Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

5.

Както при всички големи празници, за Кръстовден[1] Бяно Абаджи слезе от Барите още на развиделяване, а по-късно, пременен и обръснат, отиде да се черкува в храма „Свети Димитър“. След службата още се помайваше какво да направи, когато съвсем случайно — тъй му се видя отначало — до него се озова Сава Райнов, един от новите му млади приятели.

— Изглеждаш ми кахърен, Сава — подкачи го старият човек. — Що, нещо с караабаджилъка ли не върви? Или оная пущина, с която лустросваш абата, че да лови окото, вместо полза ти създава ядове?[2]

Отговорът на клуцохорчанина му издаде, че съвсем не е било случайно нито черкуването на Савата вместо в клуцохорската „Свети Никола“ в сливенската църква „Свети Димитър“, нито тръгването им рамо до рамо след литургията:

— А, не. Слава на Бога и на всички светии, но и алъш-веришът върви, също и моят прес си върши работата. — Младият човек се огледа и продължи, едва като се увери, че никой не го подслушва. — Кахърът ми произлиза от друго, господин Силдаров. Получи се преважен писмен хабер от нашия общ приятел, що навремето е бил под дяконско расо. — Попита с поглед и Бяно му кимна в отговор — бе разбрал чие име избягваше да произнесе. — Дълг ми е да събера съмишлениците, да го прочетем и съобщим.

— И защо не го направиш?

— Имам чувството, че съм следен, господин Силдаров. Не ме питайте за подробности — не мога ви ги даде. То не е като да съм видял някой да върви по стъпките ми или да слухти нощем под пенджерите на къщата. Ала сякаш самата ми плът усеща как нечии очи ме следят и дебнат. Окаже ли се вярно, не само аз ще пострадам, но ще докарам погром и връз главите на приятелите. — Сава Райнов помълча малко и като стигнаха приблизително точно посред Машатлъка — там никой не можеше да приближи до тях, без да го видят, — спря на едно място и продължи: — И реших да се допитам до вас, господин Силдаров. Вие имате многолетен опит в тези неща, пък и, казват, херодаята от памтивека е давала подслон на народните дейци…

Чак сега Бяно Абаджи разбра напълно казаното и недоизказаното.

— Не си премислил работата докрай, приятелю — каза. — Ами че ако наистина те следят, нали по дирите ти, по дирите ти ще стигнат и до херодаята? Вместо това аз се наемам да ти дам по-добър акъл, драги. Не се крийте по изби и кьошета, а си направете сбирката ей-така, на ачик, пред очите на всички. Само помисли: ако се съберете точно на това място, където сме, кой ще се усъмни, че водите съзаклятнически разговори?

— Почвам да разбирам…

— Не, не разбираш. Тук, разбира се, не може — все ще се случи познат да се присъедини към вашата дружина и да развали работата. Значи, мястото трябва да е хем на открито, хем настрана от людете.

— Наистина не съм разбрал, господин Силдаров — засрамено призна Савата. — Дайте ми акъл, както обещахте, ама ако може по-ясничко…

— Синът ми Боян ще бъде ли между вас? — последва неочакваният въпрос.

Истината беше, че Сава Райнов не бе помислял за Боян. Сега обаче се почувствува задължен да каже колкото се може по-убедително:

— Разбира се от само себе си.

— Тогава виж какво, млади човече. Преди десетина години с неколцина другари (няма защо да споменавам имената им) трябваше да поразсъждаваме над нещо от най-голяма важност. А беше таквоз време, че конашките копои гъмжаха като бълхите в козината на уличен пес. И знаеш ли що направихме? Изпекохме един гювеч, взехме една погача и бъклица вино и се настанихме горе, на сергията пред долапа ми. Минеше ли някой, виждаше само дружина приятели на мезе и чаша вино; дори и да дойдеше, щеше да чуе разговор за ланшния сняг. Пък ние разчепквахме, каквото имаше да се разчепква, и то, слава на Господа Саваота, по-късно даде добър плод. Ако одобряваш този наш стар хитър чалъм, още сега ти обещавам сергията.

— Да ви благослови Всевишният, господин Силдаров. Самото Провидение ми е подсказало да се допитам до вашата мъдрост… Благодаря за поканата, още в неделя на обед ще имате гости на сергията.

Те размениха още няколко думи за уточнение и се разделиха. Но едва изминаха по няколко крачки в различни посоки и Сава Райнов повика отново стария човек:

— Ще ме прощавате, господин Силдаров, ама моля да ми отговорите на един въпрос. Защо се заинтересувахте дали Боян Боянов ще е в дружината ни?

— Защото без Боян ще е някак противоестествено, сине. Кой ще повярва, че един седемдесетгодишен старец е седнал на зияфет с момчета на по двайсет и пет години? Виж, съвсем друго ще е, ако там бъде и Боян. Решил Боян да се събере на чаша с другари, отишли на долапа на баща му — какво по-просто и по-разбираемо от това?

Те си тръгнаха всеки по пътя си. Сава Райнов се чувствуваше така, сякаш е ученик и учителят го е изпитал, пък той не е знаел урока си…

* * *

Документът, изпратен от Левски по непознат пощар[3] (на въпросите бе отговорил само „От Асланоолу Асан съм“ — това бе едно от тайните имена на частния комитет в Търново), носеше заглавието „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ и бе твърде дълъг. Сава Райнов наистина го четеше бавно и отчетливо, та никой сетне да не може да каже, че не е чул това или онова, но тъй или иначе Бяно Абаджи, който седеше на трикрако скемле малко извън тесния кръг на мнимите зияфетчии, почти допушваше за втори път новата си лула, ингилизката, докато четецът да стигна до края. По-късно той има̀ случай да подържи в ръце и да огледа самата „Нареда“; беше изписана със ситния, но красив и ясен почерк на Дякона върху девет големи листа, и то само на лявата половина на страниците — Бяно правилно се досети, че Левски, който винаги мислеше отнапред за всичко, бе оставил десните страни за вписване на забележки и поправки.

Докато траеше прочитът, никой не се обади, нито дори помръдна — можеше да се помисли, че не живи човеци, а каменни изваяния слушаха, разположени в кръг посред сергията. Дори и когато Савата изчете последните редове на „Наредата“ — „Тоя закон ще трае до захващането на революцията. Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влезе в действие нов военен закон, когото войводите със съгласието на Централния комитет нареждат“, — неподвижността и мълчанието продължиха; все едно, че се намираха в църква и току-що изслушали откъс от светото Евангелие, бяха изпаднали — всички до един — в благоговейна почит и смирение. И се наложи сам Райнов да ги подкани:

— Това ни е проводил нашият светец Васил Левски, братя. Иска от нас хубавко да обсъдим всичко и да си кажем съгласията и несъгласията. Моля ви, говорете. Аз ще замоля господина Икономова да се постарае да запамети вашите оценки, съвети и напътствия и после на скрито в дома си да ги запише най-точно.

Ако се изключат Савата и Бяно Абаджи, в кръжеца около недокоснатия гювеч бяха още седмина. Може би защото бе най-млад от тях или се чувствуваше по-неук, но обикновено при събиранията им последен отваряше уста Таню Стоянов. Сега обаче този ред бе нарушен именно от него:

— Освен едно голямо „Да!“ не виждам какво друго можем да речем, господин Райнов — произнесе той с дебелия си „като из бурия“ глас. — Ами че повечето ние го знаем от устата на самия бай Левски. Като вземете от това, че за революцията са нужни уреждане, пари, хора и оръжие, та стигнете до длъжностите, пощата, тайната полиция и наказанията. Щом веднъж сме го приели пред самия него, какво има сега да съветваме и напътствуваме? Или мигар някой ще се отметне от думата си?

— Не си прав, Таньо — поклати глава Димитър Топалов и с механични движения пооправи джувката на вратовръзката си; дори и излязъл на гощавка горе, току под Каракютук, той пак бе в претенциозното си европейско облекло. — Не си прав, защото едно е през месец или година да чуеш по някоя дума оттук-оттам, съвсем друго така, цялото от край до край. Не беше прав и Савата — продължи след малко. — За „Наредата“ на Дякона той думаше „това“, „всичко“, пък „това“ и „всичко“ е закон. И не какъв да е закон, а оня, според който ще се подготвя прежеланата ни свобода.

— Съгласен съм с господина Топалова — дрезгаво го подкрепи Михаил Икономов. — Пред нас е цялостен закон за утрешната революция — като се започне от подбудата и целта, премине се през уредбата от корена до сетньото клонче, та се стигне до длъжността и отговорността на всекиго българина, бил той войвода или редови войник. Кой например от нас бе осведомен какво е устройството на централния комитет? Кой знаеше нещичко за длъжностите в него и за свръзките му с частните комитети? А аз за себе си ще кажа…

Не се разбра веднага какво искаше да каже за себе си главният учител. Защото хората бяха излезли от състоянието си на вцепенение, отприщили се бяха и вече бързаха един през друг да кажат словото си.

— Ще ме прощавате — прекъсна ги Боян Боянов, — но в подкрепа на Топалова и Икономова ще ви дам пример от моя занаят във фабриката. Преди ние знаехме приблизително толкова: че горе в хавуза ще се събира вода, че в главното здание ще тракат станове и най-важното — че накрая ще се накатават пастафите сукно, сиреч ще дойде свободата. В „Наредата“ Апостола не е пропуснал нито една брънка от веригата: къде ще потече водата в хавуза, как ще се завърти келевото, по какъв начин силата му ще се пренесе до становете, как ще се действува при сполука или при засечка и прочие.

— Аз обаче настоявам да кажа за себе си — отново се обади учителят, — че все пак на най-лично място в закона поставям началото — подбудата и целта. То не е просто встъпление, братя, а основа, както да речем Символа на вярата[4] за нас, християните. И стига да нямате никакво възражение, ще помоля нашия председател да го прочете отново. Съгласете се, че дали в Централния комитет ще има един или трима подпредседатели, дали издайникът поради пиянство само ще се пропъжда из редовете на войниците, или ще се наказва като другите предатели със смърт, е все пак второстепенен въпрос. Главният обаче си остава другият: каква цел ще се гони с цялата ни уредба и за какво ще мрем утре в Балкана.

Никой не се противопостави, та Сава Райнов извади отново красиво изписаните листове и зачете:

— „Подбуда: тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.

Цел: с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските кеседжии и еничери и в което владей правото на силата, да се повдигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било — всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере.“

— Ще ме прощавате — за пръв път се обади иначе твърде словоохотливият Нено Брадата, — ала някои неща не ги разбирам и ще помоля да ми ги разясните. Като всекиго българина и аз от дете съм научил на гърба си що е деспотско-тиранска система. Но в наказателния закон имаше и друга някаква система, за сторонниците на която също се заплаща с куршум в челото. Я бе, кардаш, прочети що пишеше там, че не ми се обръща езикът да го изрека!

Сава Райнов отново се подчини и прочете:

— „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система «демократска република» и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, те и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт“[5].

— Анджък за тази въджишка[6] „конституционна система“ ми беше думата — уточни Нено.

Обясниха му и той въздъхна комично, за да покаже, че се е успокоил. А в същото време се обади Иван Ханджиев:

— Тук между нас е и един стар и мъдър человек, който, колкото нази взети заедно, е врял и кипял в народните работи. Той също изслуша дръзновените предначертания на българския светец Дякон Левски — защо да не чуем и неговата тежка дума за тях?

Бяно бе имал намерението само да стои настрана и да слуша. Сега обаче, когато всички погледи се обърнаха с въпрос и уважение към него, той се видя принуден да се откаже от първоначалното си решение. И да започне някак по-лековато, за да поразсее тази прекалено сериозна, почти тържествена атмосфера. Изчука лулата о крачето на скемлето и си наложи да се усмихне широко:

— Щом ме питате, дълг ми е да отговоря — каза. — И не едно — три неща имам да ви река. Първо на първо, ще ви приканя да вземете бонелите и да наченете гювеча. Че и шевката също. Много чудноват ще да излезе вашият зияфет, ако цъфне сега тук заптие или конашки шпионин и види, че сте уж на гощавка, пък всичко на постелята стои недокоснато…

— Вярно бе! — изкиска се Нено Брадата. — Ние така се улисахме, че… Брей, брей, брей, дори негова милост — той показа с очи към Димитър Топалов — не е посегнал към бъклицата… Трябва наистина да е светец бай Левски, щом тук започнаха таквиз чудеса да стават.

— Второ на второ — продължи Бяно Абаджи, — да си признаете, че по-умен и бая по-опитен човек от вас (впрочем и от мене също) е сътворил тази „Нареда“, та вам (впрочем и на мене също) не остава друго, освен да я запаметите като десетте точки на „веруюто“ и да я припознаете за ваш (впрочем и за мой също) неизменен закон. И трето на трето, да се запитате — ама честно, като българи и християни — доколко вие постъпвате съгласно „Наредата“. Ето — имаше реч в нея за събиране на пари и оръжие, за съставяне описи на юнаци за първи позив, на храни и яхъри и прочие, за привличане към делото на всекиго българина, що не си продал душата за пуста облага я на дявола, я на турчина, а си е останал чист отечестволюбец, та щом се развее пряпорецът с лъва горе на Българка[7], той начаса да застане под него с пушка в ръка. Ей на тези въпроси трябва да си отговорите вие, млади приятели, че да се види достойни ли сте за „Наредата“ и за нейния творец Дякон Левски.

Седмината мъже се омърлушиха — старецът, който на повечето от тях спокойно можеше да бъде дядо, ги бе посрамил с урока си.

(След малко повече от месец, когато Левски отново навести Сливен, те честно му разказаха за този урок, получен горе на Барите. Тогава Дякона се разсмя, пък не само не ги упрекна, ами доблестно им призна, че сам той неведнъж е изпадал в тяхното положение, когато е разговарял с Бяно Абаджи. И накрая им разказа поучителната приказка за везирите и дългите лъжици…)

Бележки

[1] Църковният празник „Въздвижение на честния кръст Господен“, наричан популярно „Кръстовден“, е винаги на 14 септември.

[2] За това съоръжение на Сава Райнов Михаил Греков (Спомени, с. 163) пише: „… Савата бе станал търговец — абаджия; той купуваше сурова стока, удряше й лустро, бе си направил прес, трупаше я в зимника и продаваше на караманлиите“.

[3] Терминът е употребяван от самия Левски.

[4] Символ на вярата се нарича сборът от основните догматични принципи на християнската религия, които в своята цялост определят неизменимо и като закон принципите на учението.

[5] Молим читателя за извинение, че поради обемността на „Наредата“ се задоволяваме с кратки цитати от нея и не сме в състояние да я публикуваме изцяло. И тъй като тя е извънредно важна (някои историци я наричат „уникален документ в историята на българското и световното националноосвободително движение“), на интересуващите се препоръчваме да се запознаят с нея в най-прецизното й издание във: Васил Левски. Документално…, стр. 110 и сл., където във факсимиле е отпечатан и нейният оригинал. Само за този цитат искаме да отбележим, че под „конституционна система“ Левски очевидно разбира — и отхвърля — и тъй нар. „конституционна монархия“, която през епохата вече съществува в Европа.

[6] Въджишка — проклета (диал.).

[7] Думата е за връх Българка (1182 м) в Сливенския балкан — най-висок в Източна Стара планина.