Цончо Родев
И стана ден (6)

5.

— Отива ли ми? — за десети път попита Каймет.

— Стига с туй твоето — „отива ли ми“ — лениво я сряза Назифе, най-старата: — Половин сахат се кривотиш пред огледалото, него питай — то ще ти отговори.

— Абе тя го пита, ама нали, пустото, е тясно като за нея, вижда или едната си половина, или другата — майтапчийски се обади Ергюл, най-младата и най-закачливата. — За да се види Каймет, трябва е-е-ей такова огледало…

— Злобарка! — рече Каймет, но личеше, че не се е засегнала. — Ако слушаш нашата къз-кардаш Ергюл, ще помислиш, че съм станала нещо като биволица… — Помежду си жените в харема си говореха на „къз-кардаш“, ще рече „сестра“, „сестро“. — Кажи ти, Таша, ама искрено и от сърце ми кажи: дебела ли ме правят тези шалвари и елекът?

— Правят те точно такава, каквато си, Каймет ханъм — отговори Таша, докато я оглеждаше от глава до пети с полузатворени очи. — И таман да хванеш окото на кой да е мюсюлманин: заоблена, където трябва, с „ал-бенѝ“^[1]… — И добави великодушно: — Пък ти нямаш нужда да се правиш по-различна от онуй, което си.

В харемлъка на мютесарифа Таша се чувствуваше свойски — вече половин година, откакто бяха назначили Мехмед Хайдар бей в Сливен^[2], тя неизменно шиеше дрехите на четирите му жени. Бе свикнала с тях и с вкусовете им, също и те бяха свикнали с нея и с почтителното й, но не и раболепно държание.

— „Ще хване окото на кой да е мюсюлманин“ — с лека нотка на присмех и съжаление каза Ренгинар, най-умната от четирите. — Чуваш ли се, Таша? Или забравяш как живеем ние, халайкините, между тези четири стени? Кой мюсюлманин освен мъжа ни може да ни зърне дори с половин оченце?

— Права си, къз-кардаш — веднага се съгласи Каймет. — Ние сме като райски птици в златен кафез — лица на хурии и пера от атлаз и свила да имаме, никой не може да ни види, да ни се зарадва. Пък и ние да се зарадваме на неговата радост.

— И ако помислиш, всичко се обръща с главата надолу — потвърди и Назифе. — Българките уж са рая, пък живеят по-волно от нас, правоверните господарки. Можете ли да си представите една ханъма да облече ташината фуста с обръчите, да открие лице, да обуе кундури с високи токчета и — чук-чук, трак-трак! — да мине по чаршията?

— Като нашата Таша например — веднага го обърна на майтап Ергюл. — Бас държа, че каквато е хубава и с този криволин — тя искаше да каже кринолин, — по калдъръм от мъжки сърца е стъпвала, когато е идвала насам.

Мрачен облак не засенчи, а сякаш легна върху светлото лице на българката.

— Не завиждайте, ханъмлар — каза глухо. — Не завиждайте на българките въобще, а най-малкото на една беззащитна вдовица като мене. Знаете ли колко унижения претърпях, идвайки при вас? И кой се намери да ме защити? Само един стар човек, дето косата му е като преспите по Карандила… Това ако е за завиждане, здраве му речи!

— Я разправи! Я разправи! — подканиха я в хор четирите жени; беше със съчувствие, но и с нездраво любопитство — малко бяха отгласите на живия живот, които преминаваха през дебелите стени на харемлъка.

Таша им разказа, каквото се бе случило, само прескочи някои от най-мръсните подмятания — гнус и срам я беше да ги повтори.

— Евалла на този Бяно Абаджи! — с неподправено уважение рече Назифе. — Ако слушаш мене, да му ушиеш риза и да му я занесеш, Таша, че и ръка да му целунеш.

— Ама нека да е същата ръка, която е лепнала шамара на онзи мискинин Спиридон — добави Ергюл, а Ренгинар запита:

— Абе не чуваме ли днеска за втори път името на този Бяно Абаджи? Не е ли той, дето сабахлен е повдигнал цял един мост на плещите си? — Таша потвърди; сутрешният подвиг на Бяно Силдаров очевидно бе обходил целия Сливен, дори бе проникнал през мушарабието на мютесарифовия харемлък. — Е, щом е такъв здравеняк, оня хаирсъзин ще да си е получил заслуженото.

— Та за вашата завист ми беше думата, ханъмлар. — Българката се постара да прогони сянката от лицето си. — Това се случи на мене, а представяте ли си какво щеше да бъде, ако мине без яшмак например една жена с лице като цвят на нар?^[3]

Жените оцениха майсторския отговор на шивачката, но Таша предпочете да не продължава на същата тема — споменът за днешната случка беше мъчителен за нея. И тя ловко се върна към началото на разговора:

— Синьото елече и пембените шалвари си вървят едно с друго, Каймет ханъм, а самата тебе те отварят, жива съблазън си с тях.

— А, съблазън! — иронично, но и с тъга се обади Ергюл.

— На нашия господар май му е станало байгън от закръглени жени, пък виж ни на какво приличаме, Таша…

Беше вярно — жените на Хайдар бей не правеха изключение от другите туркини, които прекарваха целия си живот в харемите. Неподвижността, прекомерното ядене, вечните баклави и шурупи бяха ги отрупали с отпуснати меса и сланина; не правеше изключение дори и Ергюл, която този месец щеше да навърши двадесет и три години.

— Че ако искате, да ви направя по-тънки — засмя се Таша.

— Мигар можеш? — наскочиха към нея и четирите. — Ей така, с ножици и игла, можеш да ни избавиш от лойта?

— Да ви избавя не мога, ала се наемам да сторя така, че да не личи толкова. Имате ли някакъв плат на черти, ханъмлар?

Оживени, жените се разчевръстиха и скоро няколко плата бяха в ръцете им. Таша избра най-малко яркия, пък покани едната — случи се Ренгинар — да застане пред огледалото, другите три се скупчиха наоколо.

— Туй е познат чалъм в моя занаят, ханъмлар — рече им. — Вижте на̀ — ако на Ренгинар ханъм ушия дреха, като чертите са напреки на тялото, тя ще изглежда по-ниска и по-пълна. Обратното — ако я ушия ей така, по дължина…

— Вай! — възкликна Каймет. — Ами че така къз-кардаш Ренгинар сякаш е с една педя по-тънка и с една педя по-висока!

— Същото ще бъде и ако си вземете по-тъмен плат — продължи Таша. — Като на моята фуста например. Тъмното поскрива дебелините.

— А, това не — комично нацупи нос дребничката Ергюл. — Кой ще ме погледне, ако не съм в нещо шареничко, по-ярко.

— Аз ще опитам — закани се Назифе. — Още утре ще потърся плат, дето хем да е тъмен, хем на черти. Че белки скрие не само телесата, а и бръчките ми…

Поприказваха още малко, наплатиха се на шивачката за днешната й работа (не бяха от свидливите, плащаха добре, почти богато) и я изпроводиха чак до „Прага на блаженството“, както казваха на външната порта на харемлъка.

* * *

След като подремна следобед, Хайдар бей се повъртя из селямлъка, пък като не си намери никакво занятие, реши да свърне към харема — не му беше за любов по никое време, но се надяваше, че жените ще измислят нещо да го извадят от съклета му. Като го видя, Шабан, евнухът му, скочи на крака и отвори вратата. Беят прекрачи и… и неволно връхлетя върху една жена, която тъкмо излизаше. Не я познаваше, но европейските й дрехи и откритото лице му подсказаха, че не е от правата вяра, навярно българка. За миг двамата се стъписаха; беше наистина само един кратък миг, но в него Мехмед Хайдар просто погълна с очи непознатата — стройната снага, бялото лице с две мънички бенки на бузата и с венец от бакъренокафяви коси около него, топлия поглед с цвят на бадем, естествената червенина на устните… Жената му се стори като някакво приказно видение, от вида на което сърцето на бея се сви в сладостна тръпка.

Пръв от двамата се опомни непознатата. Тя сведе очи, направи крачка встрани и се поклони. Мехмед Хайдар се поколеба за секунда — не, щеше да бъде прекалено, направо нечувано, ако той, мъж и господар, стори път на една жена, при това гяурка, — после сдържано отговори на поздрава й и отмина.

— Коя беше гостенката ви? — попита, когато се озова сред жените си; сам не разбра защо, но се постара въпросът му да прозвучи нехайно, почти с безразличие.

— Вдовица и опитна шивачка, Таша Йосифова по име — отговори за четирите Назифе. — Нима не виждаш, господарю, как се е пременила нашата Каймет?

Той похвали новата дреха на Каймет и Каймет в новата дреха, но, все още без да си дава сметка за причината, ловко върна разговора към непознатата.

— Видя ми се бледа и посърнала. Да не би да сте я обидили нещо? Или да не сте и дали платата, която заслужава?

— Сакън, не ни обиждай, господарю! — избърза Ергюл. — Може ли да се покажат пинтии жените на сливенския мютесариф?

А Ренгинар, най-умната, обясни:

— Имала е премеждие по пътя, господарю, от това трябва да е било. — И като прочете интерес в погледа му, разказа неприятната случка, както я бе чула от Таша. — Да бях мъж — завърши, — щях да дръпна един лобут на този мръсник Спиридон — (тя произнесе името „Испиридон“) — и щях да възнаградя почтения старец, който я е защитил…

Мютесарифът махна неопределено с ръка — нямаше обичай да получава съвети от жени. И подхвърли:

— Не съм свикнал на тези нови моди, ала на вашата шивачка й стои добре, не дразни. Защо не я накарате и вас да издокара така някой път? То, знае се, като такива кокони не можете се показа навън, ама поне да се посмеем тук, в харемлъка…

Изведнъж се възцари оглушително мълчание. И в него Хайдар си даде сметка, че пожеланието му, уж случайно и малко нелепо хрумване, всъщност бе израз на още неосъзнатия му мерак да види повторно българката. А защо млъкнаха жените му? Дали се уплашиха от съперничеството на хубавата шивачка? Продължаваше да се пита това, когато получи отговор от Ренгинар:

— Виждаш ли защо към тебе изпитваме не само севда и преданост, но и благоговение, господарю? Колко са правоверните, които ще предложат такава забава на робините си?

Назифе допълни:

— Ако можеше да те чуе „лудият султан“, щеше да се обърне в гроба си, господарю.

Всички я разбраха, макар да ставаше дума за човек, намерил смъртта си в двубой с Тахир ага отдавна преди те да се родят. Случило се то някъде около „Голямото чумаво“.^[4] Есирлийският султан, за когото ставаше дума, изненадал жените си, когато, макар и скрити зад стените на харема, убивали времето си, като играели облечени в мъжки дрехи. Побеснял от гняв, султанът ги предал на смърт, като ги разпарял една по една с нажежено черясло^[5].

— Не биваше да казваш това, Назифе ханъм — без особена строгост я смъмри мъжът. — Самото сравнение с онзи изрод ме обижда…

Произнесе го, но личеше, че в мисълта си бе другаде.