Цончо Родев
И стана ден (78)

13.

Който мисли за сетнината, юнак не става.

Пословица

По-късно Бяно Абаджи неведнъж щеше да казва: „Нисшият духом никога не смее да поиска съвет или да признае, че нещо не знае, понеже го е страх да не се разбере, колко е той дребен и нищожен. А Иларион Драгостинов бе толкова голям по ум и сърце, че не се поколебаваше да потърси мнението дори на такъв старец като мене…“ И говореше истината. До времето, за което разказахме до тук, вече имаше няколко такива случая; последният беше в паметния 3 май.

* * *

На другия ден след злополучното събрание в читалището комитетските люде решиха, че е време Иларион да напусне скривалището си у Кокон Таша. И го прехвърлиха у Андон Кутев, където вече го чакаше Георги Тихов. Като останаха сами, между тях се разгоря разпален спор — да обявят ли въстанието или, като съобщят по другите революционни окръзи за рушителната роля на Димитър Топалов, да опазят революционните сили за друг, по-благоприятен момент. Спориха дълго и с жар, навремени дори преминаваха границата на допустимата разгорещеност; предадени накратко, гледищата им се свеждаха до следното:

Георги Тихов, човек с военно образование, с хладен ум преценяваше съотношението на силите и доказваше, че обявяването на въстанието във Втори окръг беше равнозначно на самоубийство. И то самоубийство, в което щяха да загубят най-доброто и най-здравото (той го нарече „цвета на революцията“), което бе получило бунтовната си закалка още от Левски.

На това възторженият и саможертвен Иларион противопоставяше чувството за дълг към въстаниците от другите окръзи и убеждението си, че даже да бъдат избити до крак, те фактически пак ще победят, понеже ще постигнат онова, което в Гюргево БеРеЦеКа бе поставял като крайна цел на въстанието: дори с цената на една масова хекатомба да покажат на Европа и света (и преди всичко на Дядо Иван и на Сърбия), че тук, в сърцето на Балканския полуостров, има един народ на българите, решен по-скоро да умре, отколкото да търпи повече ярема на петстотингодишното османско иго. И така да предизвикат напредничава и свободолюбива Европа да подаде ръка за помощ на изстрадалите българи, като с добро или лошо принудят анадолските диваци да се върнат в своята Азия, където им е мястото.

Като не стигнаха до единно мнение, споразумяха се да потърсят „арбитраж“ (израз на Драгостинов) от някого, в чиято честност и справедливост никой от двамата не се съмняваше. И отново се спряха още на първото име, което бе предложено: Бяно Абаджи.

Наложи се разговорът с него да се отложи с едно денонощие. Старият човек бе подновил работата си горе, на Барите, та докато го повикат, докато той се оправи със стоката на мющериите, докато слезе в града — ето, че дойде сутринта на 3 май.

Седнаха тримата на разговор в хашевото на Руска Кутьо Ганчева, а Андон със зареден револвер в джоба остана да ги пази при външната порта. Бяно Абаджи не ги прекъсна през цялото време, докато двамата апостоли с убедителност, която понякога дори преминаваше границите на позволеното, излагаха възгледите си. Едва когато свършиха, той вдигна белите преспи над очите си:

— Давате ли си сметка, момчета — започна, — в какво мъчително положение ме поставяте с въпросите си? Ами че нали ако подкрепя господин Илариона за въстанието, туй ще бъде все едно да ви река: умрете?

— Не се боим от смъртта — отговориха двамата в един глас. — Обрекли сме младите си животи на България и опасността от турския куршум е последното, което поставяме на кантара. — А Георги допълни:

— Спорът ни е за смисъла и целесъобразността, дядо Бяно.

Старият човек помълча отново. Когато заговори, гласът му звучеше спокойно, правдиво и така безстрастно, сякаш думата му беше за хора не ей тука, до него и на Куш-бунар, а през девет земи в десета.

— Преди около месец — каза — ние, Силдаровците, направихме голям съвет. За Стефан, Стефан Боянов, нали го знаете. Е, истината е, че Стефан и с нашата благословия, и без нея, щеше да поеме обязаността си в Жеравна и другите села нататък, ала стори ни ихтибара — покани ни да чуе и нашата дума. Когато го попритиснахме с въпроси, Стефан ни отговори нещо такова: лично той не вярвал, че хиляда или пет хиляди души с кремъклии пушки и със саморъчно направени калъчи ще сразят царщина като Турската, но със смъртта си — а Стефан предвиждаше също палежи, разрушения, грабежи, насилия и какво ли още не — той и другите мъченици ще предизвикат братушките да донесат на щиковете си от север нашата свобода. Вие на същия акъл ли сте, момчета?

Отговориха му, че все тайничко разчитат на по-успешна борба като херцеговинската например, ала в общи линии мислят като Стефан.

— А в другите краища на Българско? — продължи да пита Бяно.

— На север и на юг от Пловдив и Татар Пазарджик вече десет дни се бият и кръв — българска, но двойно повече турска — се лее на потоци — рече Иларион. — Търновци и габровци навярно са спазили уговорката и вчера или онзи ден са се вдигнали. За Враца нямам точна вест, но последният хабер беше, че са готови и не мислят да отлагат. А има дружини и във Влашко, които ще ударят Добруджа и Придунавието.

— Тогава нямате право да отлагате, момчета. Да, ако сте честни люде, вие нямате право да изоставите братята си от четирите края на България. Най-малкото ще поемете върху себе си част от турската сила, която иначе би се стоварила изцяло върху техните глави.

— Значи, решено! — засия от радост Драгостинов. — Нощес тръгваме!… Благодарим ви, господин Силдаров. — После се сети да попита: — Стар и опитен сте. Да имате някакъв друг съвет за нас?

— Даже два, сине. Не ми харесва, че тръгвате сякаш не на война, а като добичета към салханата. Нигде не е речено, че в една война загива цялата войска, до последния човек.

— А вторият съвет, дядо? — обади се на свой ред Георги Тихов.

— Вашето ще е като да нагазиш в мътна река, дето не знаеш има ли изобщо брод. Съветът ми е такъв: ако се давиш, плувай само към единия бряг — тогава непременно ще се спасиш.

Те му поблагодариха с кимване на глава.

— И нещо последно, господин Силдаров — рече Иларион. — Да кажем ли на хората си истината за онова, що ни очаква занапред?

— Най-голямото възможно злодеяние е да убиеш истината — убедено произнесе Бяно Абаджи. — Вие нямате нужда от хора, които ще тръгнат на теферич, пък ще се окажат лице срещу лице с низама. По-добре по-малко на брой войници, но наясно с бъдещето и затова непоклатими, отколкото случайно събрана дружина веселяци, която ще се разбяга при първия изстрел.

Целунаха му ръката, а той ги благослови. Малко след като си тръгна, излезе и Андон — отиваше да предупреди „лизнатите“, че тази нощ трябва да се явят в бащиния му дом.

… Наближаваше полунощ, когато решиха да не чакат повече: който дошъл — дошъл, каза с престорено въодушевление Георги Тихов. По знак на Илариона се построиха в редица; дворът на Кутьо Ганчеви не беше от големите, но и те не бяха много на брой, та се събраха без затруднение. Огледаха се. Бяха все младоци, лицата на неколцина комай не бяха още усетили върху кожата си желязото на бръснача, ала очите на всички до един грееха от възторг и желание за саможертва.

Иларион Драгостинов се приготви да заговори, но тук се случи нещо, неочаквано и за него, което затрогна цялата редица — Руска Кутьо Ганчева мина от човек на човек и закичи всекиму на гърдите по китка здравец, пък те отговориха с благоговейно докосване с устни на десницата й. Когато и това премина, главният апостол заповяда:

— Андоне, изнеси знамето!

Андон Кутев почти изтича в къщата и веднага се върна, като развяваше над главата си пряпореца с лъва и с призивните думи за свобода или смърт. При вида му цялата редица без никаква подкана коленичи, очите на всички блестяха от сълзи.

— Братя! — развълнувано произнесе Иларион. — С тази светиня начело ви повеждам на смъртен бой против петвековния тиранин. Никому не обещавам победа, дори не обещавам, че всички до един ще оцелеем в битките. Напротив, навярно мнозина от нас няма да се върнат в бащините си домове, няма да прегърнат старата си майчица, няма да познаят радостта да се оженят и да подрусат свое дете на коленете си. Ако някой е мислил обратното, нека да излезе от редицата и да се прибере в къщи — кълна се, няма да се обидя, нито ще го похуля с лоша дума. — Той изчака малко, но никой не помръдна. — Единственото, което ви обещавам, братя, е, че оцелеем или не, ние завинаги ще останем живи в народната памет и в народната признателност. България няма да ни забрави, братя!

Той приближи до знамето и го целуна с почит и любов. Един подир друг сториха същото и останалите.

— А сега напред, братя! — каза Иларион и с револвер в ръка застана пред знамето. — Свобода или смърт юнашка!…

Едва сега се сетиха да се преброят. Бяха точно единадесет души.

С тези единадесет души^[1] Иларион Драгостинов прогласи, че въстанието в Сливен е обявено.