Цончо Родев
И стана ден (31)

… Сливен, който се намира в южните поли на Балкана. Когато яздехме по улиците, ние останахме възхитени от гледката на този малък, но иначе тъй хубав град. Къщите са все каменни, с добър строеж и завидна чистота. Улиците са добре павирани, не по-зле от тези на някой френски или английски градец, и чисто пометени. По чистота Сливен заема изключително положение. Изобщо тук водата е тъй изобилна по улиците и дворовете, че тя прави града приятен и разхладителен… С една дума аз мога да засвидетелствувам, че Сливен е един от най-спретнатите, удобни и чисти селища, които някога съм виждал.

 

Я. Макгахан

(американски журналист)

Той гледаше, гледаше и не вярваше на очите си — никога не бе допущал, че е възможно всред мръсната, воняща и пълна с миязми останала нейде в Средновековието Турция да съществува прелестен град като този Сливен!

Самото местоположение бе чаровно и изпълваше сърцето му с вълнение и сладост. От три страни го обграждаха планини — меки и заоблени на запад и юг, стръмни и сурови на север, с венец от странни, сякаш нарисувани скали, обагрени по неповторим начин в синьо. Обърнеш ли се обаче на изток, мигом забравяш, че си в Балкана — погледът ти те пренася в най-тучната равнина на плодоносна Тракия. Но не, планината е тук и ти си в планината; дори да затвориш очи, ти я долавяш с другите си сетива. Кожата ти усеща милувката на ветреца, долетял от нейните дъбрави, слухът ти се изпълва с ромона на стотиците вади, шуртящи през махали и дворове във всички посоки, ноздрите ти долавят тяхната влага, примесена с мириса на първите сокове на настъпващата пролет.

Изумен, очарован, д-р Планински бавно крачеше по улици и мегдани — всичките калдъръмени и така чисто изметени, както грижовна стопанка по три пъти измита двора пред най-лични гости. Както навсякъде в Турско, също и тук дуварите бяха до три аршина^[1] високи, но не закриваха богатите домове зад тях — повечето от камък и, невям лакоми за светлика на деня, с джамлъци към всички посоки. Е, срещаха се, разбира се, и по-скромни къщи, ала и те като богаташките така грееха от чистота и прясно варосване, та да се задъхаш от изгледа им. И друго направи впечатление на лекаря. Независимо богата или по-скромна беше къщата, от нея все долиташе шум от ръце, които се трудят — ако не бяха равномерните удари на станове, то ехтеше от чуковете на бакърджии, от теслите на арабаджии, от бургиите на тюфекчии…

А чаршията? Боже мой, когато излезе на чаршията, Начо Планински напълно се смая — той не бе допущал някъде в Турско да има на едно място такова изобилие и разнообразие на стоки. Докато агаларите дембелуваха и ловяха пролетния припек по кафенетата, тук в няколкото стотици големи и малки дюкяни се предлагаше всичко, което раждаше тази богата земя, или се сътворяваше от умелите ръце на изкусни майстори, но и можеха да се намерят редки изделия от четирите краища на Европа, че и извън нея. Зяпайки като последен хаплю от дюкян в дюкян, на доктора неведнъж му идеше да се ощипе — страхуваше се да не сънува.

Но онова, което го порази най-силно при дългата му обиколка из града, не беше нито прекрасната природа, нито китните домове, нито многообразието на предлаганите стоки; дойде то не от вещите, а от хората. Тъй както обикаляше и надничаше по сергиите, младият ескизаарец неволно стана свидетел на странна сцена. Един тежък чорбаджия, наметнат със скъпо рухо и с провиснат дебел златен ланец от пояса, се изправи пред едного, който предлагаше кафяв и син шаяк. Цяла минута двамата се гледаха мълчаливо — жива заплаха в образа и настръхналата фигура на чорбаджията, живо безразличие в човека от другата страна на сергията — и само равномерното „трак-трак, трак-трак“ от броеницата на посетителя нарушаваше тишината, настанила се помежду им.

— Ти, бре! — смръщено и по господарски се сопна човекът с рухото и ланеца. — Не ти ли казаха на тебе, че трябва да предадеш още един пастаф аба за конака? Колко пъти ще трябва хабер да ти пращам? Или очакваш с пешкир на рамо и с бъклица да те калесвам?

В Ески Заара всяка от тези думи щеше да има тежестта на една здрава плесница. Тук обаче човекът зад тезгяха с нищо не показа да се е разтревожил от строгата забележка, дори не благоволи да стане на крака.

— Можеш да провериш в кондиките на общината, Йоргаки чорбаджи — каза, свивайки рамене. — Всичко, щото ми е данък, съм издължил. И нямам никакво възнамерение да дам и четири пръста аба в повече.

— Кааак? — не произнесе, а почти изрева другият. — Искат ни го не от дружеството на женурята, хондрокефалийо, а за нова униформа на заптиетата. Ясно ли ти е, или не ти е ясно?

— Ясно ми е едно — с предишното пренебрежение отговори абаджията. — Ако конакът ще си облича заптиетата, да плаща. Нийде не е речено, че аз ще се трепя на ткалото, пък някой ахмак ще се кипри бадева със стоката ми.

— И туй дръзваш да го изречеш на мен, кмета?

— Мен ме управлява общината, не кметът. А в общината не всички са турски подлоги. — И човекът се засмя иронично: — Та може би затуй не са си оставяли дъното на потурите по шубраците…

— Ти!… Ти!… — разфуча се другият; толкова кръв се бе качила в главата му след подмятането за потурите, че лекарят се приготви да се справя с апоплектичния удар, който сякаш беше неизбежен. — Друга песен ще запееш ти, нехранимайко, когато ей сегичка цъфнат половин дузина заптиета…

И с тези думи си тръгна, но го застигна присмехулният отговор на абаджията:

— Прав ти път, чорбаджи. И кажи едно „чок селям“^[2] на конашките си приятели от мене, Серт Коста. И също, че ги чакам, тъй им кажи.

Неколцина, които заедно с Начо Планински бяха присъствували на сцената, се изкискаха; постараха се да го направят достатъчно високо, за да не остане то незабелязано от отдалечаващия се кмет. Когато навалицата се поразотиде, младият лекар се престраши да попита:

— Ще ме прощавате, господине, но наистина ли не ви стресна заплахата на този… този… Е, на вашия кмет, де.

— Можеш да не ми викаш така префърцунено „господине“ и прочие — усмихна се насреща му другият. — „Майсторе“ или „бай Коста“ стига. Пък иначе наистина пет пари не давам за заканите на Йоргаки чорбаджи. И не само защото нравът ми е такъв, че ме зоват Серт Коста. А защото другите ни общинари — е, повечето от тях — не са от неговото тесто измесени. И сред тях Йоргаки е сам като пръст в нос.

— Но ако е хошбеш с конака, може действително да проводи заптиета…

— И какво от туй? Виж какво, драги, трябва да не си тъдявашен, за да говориш с такъв страх за конака и заптиетата. Този Балкан зад гърба си видиш ли? Докато той е на един хвърлей от тука, Серт Коста не можеш го стресна с всичките падишахови бьолюкбашии и заптиета.

Начо Планински поздрави и, зашеметен, си тръгна, но след няколко крачки се върна за още един въпрос:

— Ще прощаваш отново, но какво беше туй за дъното на потурите? Видя ми се, сякаш кметът дамла щеше да получи от подмятането…

— И с право, и с право — ухили се Серт Коста. — Има си го той спомен не от друг, а от Хаджията. — В цяло Българско под „Хаджията“ разбираха само за един човек: за Хаджи Димитър, който преди три години уж умря на Бузлуджа, пък остана вечно жив в народната памет. — Още беше младо момче Хаджията, когато така тръшна Йоргаки кмета в една бодлива ограда, та той остави там половината си потури. И сигур още се стряска, когато си спомня как е препускал по донове през Сливен.

Лекарят бавно пое към къщата на Миркович. В свободолюбивата му душа съзряваше една мисъл: тук и само тук, сред тези горди и непреклонни планинци, можеше той да намери себе си…

… Диагнозата му за съжаление се потвърди — Стефан Гидиков наистина страдаше от скоротечна туберкулоза. Д-р Планински изписа цели три листа с упътвания за разни сиропи от сабур с пчелен мед, за отварки от бударица, росопас и смил, за лековити смески от бял тамян и сакъз с канела на прах и прочие, и прочие^[3], но на четири очи призна на стопанина на къщата, че повече разчита Бог да опази болния за доброто на България и българите, отколкото на препоръчаните церове. А когато на сутринта си пиеха кафето за сбогуване, плахо сподели назряващата в гърдите му идея да се премести в Сливен и тук, както той се изрази, да открие кабинет. Думите му бяха посрещнати с неподправен възторг от Русчо Миркович:

— Благославям минутата, в която тази мисъл е пробляснала в главата ви, докторе. Нашият Сливен е начело във всичко, но след заточаването на брат ми осиротя откъм истински образовани лекари. Е, чакаме да се върне наскоро синът на нашия индустриалец Тотьо Кювлиев, но що е един лекар за град като Сливен? Елате, докторе, и аз ви обещавам, че цялото българско население ще застане като един зад гърба ви!…

* * *

Нека избързаме с няколко месеца напред и да кажем, че също и този път на Бог му се досвидя да направи чудо и в първите дни на юли прибра при себе си големия българин Стефан Гидиков. Не след много — сякаш да заеме мястото му в народните дела — д-р Начо Планински осъществи намерението си и се премести в Сливен^[4]. За да остане тук до края на живота си…