Цончо Родев
И стана ден (39)

11.

Навярно нямаше човек в Сливен, който да не знае, че Спиридон е „турско ухо“, само той упорито продължаваше да си играе на „таен полицай“ и да спазва всички правила, които — според него — подобаваха на тънкостите на занаята му. Например, ако в тази ледовита януарска вечер беше отишъл направо в дома на мюдюрина Мустафа ага в Хаджи Яхя махала и бе потропал на портата, никой сливналия — турчин или българин — не би ахнал от изненада. Той обаче направи една излишна предълга обиколка, поради която после ушите му за малко не окапаха от измръзване; първо пое нагоре по „Хаврика джаде“, а после извървя тесните сокаци на — кажи го — половината махали на Сливен: през Дели Балта, Кафтанджийската, Ески намазгях, Ески джами, та едва тогава навлезе в Хаджи Яхя.

Не беше предупредил за посещението си, но и не бе нужно — нормално е домът на градоначалника винаги да е отворен за преданите му шпиони. Единствената разлика бе, че Мустафа ага не го прие сам, а в присъствието на неколцина гости в селямлъка му, дошли на приказка и на чашка забранено от Пророка питие. Двама от тях, пощаджията Хасан бей и бьолюкбашията Али Байрактар, Спиридон познаваше отдавна, а като чу имената на другите двама, дори и не помисли да се предпазва. Защото братята Юксел и Руфи Сезгин от Козосмоде^[1] имаха славата не само на ревностни мюсюлмани, но и на дваж по-ревностни гонители на гяурите, от които трепереше всеки християнин от Хасът^[2] на запад до Дермендере^[3] на изток.

Сториха му място до софрата, а след като се размрази външно и вътрешно, Спиридон сметна, че е дошло време да обясни причината на неочакваното си гостуване. Той чевръсто прекара гребен по черната си лъскава коса и по предвзето подстриганите си мустаци — зализаност, на която особено много държеше, — само го досрамя да се понапръска с ливанто пред тези бабаити и серт хора, особено братята от Козосмоде. Като се докара в приличен (според собствената му оценка) вид, той се поокашля да прочисти гърлото си и изрече тежко:

— Не искам да ви развалям добрия кеф, ефендилер, ала дълг ми е да ви кажа, щото ме тревожи. — Той видя и усети как вниманието на петимата се съсредоточи в него и това го поласка. — Нещо става в нашия Сливен, ефендилер. Не мога да го назова с име, но нещо става и това „нещо“, помнете ми думата, предвещава ядове и злочестини.

— Туй не значи нищо — отбеляза Али Байрактар със смисленост, която той всъщност не притежаваше. — „Става нещо, което предвещава ядове и злочестини, ама не мога да го назова“. Ами че „нещото“ може да е сливенският вятър — духне ли, не минава без ядове и злочестини.

— Не се майтапи, бьолюкбаши — избърза да му възрази Спиридон, уплашил се думите на Али Байрактар да не придадат окраска на несериозност на съобщението му. — Ако беше до вятъра или до замръзването на Куруча, нямаше да ви безпокоя по нощите. Става нещо в Сливен, което разлютява кръвта на нашите ахмаци-християни. Не е то отглас на църковните боричкания в Цариград. Също и разните му там женски и ученически дружества не е, нито сказките…

— Абе тия сказки — Мустафа ага произнесе думата на български, нямаше равнозначна в турския език, та тя прозвуча като „съказки“ — също са беля работа, да се чуди човек как мютесарифът ги разрешава. „За личната свобода“, „За храната на човека и млекопитаещите“, „За физическите фактори на цивилизацията“^[4] — такива ли работи трябва да пълнят главите на раята? Ами че ако върви тъй, няма да мине много и всеки абаджия или измекярин ще сложи в джоба си нашия Салих ходжа.

Нека припомним на читателя, че споменатият Салих ходжа минаваше за най-личния преподавател в местното духовно училище, медресето.

— Ще повторя, че и сказките не са — вече по-уверено продължи Спиридон. — „Нещото“ е подмолно и е кроеж за някакви по-големи пакости. Пък по име наистина не мога да го назова. Също и с Прокоп говорих — и той го усеща във въздуха, ала не е могъл да му влезе в дирите, да го изучи.

Прокоп, един безделник и курвар от Мангърската махала, беше друг от шпионите на мюдюрина. Да не очаква човек толкова съобразителност в глава като Мустафовата, но той, общо взето, изненадващо хитро бе уредил службата на доносниците си. Неговите „копои“ се знаеха само по двама — така бяха например Спиридон и Прокоп, — та ако някой от глупост или от пиянство се разбъбреше, гласността не обхващаше цялата шпионска мрежа.

— И после? — попита бьолюкбашията Али, като продължаваше да добавя по капка присмех във всяка своя дума.

— После — нищо — осмели се да отговори троснато Спиридон. — Дълг ми беше да го кажа, казах го. И колкото съм узнал, толкова съм казал. Ако не друго, поне не съм украсявал нещо от себе си.

— Тъй и трябва да бъде — подкрепи го Руфи Сезгин бей, един от двамата козосмодевци. И не пропусна да се самоизтъкне: — Помня още от Каръмската^[5]. Нашият паша все наблягаше на разузнавачите ни: по-добре малко да ни донесеш, ама сигурно, отколкото цял поменик, ама половината измишльотини.

Не беше гола хвалба — наистина през войната двамата братя, тогава още доста млади, бяха участвували като доброволци и бяха се отличили в сраженията за Севастопол.

Мустафа ага изпразни една чашка в гърлото си, изпръхтя доволно, избърса мустаци с опакото на ръката си и произнесе мрачно:

— Ще ни докарат някоя пакост тукашните хаирсъзи. Ама то затъ̀ сливналията е такава твар, дето изкара ли година-две в мир, сякаш въгърци му влизат в задника и го карат да рипне за нова пакост.

— Че какво по-хубаво от това подскачане? — попита Юксел бей, другият от козосмодевците. — Таман ще стане беллѝ коя глава е за подкастряне…

— Юксел бей е прав — подкрепи го Али Байрактар. — Ние, първенците на Сливен, комай трябва от време на време да се редуваме по за някое време в Козосмоде, за да се поучваме от него и Руфи Сезгин как да се отнасяме с раята, та да се усуква като писенце между краката ни. — И като не беше сигурен, дали олизаният Спиридон познава мрачната слава на братята, му поясни: — Тези близнаци виждаш ли ги? Държат в шепата си не само Козосмоде, ами и всичко наоколо, което може да се обиколи на кон за един ден. И го вършат по оня тертип, дето преди столетия отведе дедите ни чак до Виена: надигне ли се някоя гяурска глава — клъц! — и покоят пак се възцарява.

Спиридон знаеше това, само без едно — че Руфи Сезгин и Юксел били близнаци. На него и сега му се видя невероятно — не беше чувал близнаци да са чак пък толкова различни. Юксел беше по-висок, рус, с малко чип нос и пълни устни — ако не гледаш дрехите му, ще го вземеш за чист славянин. Обратното, Руфи Сезгин приличаше на анадолец — набит, с ниско чело с остро врязани върхове в тъмните коси, широколик и с щръкнали настрана скули.

Похвалата сякаш се стори недостатъчна за Руфи Сезгин бей, та той реши да я подчертае с едно себеизтъкване:

— С брата дори установихме, че е полезно сегиз-тогиз да предизвикваме някоя глава да се вирва, като да оголи врата за калъч…

— … или направо си я набеждаваме, че се е вирнала — допълни го със смях Юксел.

— … и урокът за всички е даден.

— Това при нашия Мехмед Хайдар няма да мине — с нещо средно между съжаление и укор поклати глава мюдюринът.

— И анджък затова ще си берете ядовете — посегна към чашата си русият от близнаците. — Плевели се навъждат там, където не се скубят навреме.

— Иди го кажи на мютесарифа — сви рамене Мустафа ага. — В неговата глава се въртят едни съвсем бамбашка мисли — че царщината трябвало да се равнява не по себе си от миналото, а по днешната Европа, че вече било редно да поставим школото над ятагана, че вместо да сваляме християнски глави да сме пълнели с акъл нашите и тъй нататък, и тъй нататък.

— Като е „и тъй нататък“ — изсумтя в отговор Руфи Сезгин бей, — ако се сбъдне онуй, дето го предсказва Испиридон — така произнесе той името на българина, — нека се оправя с царщина в европейски сюртук и с акъл в главата, ама и с ръждясал в канията ятаган.

По природа и стари чочовенски привички Али Байрактар беше по-близо до близнаците, отколкото до Мустафа ага, още по-малко — до налудничавите (тази дума той не споменаваше и пред най-верните си достове) разбирания на Мехмед Хайдар бей, ала сега се почувствува задължен да се притече на помощ на поставения на тясно в ъгъла мюдюрин:

— Съдите в Сливен по козосмоденски, бейляр. Пък аршинът ви е чисто ваш. Зер винаги имате оправдание, че отмъщавате за лично злочестие.

— Какво искаш да кажеш, бьолюкбаши ефенди? — попита Юксел бей.

— Ще ме прощавате, ако ме лъже паметта и уйдурдисвам, ама нали за Ружди бей, покойния ви баща, се приказваше, че останал без едно ухо от казън на някакви хайдути? Е, в подобни случаи човек винаги може да се оправдае, че си го връща за бащината злочестина…

Не беше измислено и наистина бе случка с бащата на близнаците. Но споменаването й не беше такова, че да ги подтикне към веселие. Дори само за това, че за нея се знаеше и от други извън семейството.

Те не намериха какво да кажат, а като по даден знак едновременно посегнаха към чашите си и изпиха ракията на един дъх. Али Байрактар като че усети как е преминал невидимата, но съществуваща граница на допустимата приказка, та прибави и малко лековит балсам към нея:

— Ако погледнеш, всъщност и аз съм на вашия хал, бейляр. Брат ми Топчи Ахмед нали погина не от друго, а от куршума на Панайот Хитюв, стига да сте чували за него…

— Как да не сме чували! — отговори за двамата „анадолецът“. — Нали преди десет години и ние двамата скъсахме по пет чифта чизми по балканските чалове и какви ли не пущини ни ядоха по пусиите, пък оня дявол тъй и не дойде нито веднъж на прицела ни.

— Виждате ли! — продължи бьолюкбашията. — Мехмед Хайдар бей го знае, пък река ли да сваля някоя глава по козосмоденски чалъм, няма да ми го признае за законна кръвнина, а ще ме обяви за янкеседжия и може и да сапуниса въжето за мене.

Близнаците се поуспокоиха. И дори Юксел намери сили да се позасмее:

— Какво излиза, ефендилер? Че ако искате раята да се усуква като писенце около краката ви, трябва да проводите за поука при нас най-напред мютесарифа…

Напрегнатата атмосфера се поуталожи. Разговорът премина на други, по-невинни теми. Шестимата от тайфата удариха още по две-три ичкии. И съзнавайки положението си, след около половин сахат време Спиридон се надигна да си ходи. Не беше по правилата, но с него затръгна също Али Байрактар.

Двамата братя от Козосмоде останаха — те щяха да нощуват у приятеля си Мустафа ага, където гостуваха.