Цончо Родев
И стана ден (106)

2.

Не беше много редно жените на Мехмед Абдул Рефи ефенди да я поканят да им работи именно в неделя, но Таша прие — не само защото още се чувствуваше в опасност след събитията от април и не искаше да се набива в очи с прояви на непокорство, но дори и с известна радост. По-скоро не радост, а задоволство и облекчение. Защото това принудително отсъствие от къщи щеше да я избави от всичките неудобства — нейни и на бащата и сина Силдарови, — които произлизаха от неполучената покана за сватбата на Яна. Тя дори съзнателно продължи престоя си в харемлъка на мютесарифа, за да се прибере късно, на границата между привечер и вечер. За чест на новите й мющерийки тук трябва да добавим, че те си дадоха сметка как ще се чувствува една жена по мрачина из сливенските улици, та се погрижиха да й осигурят един съпровождач, който я следваше на две крачки чак до вратата на дома.

Къщата на Силдаровци беше спокойна, дори погледната от портата изглеждаше като безлюдно мъртва. Сякаш страхувайки се да не наруши спокойствието на този гостоприемен дом, Таша тихо прекоси двора и се изкачи на хаета. Не, не е било безлюдно тука — едва стъпила на хаета, тя долови неясни гласове откъм одаята, която Бяно Абаджи бе предоставил за нея и децата. Жената пристъпи крадешком до вратата и се заслуша. Очакваше да чуе Иринка и Нойко с някои от техните вечни спорове, но сгреши — единият глас действително беше на Нойко, но другият, топъл и шеговито-ласкав, принадлежеше на Иван Силдаров. През месеците, в които живееха под един покрив, Таша много пъти се бе удивлявала на различните оттенъци на този глас — толкова различни, че навремени ти се струва да са даже не на двама, а на десетмина души: строг и заповеднически, когато говореше с писарите си, остър и дори груб с разни нахалници, делови с мющериите и закупчиците, почтителен, едва ли не смирен в разговорите с бащата, закачлив и по момчешки палав с Иринка и Нойко, внимателен и благ, ала без коцкарско лигавене с нея…

Тя напрегна слух и различи думите му:

„Вярно, мъчно е дяволското умножение, ама хайде да го повторим. И тъй, как се умножават дроби, малки ми господине?“

Нойко отговори спокойно, почти самонадеяно:

„Дроби се умножават, като се умножават числител по числител и знаменател по знаменател.“

„Чудесно! Сега остава да видим дали можеш не само да го кажеш, но и да го направиш. Умножи ми, моля ти се, две пети по три осми.“

Чу се скърцане на калем по плочата за писане, а в същото време Нойко бавно си повтаряше:

„Две пе-ти по три ос-ми… Две по три е…“

Таша не можа да слуша по-нататък. Някаква буца заседна на гърлото й и полека се изкачи нагоре. Тя се отдръпна безшумно, като внимателно прескочи онази дъска на хаета, която винаги скърцаше, шмугна се в стаята на Бяно Абаджи и там се разхлипа горко. Плака, плака, плака, докато очите я заболяха, после се поизбърса, наложи си да успокои дишането си и отново прекоси хаета. От другата страна на вратата, изглежда, точно сега привършваха с умножението, защото Иван казваше доволно:

„Тъй те искам, момчето ми. Утре, ако господин учителят те изпита, ще му вземеш ума с майсторското умножаване. А как си с делението?“

„Хабер нямам от него.“

„Не казвай «хабер нямам»! — добродушно се скара Иван. — Имаме си хубава българска дума: «представа нямам». Защо да си кълчиш езика по агаларски, когато можеш да кажеш същото на най-хубавия език на света?“

„Представа нямам, чичо Иване — виновно каза Нойко. — Много е трудно пустото деление. Не го разбрах нито когато господин учителят го обясняваше, нито като го четох в сметанката…“

„Хайде, де, трудно. Я да опитаме!“

Жената сметна, че точно сега е подходящият момент да се появи при тези двама приятели, които сякаш не делеше нищо извън някакви си там четиридесетина години. Тя направи няколко шумни крачки по хаета и бутна вратата. Гледката, която се разкри пред очите й, я накара да зяпне от удивление. Нойко в катадневните си потурки и Иван в един от празничните си гълъбовосиви костюми лежаха един до друг по корем на пода, в ръцете им имаше само плоча, калем и сюнгер, а за светлина използуваха единствено пламъците на дърветата в оджака пред тях. Те се извърнаха към нея, но не станаха, само я поздравиха с по една широка усмивка; към усмивката на Иван се прибави и познатата й гънка на лявата му буза.

— Заповядай при нас, Таша — покани я мъжът. — Таман ще научиш най-проклетото нещо в смятането — деленето на дроби.

— Не се казва „таман“, а „тъкмо“ — каза тя, като сама се изненада на дяволитите нотки в гласа си. — Защо си кълчиш езика по агаларски, като си имаме такава хубава нашенска думичка?

Той разбра и казаното, и неказаното, и от това усмивката му стигна от ухо до ухо.

— Виноват, госпожа Таша. Тържествено обещавам този позор да не се повтори. А сега ще благоволиш ли да споделиш мъката ни с дробите?

— Ето ги моите дроби. — Тя кимна към едно панерче със скроени парчета тъмносин тафтян плат. — Но вие продължавайте, продължавайте, няма да ви преча.

Таша запали газената лампа (беше нейна, донесена от къщи, с огледалце и предназначена за окачване на стена, а не Бяновата със синкавата стъклена основа — нея той не я даваше никому) и междувременно попита за Иринка. Момиченцето беше отишло да си играе при една своя приятелка, само през два комшулука от Силдарови; казала била, че ако Нойко не отиде да я повика, може да остане да преспи при Лазаринка. После седна в ъгъла и се залови да тропосва роклята с малакоф, поръчана й от госпожа Бончевич. Работеше безшумно и така научи, че за да се раздели дроб на дроб, трябва да се умножи числителят на първата със знаменателя на втората и полученото да стане числител на резултата, а за знаменателя да се умножи знаменателят на първата дроб с числителя на втората; тя дори реши на ум как се разделя една втора на една четвърт и изпита своеобразно удоволствие, когато Иван и Нойко потвърдиха нейния резултат: „четири втори, което означава две“.

— Е, стига за днес — каза по едно време Иван и бавно се надигна от пода. — Не завиждам на учителя ти, ако те изпита утре: свят ще му се завие, докато те слуша.

Той разкърши вдървените си рамене и каза, че ще излезе на хаета да изпуши една цигара и да се поразтъпче. Таша също остави в панерчето бъдещия малакоф на госпожа Бончевич.

— Реши още една-две задачи — заръча на сина си. — Аз ще приготвя едно-друго за вечеря и ще сложа в ашевото.

Каза го и после наистина го направи, но преди това спря до Иван, който стоеше до пармаклъка на хаета, рееше невиждащ поглед в топлата октомврийска нощ и само цигарата му — същинска светулка — ту просветваше, ту угасваше.

— Благодаря ти, че отделяш толкова време да се занимаваш с Нойко — рече тя. — От господина Димитър Кавалджиева зная, че детето върви добре в училище, само смятането го затруднява повече.

Тя не чу, но усети смеха му:

— От утре даскал Кавалджиев ще запее друга песен, обещавам ти.

Таша не позволи разговора да се хлъзне по тази шеговита плоскост.

— Защо го правиш? — попита.

— Заради малкия, разбира се. Той невям е най-добрият ми приятел в Сливен. — Кратко мълчание. — Не, излъгах те. Също и за себе си го правя. Неизпитвана драгост е за мене да усещам този малчуган до себе си и да зная, че върша нещо, което ще му е полезно.

— От един ден път се усеща, че обичаш децата — каза тя. — И да се чуди човек как досега не си се задомил, не си народил челяд…

Иван не отговори нищо, само пламъчето на цигарата му описа една широка линия — мъжът бе махнал неопределено с ръка.

— И странното е — продължи Таша, — че умееш да го правиш. Това рядко бива със… — Тя млъкна изведнъж, но той продължи вместо нея:

— Със стар ерген, можеш спокойно да го кажеш. — Иван се изкиска, после обаче продължи сериозно: — Винаги идва момент, когато човек, дори, хм, да е стар ерген, чувствува нужда от деца около себе си. А моята съдба… — Този път той не се доизказа.

— Често си мисля за твоята съдба. И колкото повече си мисля, толкова повече се чудя.

— Нещо странно ли виждаш в нея?

— Цяла купчина странности, нощта не би ми стигнала да ги изредя. Но сега ще кажа само една. От рода на таквиз патриоти си, пък служиш на турците.

— Струва ми се, че днес и ти служеше на туркини…

— Не е едно и също. И не ми казвай, моля те, че не усещаш разликата. Едно е да шиеш шалвари и атлазени елечета на кадъни, друго — да обличаш войската на султана. Същата войска, която тъпче и коли нас, българите.

— Но резултатът като че ли е един и същ. И двамата печелим хляба си.

— За един потомък на Силдаровците твоят хляб би трябвало да ти загорчава. — Никакъв отговор. — При това разправят, бил си доста заможен и не се нуждаеш от хляба на негово величество Абдул Хамид хан Втори.

— И в такъв случай защо, мислиш, го правя?

— Доколкото изобщо мога да мисля с женския си акъл…

— Ум — поправи я той и се засмя тихо.

— … с женския си ум, истината знаят само Господ на небето и ти на Земята.

Иван помълча малко. Хвърли цигарата си и този път пламъчето описа една крива линия надолу към калдъръма на двора. Обърна се към нея и се озова толкова близо, че тя усещаше дъха му върху лицето си. Когато най-сетне заговори, гласът му отново се бе променил — сега бе загубил игривостта си и бе станал по-нисък и по-гръден.

— Вярваш ли в предчувствия? — попита я най-неочаквано.

— Не съм си задавала този въпрос — рече тя леко стъписано. — Но сигурно изобщо нямам предчувствия. Иначе нямаше да сторя някои големи грешки в живота си.

— Аз пък имам предчувствия и вярвам в тях. Имам предчувствие и сега, в този момент.

— И какво ти говори то?

— Че освен Господ и аз, скоро ще има и трети. И неговото име е Таша. — Жената усети, като че гърдите й се стягат в обръч, но гласът на Иван, отново променен и станал по момчешки дяволит, я върна към земята: — Освен ако не ме опровергаеш. Беше се запътила да приготвиш вечерята, пък аз комай още минута и ще умра от глад. А умра ли, тайната тъй и ще отиде в гроба заедно с мене…

Тя не каза нищо повече и тръгна към ашевото. Не си даваше сметка, но всъщност не вървеше, а се олюляваше…