Цончо Родев
И стана ден (49)

9.

Неизвестността е по-убийствена за човека, отколкото самата опасност.

Христо Н. Македонски

Поредното идване на Левски сякаш вля свежа кръв в позамрялата снага на Сливенския частен революционен комитет. Дейността му, твърде залиняла в последните месеци, изведнъж се оживи и закрачи с небивал устрем напред. Справедливостта изисква да се каже, че зад това оживление стояха преди всичко двамата най-нови членове на комитета, Узунов и Греков, както и Костадин Келов, който пое касиерската длъжност. Преди всичко наложиха всеки член да внесе по пет турски лири, та Келов стана вече касиер не само на думи, а и на дело. След като доста се поогледаха, наеха една голяма празна къща в Куручанската махала и настаниха в нея като обитател Атанас Узунов; спряха се именно на тази къща, защото падаше някак настрана от оживените улици, та покрай нея дори денем рядко минаваше човек, и заради просторната й изба. А тази изба бе твърде важна за комитета, понеже там всяка вечер се събираха групички от посветените в съзаклятието и Михаил Греков, нали бе преминал школовката в белградската Легия, ги запознаваше с устройството на вече по-усъвършенствуваните европейски пушки (успяха да си набавят три от тях) и после къде с пушки, къде с издялани по подходящ начин криваци все под негово ръководство правеха „екзерционни упражнения“ (Греков). Живна и връзката с околността. Таню още не бе тръгнал като заместник-апостол в поверения му район (позволиха му да остане известно време, докато приключи търговските си работи и разпродаде стоката), но затова пък Михаил Греков обходи много от близките села, а през коледната ваканция нае едно конче и обиколи и по-далечните съседи; стигна до Твърдица и Хаинето на запад и до Ески Заара, че чак и до Пловдив на юг… Все по това време към комитета бяха привлечени и нови сигурни хора за „първи позив“, като например Атанас Гаджалов, Стефан Газибаров, братята Петър и Атанас Мишкови, Георги Бояджиев, Георги Стефанов и още неколцина други.

После изведнъж — крах! Крах и разруха на всичко построено!

Това стана още в тъмни зори на Богоявление^[1], когато Сава Райнов вдигна Греков от одъра:

— Всичко свърши! — каза му, като думите едва се разбираха от тракането на зъбите. — Нощес пристигна човек из Търново. Турците са заловили Левски в някакво село Къкрина…

Михаил Греков се насили да покаже повече спокойствие, отколкото всъщност изпитваше:

— Е? И какво от това?

— Как какво? Как какво? — разкрещя се Савата. — Не проумяваш ли, човече Божи, че този път са ударили не отделен клон, а основата на дървото до самия корен? Ще захванат мъченията и Левски… С една реч, отидохме всички. — И внезапно отсече: — От сега аз вече не съм член на комитета и не ща нищо да зная, правете вие що знаете!

И с тези думи тръшна вратата подире си.

Нямаше член на комитета, който да си затваряше очите пред настъпилата злочестина, ала за щастие не всички бяха обхванати от паника като на Савата. Събраха се те, поговориха и, общо взето, стигнаха до най-правилното решение за случая. Най-напред всички бяха на мнение, че Левски не е човек, който ще издаде нещо, дори и да е подложен на най-жестоки мъчения. Именно с оглед на това приеха да заемат изчаквателна позиция — чрез куриери до останалите комитети да следят за новините, ала иначе да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“. Единствено само трябваше да прекратят вечерните занимания и „екзерционните упражнения“ в избата на Сарандевата къща (така се казваше онази, наетата от Узунов) и да изнесат пушките от нея, ала Атанас Узунов да продължи да живее там.

Безмерният страх, онзи, при който човек изгубва „образ и подобие божие“, не напусна само Сава Райнов. Не минаха два дни и той отново се яви в бекярската стаичка на Греков; беше така съсипан от безсъние и тревожни мисли и с такова безкръвно и сбръчкано лице, че учителят не го позна от първи поглед.

— Що е, бай Сава? — попита го.

Другият натика в ръцете му една бохчичка.

— Ето ти — каза — комитетските книжа, прави, що щеш. Аз се боя, измъчих се вече, не мога. — Гласът му ставаше все по-неразбираем. — Пиши в Търново, Лясковец, Котел, Ески Заара, да не ме търсят. Писма и хора до мене да не пращат. Дай им своя адрес, аз се боя — нищо повече не ща. Цяла нощ не съм спал, пък от вчера заранта не съм ял. Стига ми!

И с тези думи почти изтича навън…

Ето как целият архив и печатът на Сливенския революционен комитет се озоваха в ръцете на Греков. Без избор, а така, от само себе си, върху него легна и председателството — признаха му го мълчаливо, без гласуване, но и без възражения.

Най-страшното време беше времето на неизвестността, когато „нощем всички спяха само с едно око“ (Бял Димитър). После обаче започнаха да идват новини от съда над Левски в София, от които се разбра, че той наистина се е държал юнашки и е прикрил всичко от организацията, което още е можело да се прикрие; стана ясно, че колкото и да се е раздипляла мрежата, раздиплянето не е обхванало средищните части на България. Постепенно комитетските дейци се посъвзеха, „поококориха се“ (К. Келов), замислиха се да извадят революционните дела от това състояние „на гамули“^[2]. Особено окуражително им повлия, когато разбраха, че и по други краища на родината народните труженици също излизат от състоянието на вцепенение, последвало залавянето на Апостола. Някои дори ги изпревариха — още не беше изтекъл януари, когато Христо Иванов Големия им прати хабер из Търново, че тъй като Ловчанският комитет, предишната „столица“ на Левски, е напълно разгромен и разнебитен, Търновският приема върху себе си всичките му служби и длъжности. И дотолкова се върна сърцатостта им, че се чуха гласове за свикване събрание на най-вътрешния кръг на комитета.

Решиха го и пак се сблъскаха с вечната трудност „къде?“. За Сарандевата къща, още обитавана от Узунов, никой и не предложи — нейната отдалеченост носеше и рискове, ако само едно издайническо око ги зърнеше да се промъкват към нея. Зимата не позволяваше да прибегнат отново до предишното „театро“ — мним зияфет на открито. И накрая стигнаха до онова място, което бе давало подслон на народните дейци още от времето на Кара Танас, Индже и другите вехти войводи — херодаята на Бяно Абаджи.

Толкова изтерзани бяха душите им от дните и нощите на безизвестността, че когато дойдоха всички призовани, то заприлича не на събрание, а на надвикване и многоговорителница — всеки напираше да каже онуй, що го е терзало, но повече от всичко да похули слабостта, проявена от предишния председател Сава Райнов. Какви ли думи не се изговориха за този човек! Как ли не го оплюха! Най-невинните от всички ругатни, придружаващи името му, бяха от рода на подлец, предател, бъзливец, баба, страхопъзльо, вероломник, лукавец и така нататък, и така нататък… Изобщо изкараха го съвсем на една везна с Юда Искариотски… И не се знае докъде щяха да стигнат, ако — единствено за цялата вечер — стопанинът Бяно Силдар не бе извадил захапката на лулата си от зъбите и не бе запитал:

— Призна ли този млад човек, че се е уплашил?

— Призна го лично пред мене, господин Силдаров — смръщено му отговори Михаил Греков. — И когато ми съобщи за залавянето на Дякона го призна, и по-късно, когато ми донесе архива на комитета.

— Тогаз нямате право да го корите и да го зовете подъл и страхлив, млади приятели. Освен лудия всеки изпитва страх. Трябва да имаш много храброст и чест, за да си го признаеш, когато си се уплашил!

Хората зяпнаха удивено и не намираха думи за възражение — шамарът се бе стоварил едновременно върху всички лица. А Бяно все така спокойно ги изчака и като се увери, че никой няма да му отвърне, кротичко ги подкани:

— Нямахте ли да обсъждате и нещо по-важно, момчета? Нещо си, що е обърнато повече към бъдещето, отколкото към миналото?

Михаил Греков разбра урока на стария човек, поокашля се и каза:

— През устата на господин Силдаров ни заговори мъдростта, братя. Приканвам ви да прекратим разговорката за онуй, що е зад гърба ни, и да погледнем напред. За начало предлагам да обсъдим писмото на нашите другари от Асланоолу Аслан^[3]…