Цончо Родев
И стана ден (88)

10.

… ордата башибозуци беше се спряла в кръг, а на мегдана стърчаха забити върлините с главите. Зловещи и страховити фиданки сякаш бяха израснали из снега.

Йордан Йовков

„Юнашки глави“

В дуварите и каменните стени на Жеравна отекна глас на телялин: всеки да мине на мегдана пред конака, да види главите и, ако познае някого, да каже. Буля Жейновица чу провлечения повик на телялина. Никой не й каза дума повече, но — сърце майчино! — някаква непреодолима сила не рече, а се разкрещя в нея: „И той е!…“ Насилваше се да си гледа своята къщна работа, но не й спореше. Все този вик извътре й пречеше ли, пречеше: „И той е, маминият!…“

Нейде около пладне на портата на Жейно Литаш се похлопа. Децата припнаха да отворят, но майката ги напъди и за всеки случай ги заключи в одаята. Отиде сама и свали джугата. Всичко бе очаквала да види пред вратата, но не и тези тримата — най-първите от първенците на Жеравна. Стояха те един до друг — най в ляво Димитраки бей, после поп Руско Георгев, и от другата страна чорбаджи Божил Глуханека — премятаха се от крак на крак, а погледите им — забити между кундурите. Минута време никой не проговори, „Добър ден“ дори не си казаха.

— И той, нали? — произнесе най-сетне жената.

— И той — намери сили да каже поп Руско; нали бе свикнал с човешкото нещастие, та нему най-прилегна да съобщи страшната вест. И добави многозначително: — Само неговата глава е на жеравненец. Другите — един Господ и света Богородица знаят откъде са дошли в нашия Балкан, за да намерят гроба си.

Може би очакваха майката да се разциври и да завие като оплаквачка на погребение, ала не последва нищо подобно — явно, не бяха познавали жената на чобанина Жейно Литаш.

— Ще дадат ли катилите да го погребем по християнски? — простичко се осведоми тя и куражът й ги успокои.

— Не знаем още, Жейновице — отговори за тримата Божил Глуханека. — Изобщо никой не знае, невям и турците също. Сега друг е дертът им.

— И за този дерт сме дошли при тебе — добави Димитраки бей, може би не най-богатият, но положително най-влиятелният българин в Жеравна.

— При мене? — изненада се жената. — Че какво имам аз общо с дертовете на гаджалите? Не ми ли стига, че са докарали главата на моя Руско?

Димитраки й обясни. Турците искали да разберат дали има жеравненец между убитите бунтовници. И ако има — ще дадат огън на цялото село. Като се разбрало намерението им, когото изпитали, все отрекъл: не, нямало жеравненец между тези нещастници. Да, ала за зла слука субашата Али Чауш комай разпознал главата на Руско; е, не бил докрай сигурен, но все подмятал, подмятал.

— И ето, главатарят на потерята ни прати за тебе, Жейновице — завърши вместо него чорбаджи Божил. — Да застанеш пред сина си и да следят по лицето ти — той ли е, не е ли той?

— И цяла Жеравна те моли за спасение — добави поп Руско и без нужда се прекръсти. — Издадеш ли се, отиде селото. И виновни и… невинни…

— Невинни? — остро го погледна жената. — Кои са невинните, дядо попе? Може би онези, които със салтанати излязоха с четата, пък през нощта използуваха лапавицата и крадешком се промъкнаха при майките си?

Никой не посмя да й отговори. Вратовете отново се превиха надолу.

Също и Жейновица не се опита да разговаря повече с тях. И тъй, както беше по бозав шал на раменете и с чехли на краката, зашляпа пред тях към конака. Те тръгнаха в една редица зад нея.

С приближаването се дочу думкане на тъпан и провлечена свирня на зурла. Но когато четиримата се появиха откъм долния край, музиката млъкна от само себе си. Али Чауш се изстъпи напред. Обикновено смачкан и с провиснало дъно на потурите, сега той се държеше така, сякаш току-що бе надвил с двете си ръце цяла душманска царщина.

— Ела, жено! — заповяда бабаитски. — Ще ти покажа една глава, пък ти ще ми речеш правичката: на чии рамене е стояла до вчера.

Бяха общо три-четири върлини с окървавени глави на тях, но той я заведе право при втората.

— Гледай! — нареди строго.

Майката издигна поглед. И го позна веднага. Руско. Може би най-свидното от всичките й чеда. Сърцето й отначало се раздумка — аха-аха да се пръсне, — сетне почти напълно премаля, престана да се усеща.

Стоеше Жейновица така, а на мегдана — нито звук; пчела да бръмнеше не тук, а чак на Гумнища^[1], пак щеше да се чуе. Дълго, дълго стоя Жейновица така — външно изглеждаше, като че рови в паметта си за прилика, пък в душата си тя се сбогуваше със своя Руско. Най-сетне намери сили да извърне глава и отговори право в лицето на Али Чауш и на друг един турски големец до него, целия накачулен с пищови и ятагани.

— Никога не съм виждала този човек — каза тя и бавно пое към дома.

Никой не се опита да я спре.

* * *