Цончо Родев
И стана ден (98)

6.

Хайдар бей накара владиката да повтори два пъти дума по дума премеждията си — в Бояджик и после в стана на Шевкет паша.

— Даваш ли си сметка колко си бил близо до смъртта? — каза му накрая. — За Шевкет се говори, че сваля глави за много по-малки дързости от твоята…

— Колкото е по-силна болестта, толкова по-силно трябва да бъде и лекарството, бей. Прецених, че за да се постигне нещо при пашата, трябва да се заложи всичко. И с помощта на Бога успях. — Известно време дядо Серафим замислено глади брадата си. — Не зная дали успях с дързостното си държание, или защото самият Шевкет се отказа да разори селата.

— Защо?

— За да стовари цялата си свирепост върху Сливен, бей. Уверявам те, заплахите му не бяха празнословни, той наистина се готви да предаде на огън и сеч града. За съжаление аз вече използувах всичкото си влияние там, в шатрата му край Караджа Муратлий, за да спася Беш тепе и другите села. Тук пашата изобщо няма да ме погледне. Освен ако не дойде да зяпа за сеир, когато ме окачват на Старата круша…

Като отпрати свещенослужителя, Мехмед Хайдар дълго стоя неподвижно — същинска статуя. Страдаше. И колкото и да е странно, страдаше не от безсилието си пред лицето на несправедливостта, а от самотата си. Защото си даваше сметка как в своето обкръжение нямаше близък по дух и по мировъзрение човек, та ако не се облегне на него, поне да може да има кому да изкаже на глас мислите си.

След обед отиде в харема си. Там дълго слуша

Акшам олуйор, каранлък чьокмюйор,

алайор калбим сенин ичин…

и механично гали закръгленото бедро на палавницата Ергюл, но личеше, че нито песента стигаше до съзнанието му, нито топлотата на женската плът раздвижваше кръвта в жилите му.

— Изглеждаш ми кахърен, господарю — несмело каза опитната Назифе.

— Защо не речеш направо, че съм състарен с десет години? — поправи я той. — Нали и аз се виждам в огледалото…

— Няма ли колай да излезеш от неприятното положение?

— О, има — кисело са засмя Хайдар. — Достатъчно е да се съглася петнадесет хиляди невинни да бъдат изклани и всичко ще бъде наред. Дори Диванът може и да ме повиши…

Той се върна в работната си одая и още час или два прекара в напрегнато обмисляне. Изведнъж му хрумна нещо и той произнесе гласно:

— Театро!… Само едно театро ще ни оправи, и то таквоз, дето целият Сливен да бъде неговата сцена.

Повика Осман бьолюкбаши и му нареди тозчас да доведе при него Йоргаки чорбаджи, кмета на християнската община. Не мина много и Йоргаки се появи пред него. Изглеждаше ни жив, ни умрял — смутното време и необичайното повикване по вечерен час го бяха накарали да си глътне езика, дори един поздрав като света не сполучи да каже.

Мютесарифът отдели няколко минути да го поуспокои, а после му разказа всичко — тъмните облаци, надвиснали над Сливен, и неговия, на Хайдар бей, план, за да спасят града. Още не беше свършил и кметът протегна срещу него разперени длани, сякаш за да го отблъсне:

— Сакън, не искай това от мене, мютесариф ефенди! От душа и от сърце те моля — не го искай!

— Не те разбирам, Йоргаки чорбаджи! Какво толкова страшно искам от тебе? Ако размислиш, в края на краищата само туй, да направиш щото чаршията да се отвори и да заживее катадневния си живот. Нищо друго.

— Страшното е отвъд твоята молба и отварянето на чаршията, бей. Утре ще се потърси сметка кой е направил така, че в бунтовете на хайманите Сливен да изглежда ни лук ял, ни лук мирисал. И моето име ще лъсне веднага… с всичките му там последици.

Мехмед Хайдар размисли върху думите му, сетне произнесе тихо, като на себе си:

— Като слушам такива като тебе, кмете, разбирам, че вие, българите, заслужавате съдбата си. Щом първенците ви са подобни робски души, защо се чудим, че петстотин години сте под властта на султана? — Той махна с края на пръстите си. — Можеш да си вървиш, чорбаджи. И бъди спокоен: потърси ли се утре сметка, твоето име няма да бъде споменато. И ти ще излезеш сух от водата, имаш думата ми.

Когато кметът се оттегли, не скривайки задоволството си, Хайдар бей отиде оттатък и поиска да му полеят да се измие. Не се бе ръкувал с Йоргаки, пък имаше дяволски силното усещане, че се е докосвал до нещо гнуснаво, все едно до плужек. И още се миеше, когато нареди на Осман бьолюкбаши да му доведе друг българин, Панайот Минков челеби.

Панайот Минков изглеждаше изненадан от ненавременната покана, но не и уплашен. Той изслуша мютесарифа, без да го прекъсне, като явно не изпущаше нито една дума, а накрая му отговори с поклон почти до земята.

— Дори и след сто години, бей, християните на Сливен ще слагат след името ти прозвище Спасител. Хвала на тебе, спасителю Хайдар.

— Дали ще спася града, туй все още се знае само от аллаха, Минков челеби. Сега за сега въпросът е друг: ще ми помогнеш ли в моето начинание? Да разчитам ли, че утре чаршията ще е отворена?

— Не само ще ти помогна, но и до края на дните си ще се гордея, че в трудно време като сегашното съм бил рамо до рамо с тебе, бей. За чаршията отговарям аз, още нощес ще мина от къща на къща по търговците и занаятчиите и ще говоря с всекиго поотделно. Но имам да ти предложа и нещо повече, бей. Да се погрижим, щото да се отворят и училищата. Според мене няма нищо по-мирно и по-обезоръжаващо на този свят от гледката на една стая с петдесетина дечурлиги, наведени над книгата.

— Смяташ ли, че можеш го постигна?

— Ще го възложа от твое и от мое име на даскал Михаил Икономов. Той ще ни разбере и ще помогне. Но имам пълна вяра и в останалите учители, бей ефенди. Те още на разсъмване ще обиколят децата и ще ги съберат в училище.

Хайдар бей го изгледа продължително. Съвсем противоположни изражения се сменяха бързо-бързо на хубавото му лице.

— Странно племе сте вие, българите — произнесе замислено. — Уж сте измесени от едно тесто, пък от него излиза ту баклава, ту клисав хляб. Върви, Минков челеби. И нека вашият Христос и нашият Мохамед да ни помагат.

Несменяемият секретар на общината стигна почти до вратата, ала се размисли нещо и стори няколко крачки назад.

— Мога ли и аз да те попитам нещо, мютесариф ефенди?

— Заповядай!

— Даваш ли си сметка, че онова, което направи досега и което се готвиш да направиш още за нас, християните, няма да остане скрито-покрито за властта? И че ще трябва да плащаш за него?

— Не ми казваш нищо ново. Напротив, колелото вече се е завъртяло — доносниците не са си губили времето и вече са започнали да ме очернят, където трябва. Саиб ага познаваш ли? Да? Е, той е бил пръв измежду клеветниците. А сетне са го последвали Хасан бей пощаджията, Нутфулла ходжа, може да има и бог знае колко други. Изкарвали са ме, че съм преоблечен християнин, затова съм ви защитавал.^[1] И сигур ще успеят, Минков ефенди. Дошло е таквоз време, когато злото е по-силно от доброто.

— И го казваш така спокойно, Хайдар бей? Вярно, главата ти няма да стърчи на кол, но за своята доброта може да заплатиш с поста си.

Беят разпери ръце с мюсюлманско примирение:

— Ще бъде справедливо да върна онова, което съм получил, челеби. Станах мютесариф на този цветущ санджак с помощта на българин, редно е сега да защитя българите, пък каквато и да е цената затова.^[2] Дано поне докато съм още на този стол да мога да сторя и още някой хаир на сливналии, пък за нататък — каквото е писано в книгата на съдбата.

… Когато се разчу, че Шевкет със своята паплач отново наближава Сливен — това беше на 22 май, — Мехмед Хайдар бей с отбрана свита сановници и един бьолюк от войската, която бе участвувала в прочистването на Балкана, излезе да го посрещне на половин час път извън града. Посрещачите бяха все в парадните си униформи, а войската — с музиката си и знамето с полумесеца и звездата, та всичко изглеждаше така, сякаш не паша, а самия султан Абдул Азиз хан Първи се готвеха да приветствуват. Този икрам дори и да направи впечатление на пашата, не промени настроението му; както обикновено той си беше студен и от лицето му лъхаше свирепост.

— Напразно си се потрудил, мютесариф ефенди — каза той след обичайната церемония по посрещането. — Надявам се баш-папазът Серафим да те е уведомил, че този път идвам не за наддумване и сърбане на кафета, а за изпълнение на повелята на одринския сердарекрем. Пък тази повеля е, както знаеш, да унищожа всички комити в поверения ти град.

— Известно ми е всичко това, затиалилериниз — отговори чинно Хайдар бей, като придружи думите си с едно дълбоко темане. — И още отсега искам да те уведомя, че веднага се поставям под твоите заповеди, за да изпълниш по-лесно дълга си.

Другият го погледна подозрително, но беят успя да запази непроницаемото изражение на лицето си.

— Как виждаш помощта си, бей? — попита предпазливо пашата.

— Като изпълня всяка твоя дума и ти помогна да не цапаш сам ръцете си с кръв и мръсотии. Когото ми посочиш за комита, лично аз ще го хвърля в хапуса и ще го изправя на съд. Пък ако наредиш, готов съм цели махали и чаршии да предавам на възмездието на огъня.

След тази първа словесна престрелка, която остави пашата в пълно неведение за истинските намерения на бея, Шевкет не размени с него нито една дума повече, чак докато приближиха първите къщи на града. Едва тук Хайдар бей отново заговори:

— Цялото това огромно множество ще ти е излишно, затиалилериниз. Предлагам ти да вземеш колкото хора пожелаеш от аскера, а другите да почакат тук. Просто няма да сме в състояние да ги подслоним. По-нататък ще постъпим, както ти решиш и пожелаеш.

— Тогава избирам за охрана само твоя бьолюк, мютесариф ефенди. — Хайдар бей се поклони. — Какво предлагаш?

— Да оставим конете и да пообходим пеша града. Събуди ли нещо недоволството ти, моите низами мигом ще изпълнят нареждането ти.

Не беше по правилата такова посрещане — ами че те дори по едно кафе не бяха изпили в конака, — но Шевкет паша се съгласи. И още начина, по който тръгнаха, го впечатли: нямаше войска със заредени пушки отпред и отстрани, нямаше телохранители до двамата и до другите първенци на града — тръгнаха тъй, като че се разхождаха в полето. Един до друг вървяха Шевкет и Хайдар, на седем-осем крачки зад тях разните мюдюри, бьолюкбашии, забити от бьолюка, ходжи, кадии и прочие. Вървяха те и никого в града това не удивляваше — напротив, случеше ли се минувач или занаятчия да ги зърне, приветствуваше ги с поздрав, който твърде много приличаше на искрен.

А градът просто смая пашата. Аллах ил-аллах, за какъв ти бунт в пустия му Сливен можеше да се говори? Чаршията пулсираше с пълна сила, търговци се надвикваха да канят в дюкяните си, бакърджии, дърводелци, златари, шекерджии, табаци, хамутчии и всякакви други занаятчии се надпреварваха да хвалят стоката си, а случеше ли се пашата да загледа нещо — независимо гюлово масло, тахан халва, лъскав ибрик или дълъг като наденица рахат локум, — тозчас го получаваше в дар от продавача. Хайде иди сетне да кажеш, че в този град върлува бунт!…

За добро или за лошо, точно когато бяха между Нурул Кудус джамията и „Шадърфана“, откъм Еленския път се зададе групичка затворници, съпроводена от двойно повече заптиета с пушки в ръце. На Шевкет паша се стори, че сам аллах пращаше тази тънка колона — тя му даваше възможност „да тегли един зъб“ на все още непроницаемия, но очевидно предоволен мютесариф.

— Какво ще речеш за това, бей? Също и тези ли са смирени поданици на падишаха?

— Напротив, бунтовници са, затиалилериниз. Вчера получих депеша от мютесарифа на Търново. Изпраща ми сливенските бунтовници, които са били в четата на онзи девлет-душманин Ботев, дето го убиха край Враца. Ама мен ми се струва, че дип не е била голяма чета…

— Не е била голяма ли? Цяла войска, бей, тъй ще ти река аз.

— Но от тебе зная, че половината са били сливналии, затиалилериниз. А виж ги на̀ — я имат, я нямат половин дузина.

Плесницата беше твърде оглушителна, за да се съвземе Шевкет бързо от нея. Потърси дума за достоен отговор, но като не намери, промени приказката:

— Какво ще правиш с тях, ефенди?

— Ще ги съдя с цялата строгост на закона.

— Защо „ще ги съдя“? Нямаш ли кадия за това?

— Абе за имане, имам, ама… Изобщо предпочитам да взема всичко в собствените си ръце, затиалилериниз.

— Аха, спомням си, Келеш Осман беше кадията, нали?

— Радвам се, че си чувал прякора му. Той ще ти покаже защо искам аз лично да се погрижа за прилагането на Шериата и Хатихумаюна. — Хайдар бей махна пренебрежително по начин, който всеки би могъл да разтълкува посвоему. — Искаш ли да се отбием и тук, затиалилериниз?

— Що е това, бей?

— Училище. И доколкото гледам часа, сигурно имат занятия вътре.

— Училище? — недоверчиво повтори Шевкет. — Искаш да кажеш, че в тези смутни времена християнските училища водят занятията си?

— Смутността на времената ние вече видяхме и в Тевната чаршия, и на Аба пазар, паша ефенди. Не разбирам защо даскали и азбукарчета да лентяйствуват в подобни „смутни“ времена. Ще благоволиш ли?

Повече изненадан, отколкото заинтересуван, Шевкет паша се подчини на подканящия жест на бея и двамата влязоха в училището, спътниците им останаха да ги чакат навън. Посрещна ги главният учител — Шевкет не дочу името му — и с твърде подбрани изрази ги приветствува. Предложи им и да присъствуват на някое занятие; с думите си сякаш им оставяше право на избор, но пашата не видя как зад гърба му учителят смигна на Хайдар бей към една стая вдясно.

— Да влезем например тук — каза с небрежен тон мютесарифът и отвори вратата на посочената стая.

Като ги видя, учителят, брадат мъж на тридесет и пет — четиридесет години, изкомандува нещо и петдесетината деца скочиха на крака и твърде прилично се подредиха в редици. Шевкет паша се видя принуден да ги поздрави, а те му отговориха в един глас: „Падишахамъз чок яша!“^[3]

— Може ли да послушаме, даскал ефенди? — попита пашата.

— Буйурунуз, отурунуз — каза на съвършен турски език учителят и им предложи столове. — Елимден гелен хер шейи япаджагима емин олабилирсиниз!^[4]

„Трябва да е от Измир — помисли пашата. — Там говорят такъв чист турски език.“ А гласно попита:

— Афедерсин^[5], даскале не чух името ти.

— Беним адъм^[6] Димитър Георгакев, затиалилериниз.

— Как? — От изумление Шевкет щеше да падне от стола. — Ти си българин?

— Българин и при това син на кмета на църковната ни община, паша ефенди — отговори вместо запитания главният учител.

А Димитър Георгакев, сякаш нищо не се е случило, каза на свой ред и все на съвършения си турски език:

— Надявам се, че ще ви бъде интересно, ефендилер. По една случайност имаме точно урок по турски език. — Той изведнъж се посмути и погледна умолително към главния учител: — Но аз преподавам обясненията си на български, затова ще ви моля да превеждате на негово превъзходителство.

— Няма нужда — рече пашата. — Аз също зная български.

— Отлично! — искрено се зарадва учителят. И се обърна към класа: — Седнете, деца. И така, днес ние имаме да учим за най-важната част на речта, глагола. И на български, и на турски основният глагол е един и същ: „съм“ на български, „имек“ на турски. Кой ще ми спрегне глагола „съм“ на български?

Вдигна се цяла гора от ръце и посоченото дете безпогрешно спрегна споменатия глагол.

— Точно така — кимна, доволен, Димитър Георгакев. — А сега да го научим и на турски. Аз ще записвам на дъската и ще произнасям полека, а вие повтаряйте гласно след мене. — Той взе тебешира и започна да пише; Шевкет призна в себе си, че рядко бе виждал някой кятибин да пише на арабие толкова красиво и толкова вярно. А едновременно с писането учителят захвана и да изговаря отчетливо: — Бен им… сен син… о дур… биз из…^[7]

* * *

— Ти ме надхитри, бей — казваше половин час по-късно Шевкет паша, докато крачеха все така пред свитата си към конака. — Ти ме надхитри и аз няма да забравя това, обещавам ти!

— В какво смяташ, че съм те надхитрил? — с престорено учудване попита мютесарифът.

— Върза ми ръцете. С чаршията, с пазара, с училището, с всичко ми върза ръцете. Ако сега вдигна камшик да накажа комитите, тези сто души зад гърба ми ще свидетелствуват, че съм вършил безчинства в най-мирното кътче в империята на падишаха. И това ще ми коства аполетите на паша. Но аз ще ти го върна, бей. Ще ти го върна с лихвите, обещавам ти. И знай, че Шевкет паша не забравя обещанията си.

Хайдар бей се поклони, но не каза нищо, за да се защити.^[8]