила на живота и обществото. Как можеше някой да отиде на работа или на пазар, когато улиците бяха задръстени с дървета? Хамбарите из целия град се пръсваха, докато мелниците бълваха филизи, а мъртвите семена покълваха. От дъските на вратите израстваха клонки, които се отрупваха с листа; сметищата се превърнаха в цветущи градини.

За някои това бе време за радост, почивка и детски игри, за танци сред вълните на новопоявилия се живот; за други това бе време за дълбоки размишления, време за възхищение пред безкрайната странност на Вселената. За повечето това бе време на ужас.

Повечето хора не можеха да живеят в свят без правила.

Тези правила на живота и обществото, срещу които толкова често се бунтуват, защото ги смятат за задушаващи и унизителни, имат дълбок смисъл: те гарантират моделите на поведение, които осигуряват на човек удобната вяра, че всички разбират правилата на играта. Без тези правила няма игра. Има само джунгла.

А точно тази джунгла беше пълна с тигри.

Човечеството е единственият биологичен вид, който се явява свой собствен природен враг. Вирусът, който разяждаше толкова много мозъци, беше погълнал вече повечето забрани и ограничавания, които правеха възможно съществуването на цивилизациите. Тази внезапно появила се джунгла разпръсна следите и на най-първичната животинска предпазливост, която можеше да послужи като последен удържащ елемент.

Настъпило бе времето на лова и кървавите пирове.

Два типа хора се справяха най-добре във внезапната джунгла. Първият тип бяха онези, за които правилата никога не се променяха. За един епископ от Църквата на Любимите деца на Ма’елкот например законите на неговия бог превъзхождаха всякакви временни фактори, дори смазваща трансформация като сегашната; за войниците заповедта да арестуват Херцог Тоа В’Лич си беше заповед, независимо дали бе издадена в гарнизона, в палатка, или под клоните на дъб, който бе израснал от земята само преди десет минути.

Вторият тип бяха хората, за които правила не бяха съществували никога: онези, които винаги бяха живели в джунгла.

Последните неколцина останали на свобода каинисти, които се бяха събрали заедно, за да защитят семействата си, в един склад в Индустриалния парк, чакаха с мрачни лица, въоръжени с копия, мечове и лъкове, прогонвайки всеки човешки тигър, който се осмелеше да ловува наблизо; Негово Сиятелство почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред — който някога бе Негово Величество Кралят на Кант, а преди това беше просто Лич, млад джебчия, крадец на дребно и амбициозен бандит — усети приближаването на ловците с инстинктивната си животинска предпазливост.

Той, заедно с останалите от втория тип, всъщност се чувстваше в по-голяма безопасност отпреди, когато непрекъснато трябваше да се преструва, че спазва правилата.

За останалите в Анхана тук имаше просто джунгла.

Към следващата част или към съдържанието

Матю Удринг Стоувър Острието на Тишал (176)

Метаданни

Данни

Острието на Тишал

Информация

История

Сваляне / Връзки

Деветнайсет

1.

Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (176)