Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

6.

Зеха да бягат турци и българи по къщята си, като затвориха дюгените си. Екна цял град. Децата писнаха, майки и бащи заплакаха. Турците излязоха по улиците с оръжие в ръце и кого де стигнаха от българите, бияха.

Летопис на х. Киро Табака от 10 май 1876

По стъгдите и сокаците мина телялин и извести, че пред конака са изложени, побити на кол, няколко въстанически глави. Друг път подобно съобщение той го извикваше така, че ще речеш — наместникът на Пророка[1] е благоволил да кондиса в конака; сега гласът му звучеше по-скоро вяло. Вяло посрещнаха новината и сливенци, само няколко рояка хлапетии от турските махали хукнаха към Машатлъка, и то не толкова, за да замерват главите с фъшкии и кал, колкото привлечени от чудновата вест, че от устата на единия убит стърчала някаква хартишка. Отрязана глава с хартишка в устата — това не беше сеир, които се случва всеки ден.

Така донасянето на първите глави в Сливен можеше да мине почти незабелязано, ако един, комуто това съвсем не бе работа, не се бе нагърбил доброволно да разпали духа на мюсюлманите — началника на пощата Хасан бей. То затъ̀ такъв му бе характерът, див и необуздан, но в случая надмина себе си. Навярно озлобен, че „трофеите“ не предизвикаха обичайния интерес, той твърде добре издебна времето, за да отиде в държавната фабрика — точно в края на работния ден, когато войниците, които работеха тук, напущаха. Те изобщо си бяха събрани от кол и въже — повечето бяха пратени като наказание за различни престъпления, — но и Хасан бей им дръпна такова слово, че подпали най-дивашките инстинкти в тях; по-късно се приказваше, че никой имам не би го сторил по-добре от него, пощаджията. Тъй или иначе Хасан бей успя: войниците-работници забравиха умората си, от очите им заизтича жесток блясък, в ръцете им лъснаха закривените остриета на ятагани и като нададоха неясен рев „В името на аллаха!“, тези стотина мъже хукнаха презглава надолу към града и захванаха отдавна невиждана сеч. Изобщо не питаха кой какъв е — стига да беше в български дрехи (но пострадаха и доста турци), до десетина ятагана се стоварваха едновременно върху нещастната жертва и захващаше сеч, сеч, докато от човека оставаше нещо средно между кайма и пихтия.

Градът писна, българи и турци побягнаха във всички посоки, кепенци се спущаха с трясък, врати се залостваха, надигна се такъв плач и вой, който отекна от Хамам баир на юг до Гаговец на север. А „хаврикаджиите“ продължаваха да се изливат по улиците, сечаха с ятаганите, опиваха се и подлудяваха от вида и миризмата на кръвта и още повече озверяваха, още повече се ожесточаваха…[2]

… Случаят бе пожелал точно в този кошмарен и кървав следобед Михаил П. Икономов да отиде по училищни работи чак нагоре, в Ра̀ковската махала. А Ра̀ковската махала — тя в горния си край опираше не в друго, а в държавната фабрика, която българите сливналии още свързваха с името на Добри Желязков. Учителят дочу неистовите крясъци на настървените за клане войници, отдалече зърна и размаханите над главите ятагани. Икономов бе живял достатъчно в падишаховия „рай“, та не си направи илюзии за онова, което ставаше и което имаше да става. И като заряза работата, пое надолу към Гюр чешма и Дели Балта; пое с привидно спокойствие и достолепно, както подобаваше на един учител, но събитията го изпревариха и подгониха — още не беше видял първите къщи на Мангърската махала, когато зад него вратата на фабриката се отвори с трясък и от нея с варварски рев заизтича яростно множество с гладни за човешка плът ятагани. Михаил Икономов си даде сметка, че срещу тази сган от първобитни зверове не можеше да се въздействува нито с приказки, нито с убеждение — на спасение можеше да се разчита само от бързи крака и залостена порта.

Дойде му на ум да свърне наляво, където беше къщата на Добри Чинтулов. Отказа се — прецени, че по-пъргавите турци щяха да му отрежат пътя за нататък. Сви тогава по непозната улица надясно. Опита една врата — беше заключена. Следващата също не се отвори. На третата той заудря с пестници, но ако изобщо имаше човек зад нея, предпочете собствената си сигурност и се спотаи. А освирепелите турци вече приближаваха; учителят навярно си въобразяваше, но имаше чувството, сякаш усещаше гнилия им дъх на врата си. Като съзнаваше безпомощността си, той продължи да тича, а сам не знаеше на какво се надяваше — преследвачите да се откажат или да се добере до спасителното подножие на Бармука. И точно в този момент на надвисналата над врата му гибел, стана истинско чудо, каквото навярно бива само в детските приказки: една порта се открехна, женска ръка се протегна в пролуката, хвана го за ръкава и с рязко движение го дръпна в двора. Жената не се занима повече с него, а с всичката бързина, на която беше способна, се залови да залоства вратата. Но дали от припряност или от смущение, не успяваше. Сега беше ред на Михаил П. Икономов да й помогне. Той взе напречната греда и се опита да я промуши в отсрещния отвор. Нещо обаче не сполучваше, краят на гредата не попадаше на мястото си. А навън вече се чуваше тропотът на подивелите войници — само да напънеха портата и…

Учителят и жената не продължиха опитите си да запречат гредата, а с все сили затиснаха портата. И ръцете им се срещнаха… Икономов извърна очи и зяпна изумено — онази, която бе спасила живота му, бе Яна, Яна Боянова!… Той не отпусна ръката й, пък и тя не направи усилие да я измъкне изпод неговата, само поруменя така, сякаш още миг и лицето й щеше да лумне в пламък. Навярно не беше напълно на себе си и учителят, понеже нему, френски възпитаник, не дойде на устата най-простичка дума за благодарност…

Безразборните стъпки, крясъците и гнусните псувни навънка отминаха, но двамата продължаваха да стоят ръка в ръка. Колко време — никога не узнаха. А после зад тях се чу предупредително покашляне. Михаил Икономов хвърли поглед през рамо. Неусетно за него и Яна откъм къщата бяха приближили баща й Боян Боянов и братчето й Ангел. Секунда или две Икономов трескаво размисли как да постъпи и — може би точно по наследство от французите — реши да придаде шеговит оттенък на думите си:

— В Европа, господин Боянов — рече, — е прието да се казва, че когато един мъж иска да се ожени за избраницата си, отива да поиска ръката й от нейните родители. Е, виждате, ръката аз получих… макари при съвсем, хм, трагични и във всички случаи нелюбовни обстоятелства. И сега ми остава само да моля за вашата и на госпожа Райна благословия.

Боян Боянов се премести от крак на крак: също и той бе неподготвен за необичайността и на момента, и на предложението.

— Към вас изпитвам най-дълбоко уважение, господин Икономов — успя най-сетне да произнесе. — Ала не смятате ли, че трябва да попитаме и — как го казахте? — избраницата?

Неочаквано се намеси малкият Ангел. Той изхихика, после подхвърли с глас, който все още преливаше от дебел мъжки в писклив детски:

— Какво ще я питаш бе, тате? Ами че не видиш ли — то още малко и от нашата Яна ще остане само едно мазно петно… Цялата работа си е беллѝ…

Колкото и да беше глупаво и неподходящо по време, но у Икономов се пробуди учителят:

— Не „белли“, а „ясно“ — поправи го наставнически. — Няма защо да използуваме разни агаларски думи, когато си имаме за същото хубави наши, български.

Нелепостта на тази поправка се оказа онази спасителна капка лекарство, която мигом отне напрежението. Всички прихнаха в смях — може би по-трескав, отколкото би бил при други подобни случаи.

Боян Боянов взе напречната греда и в неговите ръце тя стана послушна и веднага се намести в отвора си. После направи широк жест към ниската, но приветлива и светеща от чистота къща в дъното на двора:

— Е, няма как — каза. — То се видя, че ще се пие сладка ракия по никое време.

* * *

Не беше много сигурно, но може би Хюсеин бей за пръв път в петнадесетинагодишния си престой в Сливен обличаше парадната си униформа на миралай от армията на Абдул Азиз хан Първи. Във всички случаи мютесарифът за пръв път го видя с всичките му там сърми по куртката, еполети на раменете и прочие.

— Готов съм да вържа бас, бей — каза смеешком Мехмед Хайдар, докато го настаняваше срещу себе си, — че мога да позная какво те води в този утринен час при мене.

— Отказвам баса, мютесариф ефенди — поклати глава потурченият арменец. — Всеки честен човек — а ти безспорно си един от тях — ще се сети, че след събития като снощните за мен има само един изход: оставката ми като управител на фабриката.

Той извади от вътрешния си джоб един лист, разгъна го и го положи на масата пред мютесарифа. Хайдар бей едва-едва хвърли поглед на написаното, после потърси очите на миралая:

— Беше нещо позорно, наистина. Позорно не само за фабриката и за нейния управител (макар че именно той няма никаква вина за случилото се!), но и за цялата империя. И все пак една оставка не е ли малко — как да кажа? — крайна мярка, бей?

— Въпрос на разбиране…

— Точно разбирането ти бих искал да науча.

— Обещавам да ти го кажа веднага, щом като одобриш писмено молбата ми.

В отговор Мехмед Хайдар бей взе перодръжката, натопи я в мастилницата и завъртя няколко драскулки върху молбата.

— От този момент фабриката е без управител — продума замислено, докато оставяше перодръжката. — Защо?

Хюсеин бей взе молбата си, видя написаното от мютесарифа, сгъна и прибра листа пак във вътрешния си джоб.

— Нещата се свеждат до… Нещата се свеждат до…

— Ако ще ти бъде по-лесно, кажи го на български, бей — предложи Хайдар и другият зяпна от удивление — не можеше да допусне, че мютесарифът така съвършено владее българския език.

— Наистина за онова, което исках да изразя, липсват думи в турския — също на български каза Хюсеин. — Впрочем няма и чисто български, но поне ги използуват в чуждици. И така, нещата за мен се свеждат до морално-етичния въпрос. Или, ако няма да прозвучи префърцунено, до философията на въпроса.

— Продължете, бей. Слушам ви с интерес.

— За мен индустрията не е само накатаване на топове плат. Индустрията — това е част от утрешния ден на човечеството, в което ще има много красота, много добро, много… Нека не изреждам: всичко хубаво ще бъде много. Индустрията ще спомага за възвишаване на човека, мютесариф ефенди. Както една красива картина. Или, както корабите, които вече не разчитат на прищевките на вятъра, а впрягат па̀рата, за да преодоляват моретата и океаните. Или както музиката. Или както братята Монголфие, които с техния балон за пръв път приобщиха човека към птиците — мечтата на хората от Дедал до днес. Или както треновете. Или…

— Защо ми разказвате всичко това, бей?

— За да изтъкна, че красотата и доброто на утрешния ден на човечеството може да се постигне само от човеци. Ако в един оркестър от сто човеци, които музиката е приближила до Бога, поставиш само един вълк, който да вие като в гората, всичко ще се развали. И слушателите няма да се приближат, а ще се отдалечат от съвършенството. А представяш ли си какво би се получило, ако и стоте биха били способни да захвърлят инструментите си, да извадят ятаганите и калъчите и да тръгнат да колят наред познати и непознати. — Хюсеин се почеса механично по къдравата черна брада. — Когато вярвах, че с индустрията също служа на красотата, доброто и съвършенството, аз имах илюзията, че ръководя сто музиканти, на които Бог е дарил по искрица от своята светлина.

Ново мълчание, по-дълго от предишното.

— Разбирам — каза Мехмед Хайдар бей. — Допущам, че на ваше място и аз бих разсъждавал по съвсем същия начин. Но във всички случаи нито ще ви разубеждавам, нито ще ви моля да си оттеглите молбата. Случи се, че вчерашната сган я видях. И се засрамих, че и тя се води към човешкия род. А няма право да се причисли дори към зверовете. Защото звярът убива, за да се наяде, и после бездействува или се радва на слънцето. Поне аз не зная звяр, който да убива заради самото убиване. Да, няма да ви спирам, бей. Само искам да знаете, че петнадесет хиляди сливналии ще изпитват мъка по вас.

Хюсеин бей го изгледа с изненада. Всичко в лицето му — ситно къдравата черна брада, гърбавият нос, ослепително белите зъби — сякаш се бе превърнало в една голяма въпросителна.

— Как ги пресметнахте точно тези петнадесет хиляди, бей ефенди?

Хайдар бей беше видимо доволен от изненадата, която предизвика.

— Наскоро четох пътеписа на някой си Хохщетер, австриец. Минал насам преди седем-осем години. Не помня точните цифри, но така са останали в главата ми: че Сливен има двадесет хиляди жители, от които трите четвърти са българи. Останалата сметка е проста, нали[3]?

Хюсеин го поздрави с комично темане.

— Аз пък ще съжалявам за петнадесет хиляди и един сливналии — каза. — Разбира се, че имам предвид вас, Хайдар бей. И повярвайте, не е евтино ласкателство. Наистина ще съжалявам винаги за вас. И за още нещо. Винаги съм имал чувството, че ние с вас имаме да си кажем много повече неща, обаче… Да, просто се разминахме. И изпитвам съжаление за това.

Хайдар му отговори с темане, като се опитваше да наподоби неговото отпреди малко — едновременно шеговито и сърдечно.

— Наистина ли няма в Сливен други турци, за които да съжалите някой път, бей?

— Всъщност има още един, но вероятно не го познавате, не е от вашата черга. Нарича се Юмер ефенди, табак и средна ръка прекупвач на кожи от махалата Айше Хатун. Не мога да си представя, че каквото и да би се случило, той, Юмер, би тръгнал да коли с моите главорези.

— Може да ви изненадам, но познавам Юмер ефенди и също го ценя. Я се опитайте да изровите от мисълта си и някой друг правоверен, бей!

— Изненадата ще остане за вас, но ще отнеса добър спомен и за Халис бей. Непрокопсан, вярно, но човек. Непрокопсаните станаха много под слънцето, докато ужасно намаля броят, на онези, които заслужават името човек. А Халис е човек, повярвайте ми.

Този път Хайдар бей нито потвърди, нито отрече.

— Ще ви устроим ли едно пищно изпращане в „Газиното“, бей?

— Не, напротив. Сбогувам се само с вас и с хазяите си. А иначе, ще се измъкна от Сливен среднощи, както е думата, по чорапи.

— Защо?

Преди да отговори, Хюсеин бей го изгледа продължително.

— Ще бъде ли истинска веселба, мютесариф ефенди, щом на две крачки от трапезата присъствува тази украса с коловете и главите, които все едно ни връщат в средновековието?

— А мигар ние сме излезли от него, Хюсеин бей?

Миралаят не каза нищо и стана да се сбогува. За негова изненада Хайдар бей не само също се изправи на крака, но и му подаде ръка по европейски, не се задоволи с анадолско темане.

Бележки

[1] Едно от многобройните прозвища на султана.

[2] Картината на турските изстъпления, които рисуваме тук, не е измислена, нито преувеличена. Ето как е описана тя от д-р Табаков (т. ІІ, с. 283) въз основа на разкази на очевидци: „… Тъкмо в туй време местните войници, ангажирани на работа в имперската тук фабрика, били разпуснати и намират удобния момент да ударят на сеч. Картината била покъртителна. Бягащите по улиците граждани били сподирвани с голи ятагани и посичани като псета. По тоя начин са паднали като предвестници на по-послешните неизброими жертви гражданите: Дечо Панталонджия, дядо Стефан Камбура, тежко раненият Тодораки Ахмаков и т.н., очевидно съвсем невинни хорица.“.

[3] Малко отклонение от истината: Хохщетер, посетил Сливен в 1869 г., говори за 24 000 жители (4000 семейства), които са българи, турци, арменци и евреи, но не определя процентния състав на отделните народности. Срв. Васил Георгиев. Сливен през погледа на стари автори и пътешественици, в-к Сливенско дело, бр. 8 и 9/1971 г.