Цончо Родев
И стана ден (45)

5.

Както вече му беше привичка, той най-напред погледа с очаровани очи шеметния танец на багрите в коритото, порадва му се, пък едва тогава се залови да вади оваляните губери. Скимна му да го направи не както му попаднат, а по избор — с пръта първом извади от боричкащите се под водната струя купчина един в бяло, доматеночервено и черно (сигурно беше откъм Еленския край), а след него друг, положително дошъл нейде от Родопите — оранжевото го издаваше. Бяно ги остави малко да се оцедят, после ги посгъна, пък ги награби, и… И нищо не се получи — просто само ги отлепи от земята, ала не успя да ги метне на рамо. Почуди се; вярно, не беше премислял движенията си, но и защо да ги премисля, след като вече двайсет и кусур години те, все еднакви, бяха станали част от самата му природа?

Събра отново краищата на губерите, приклекна и вече не само с човешка сила, но и с човешки ум — като че имаше жив противник насреща си — ги надигна. За себе си знаеше, че в това движение е вложил и опита си, и цялата си пословична някога сила, ала резултатът беше като предишния. Е, може би вместо на четири пръста да издигна товара на една педя, ала тъй и не смогна да го вдигне на рамо. Бяно се взря в мократа купчина пред себе си, сякаш пръв път през живота си виждаше оваляни губери и странна усмивка се хлъзна под белите му мустаци — онзи, който го познаваше добре, щеше много да си изкриви душата, ако наречеше тази усмивка весела, обаче не й подхождаше и дума като тъжна, отчаяна или някаква друга подобна. Всъщност тя съдържаше една проста констатация и — колкото и да е невероятно — дори една благодарност: „Дошло е времето, когато приказките за силата на Бяно Абаджи да се прехвърлят в историята. Нека благодарим на Бога, че я запази и до тези години…“ — приблизително това беше съдържанието на усмивката му.

— Няма как! — произнесе гласно, докато коленичи отново, за да раздели двата губера. — Ще трябва да обърна другата страница. Пък когато натежи и един губер…

Навярно щеше да продължи този разговор със себе си (през годините на долапа бе придобил привичката да си говори сам), ако в този момент един непознат глас не се обади до него:

— Ще позволите ли да ви помогна, господин Силдаров?

Погледна през рамо — непознат беше не само гласът, но и притежателят му. Онзи, който бе станал свидетел на победата на губерите над пословичната някога Бянова сила, бе мъж на около двадесет и пет години, над среден ръст, но не чак и висок, с умно, скулесто лице, тъмносиви очи и добре поддържана, но твърде рехава брада. Онова, което изненадваше в госта, беше „каяфета“ му — въпреки августовските горещини той бе изкачил пътя до Барите в тъмен сюртук с кадифена яка, а ризата му бе прибрана от копринена вратовръзка с майсторска джувка.

— Ако не бяхте нагласен така, като за празнична разходка по Машатлъка, нищо чудно и да се съгласях, господине. — Този път усмивката на стария човек беше пълна със сърдечност без каквито и да е примеси. — Зер нали видяхте: снощи си легнах като „баш“, пък ей сегичка бях надвит, и то от противник, с когото безброй пъти съм се справял. Ала нека направим по-простото — да разделим двата губера…

Не успя да завърши. Вместо да спори с него, непознатият млад човек се задоволи само да съблече сюртука си, после не сгъна, а нави като палачинка губерите и не ги метна на рамо, а по-скоро ги повдигна нагоре и подложи плещи под тях. Бяно очакваше те да го съборят, но и този път не позна — непознатият наистина залитна, но се удържа и бавно-бавно се запъти към сергията. Е, коленете му наистина доста се подгъваха, но Бяно добре знаеше що за товар е легнал на раменете му, та не се изненада. Тъй или иначе ясно бе едно: непознатият може да се бе качил току до Кара-кютук натруфен като австрийски търговец на панаира, ала под натруфеността нямаше нито суетно преклонение към облеклото (ризата и панталоните му бяха станали вир-вода!), нито телесна хилавост.

Двамата простряха губерите по теловете на сергията и едва сега Бяно Абаджи подаде ръка:

— Благодаря, непознати приятелю — каза. — Вижда се, влязъл съм вече във възрастта, когато помощта не ще ми е излишна…

Последва странен отговор:

— Наистина ли съм ви така непознат, както го рекохте, господин Силдаров? — И след като остави долапчията да се порови в спомените си, продължи: — Мислено махнете тази моя проскубана брада, удължете малко, ама съвсем малко лицето ми. За пръв път ли ме виждате?

— Мога да се закълна, че ви виждам за пръв път, ала тези черти и стройната снага ми навяват някакъв далечен, предалечен спомен. Този поглед, този възгърбав нос… Все едно сън от детството… Невям, ако ми кажете името си…?

— Напротив, тогава повече ще ви объркам. Казвам се Михаил Греков, други ме зоват Стоян Чакъров, обаче и двете имена са толкова мои, колкото кои да са други. Защо не опитате по-скоро с вашия „далечен, предалечен спомен“? В него комай има повече сигурност… Не успявате ли още? Е, хайде тогаз да ви кажа едно друго име, не моето. Да сте чували за Генчо Къргов?

— Оооо!… — проточи Бяно Абаджи и неусетно премина „на ти“: — Разбира се, че туй са чертите на Генчо Къргов войвода. Нека само вятърът да обрули малко лицето ти, да се посипят по него и бръчки на жалост, гръклянът ти да подскача чак до бръснатата брадичка и аз ще се закълна с чиста съвест, че виждам войводата на високия камък пред църквата „Свети Никола“ да ни съобщава, че Дибич е подписал мир с турците, без да се погрижи за нашата робска съдба… — И се сети да попита: — Какъв ти е той? Баща или дядо?

— Баща, господин Силдаров, баща! — прихна в смях гостът. — За човек като Генчо Къргов късно идва времето за жена и челяд.

— Добре, добре. Синът на твоя баща е винаги желан гост под моя покрив. Но хайде първо да ми помогнеш да изнесем другите губери — не е редно да пострада стоката на хората. После ще имаме достатъчно време да се изпонаприказваме.

Така и направиха. Погрижиха се за стоката, а сетне приседнаха на слънце и се оставиха то да изсуши дрехите им, а те извадиха лули и се приготвиха да запушат. Младият Греков предложи от своя тютюн — бил съвсем специален, холандски, — но старият човек го подуши и отказа; предпочитал той от своя качак — тъй казваха тогава на ръчно накълцания тютюн, който производителят не предава на фабриките (през тази година бяха основани две тютюневи фабрики и в Сливен^[1]), а си запазва за лично ползуване.

— Къде, казваш, е сега прочутият Генчо Къргов, млади човече? — поде разговора Бяно Абаджи.

— В Дермендере. — Кратък смях. — Не не, не се чудете, господин Силдаров. Думата не е за вашето Дермендере^[2], а за едно друго, в далечна Бесарабия. Преселниците от 1830-та го нарекли тъй, да им спомня за родината.

— И как е войводата? Все същият прочут нишанджия ли е?

— Там няма твърде случаи да се проявява като нишанджия, обаче, слава на Бога, иначе е жив и здрав. И по войводски як. Вие, позволете, на колко сте?

— Сега през юни сторих седемдесет и две.

— А той загърби осемдесетте. Е, не може да се равнява вам по здрави мишци…

— Днес ли ми казваш това, приятелю? — изкиска се долапчията, ала другият не обърна внимание на думите му:

— … но бая зор би ви създал, дорде залепите плещите му на алая.

— А ти как се озова подир толкова години в нашия Сливен? Разкажи ми — е, каквото е за разказване — за себе си!

Михаил Греков с охота изпълни молбата му. Родил се той преди точно двадесет и пет години в заможния родителски дом, а като поотраснал, баща му го проводил да се учи в прочутата Николаевска гимназия. И щял да я завърши бързо и с успех, ако преди пет години не се било разчуло, че в Белград за втори път се събира българска войска, Легия по име. Наследената от бащата хайдушка кръв не можала да търпи при тази вест, та Михаил зарязал всичко и се озовал в Белград. А там — най-добрите синове на България: Левски, Караджата, Христо Големия, Христо Дряновски, Иван Кършовски и още десетки, десетки други… Дори да не си милеел преди за отечеството, те биха те заразили със своето родолюбие и биха те направили готов на гибел патриот. Е, не провървяло и се разпуснала Легията, но още тогаз Михаил се обрекъл пред Левски — един ден да се върне в родината си, която не познавал, и да работи за свободата й. И ето го в Сливен с тази мисия…

— Страх ме е, че дори не осъзнаваш колко велико е онова, което произнасяш, сине — вметна на това място Бяно. — Само две поколения, баща и син, а възгледът — променен от небето до земята. Генчо войвода беше славен човек, но по светоглед не бе отишъл по-далеч от всеки непримирим българин от последните пет века — да се излезе в Балкана с пушка в ръка, да се мъсти за зулумите, да се закрилят изложените на поругание… А ти си прекрачил, не, подскокнал си наведнъж на два човешки боя — не да се мъсти и закриля, а със силите на целия народ да се строши и измете самата първопричина за злочестието на България.

— Искате да кажете…?

— Това е проста философия, сине: за участта на роба не вини ножа, а ръката, която го държи. Но продължавай, продължавай нататък! Скритом ли си в Сливен? И не биеш ли много на очи с тези одежди?

Не, Михаил Греков не бил тайно в Сливен. След Легията той се върнал в Николаев и там завършил уважаваната гимназия на града, а сетне с един верен другар, Атанас Узунов по име, решили да дойдат в Българско едновременно на две благородни поприща — като народни учители и народни будители. Чрез Стефан Стефанов и други сливенски родолюбци в Цариград получили покана от Сливенската община и ето — от това лято приели да станат учители, макар да били много скъпернически платени, едва половината на онова, което се плащало на Добри Чинтулов, само петдесет лири годишно.

Дали имал доверие в другаря и спътника си? Да, безрезервно. В Николаевската гимназия Атанас Узунов дошъл като най-върл гръкоман, истински фанатик и българомразец, дори родния си език не знаел както трябва, но Михаил посветил цели години да му отвори очите за истината и сега трудно можело да се намери българин, който да се мери с Узунов по родолюбие и готовност за саможертва в името на свободата (тук той го сравни с апостол Павел, който от пръв гонител на Христа се бе превърнал в негов последовател и продължител на делото му)^[3].

В Сливен работата потръгнала, но само наполовина — в учителството, не и в будителството. Видели и опознали възможностите на училището, после тримата с Добри Чинтулов и Узунов се събрали и си разпределили предметите, които през годината ще преподават в Класното^[4], изобщо по тази линия всичко било криво-ляво наред. Но не и по другата — будителството. Там неочаквано ударили на камък.

— Защо? Не мога да го повярвам за град като нашия…

— Защото носим препоръки само до Михаил Икономов, ала оказа се, той задълго отсъствува от Сливен.

— Научих го и аз. Проводен бил точно по народните дела. Сигурно знаеш, Михаиле, че през май в Букурещ се е състояло общо събрание на Българския революционен централен комитет. Вероятно ще да са стигнали и до важни решения. А минаха месеци, пък до нас не дойдоха нито тези решения, нито дори най-обикновен хабер за стореното от събранието. Тукашните предани на делото люде се почувствуваха като слепци. И като мислиха, мислиха, решиха да проводят Михаил Икономов и един от най-будните му ученици на север — към Браила, а може и до Букурещ да стигнат. Уж с тамошните училища да се запознаят, уж разни карти, таблици и помагала да накупят, пък главната им цел е по народните работи — да донесат вода направо от извора.

— Важното е, че с Атанас ударихме на камък…

— И как решихте да се обърнете към мене?

Както вече беше разказал, Михаил Греков бе влязъл в Турция през Цариград. Тъй като одеският българин Николай Миронович Тошков го бил снабдил с препоръчителни писма до свои близки в столицата на султана, намерили се там мнозина, които му подали ръка за помощ. Случило се дори, че се запознал и с господина Иван Силдарова…

— Чакай, момче, чакай! Не отминавай така набързо нататък. Разкажи, каквото знаеш за моя Иван!

— Почти нищо не мога да кажа, господине. Съобщих му намерението си да дойда учител в Сливен, той ме похвали и ми даде известна материална помощ, спомена също, че вие, неговият баща, живеете тука. Ала до по-продължителни или по-конфиденциални разговори не се стигна. Ние, знаете, сме от различна черга с вашия син. Но затова пък другите сливналии в Цариград — Стефан Стефанов, Мина̀ хаджи Пашов, Иван Добровски и прочие — ми наговориха много за вас. И за вашето безпримерно родолюбие също. Та като се намерихме с моя другар Атанас сами в Сливен, пък и като се надявах поради възрастта ви името на моя баща да не е непознато за вас, реших да почукам на вашата врата. Това е всичко.

Кратък облак на разочарование засенчи откритото лице на Бяно Абаджи, но той се постара да го пропъди.

— А Добри Чинтулов? Защо не поискахте съдействието на Чинтулов?

— Сложно е да го обясня. Господин Чинтулов и госпожа Анастасия бяха извънредно любезни към мене и Атанаса, нагостиха ни с най-майсторски приготвения чай в Турция, предложиха ни всякакви услуги, че и пари назаем, ако се нуждаем, ала… Да, тук е мъчното за обясняване. Господин Чинтулов сякаш поддържаше някаква стъклена стена между нас и себе си — не я виждаш, но понечиш ли да я прекрачиш, се сблъскваш с нея. Е, кажете по сърце, как да споделиш с такъв човек, че си дошъл да служиш не само на училището, а…?

— Не бива да му се сърдиш, момче. Добри Чинтулов е чисто народен човек, но повече от двадесет години е трън в очите и на турци, и на българи-чорбаджии. Може и да не повярваш, ала веднъж бе предаден на турците и не от кого да е, а от един Божи служител и уж негов сърдечен приятел. Онзи, който се е парил толкова, не може да не бъде предпазлив. При това той често е…, често е…

— Провокиран — подсказа младият учител.

— Да, провокиран, бях забравил тази дума. Кога от конашки шпиони, кога от чорбаджийски. Също и това е причина за стъклената стена.

— Да се върнем на молбата ми, господин Силдаров. Можете ли да ми помогнете да не чакам завръщането на господина Икономова, а още преди това да вложа силите си в народните работи?

— Разбира се. Дори ще стана поръчител… на тебе и на сина на твоя баща. А ти от твоя страна ще поръчителствуваш за другаря си.

Те се уговориха за подробностите и се разделиха.

И се срещнаха едва по здрач в Сливен — двамата и Атанас Узунов. Бяно Абаджи с полуприкрито любопитство наблюдава известно време това момче, преминало последователно от българщината към елинизма и обратно. Всичко, което бе научил за него от сина на Генчо Къргов войвода, се потвърди напълно. Най-първом — че наистина беше момче. Още ненавършил двадесет и една година, той беше с нежни, едва ли не женствени черти и почти без мустаци, а само с рядък мъх на горната устна. После — за говора му, който наистина биеше много на гръцки, но както грък не се оправя с българския, а не като „благородното“ съскане и кълчене на езика, присъщо на тукашните „елини“ до преди двадесетина години. Ала истина се оказа и другото — от погледа и цялата физиономия на Атанас Узунов се излъчваше толкова нравствена чистота и родолюбив възторг, съвсем близък до екзалтацията, че те едва ли не сияеха като ореол около лицето му.

Бяно Абаджи ги взе от хана на Георги Райнов, където бяха отседнали, и ги поведе към Клуцохор в схлупената къщурка на Сава Райнов^[5] — такъв бе домът на председателя на Сливенския частен революционен комитет. Завариха стопанина в работилницата му, зает да пресова и лустросва закупената аба. Извини им се, те пък го подканиха да завърши започнатото. Бяно Абаджи, с любопитство проследи работата му. Савата бе надиплил цял пастаф шаяк в нещо като широко менгеме, напъха горещи железни плити в междините, засука с всички сили пресата, та като извади подир малко шаяка, той беше гладък и с лъскавина.

Когато това свърши, старецът представи на Савата новите учители и му каза горещото им желание да се присъединят към народните дела. И ги препоръча — не разказа подробно, ала спомена, че познава бащата на Греков като най-личен български родолюбец. Очите на Сава Райнов светнаха — да, делото се нуждаело от свежи сили и ентусиасти!

Тогава Бяно се оттегли — не искаше да пречи на разговора им.