Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Събуди се от кучешки студ — все едно, че хиляди ледени игли боцкаха едновременно гърба му. Стефан се опита да се позагъне в останките на ямурлука си, но от движението върху лицето му се изсипа купчина заледен сняг, който окончателно го разсъни. Момъкът отвори очи, огледа се и… не видя нищо. „Господи! — рече си. — Да не съм ослепял?!“ Слава на Бога, не беше сляп и очите му постепенно попривикнаха. Беше гъст здрач, почти нощ, пък Стефан бе натикал главата си под един шубрак, та затова съвсем му мраченееше пред очите. Претърколи се по гръб и едва сега видя, че е на дъното на една тясна и дълбока пропаст; поради снега изглеждаше така, сякаш е между две бели полуоткрехнати страници на гигантска книга, в която тук-там стърчеше по някое дръвче или храст и издаваха, че „книгата“ — това беше планинска теснина с две почти отвесни стръмнини от ляво и дясно.

Вечер ли беше или сутрин? Колкото и да търсеше някакви белези, Стефан не откри отговора. Но напрягането над тази задача разбуди и ума му, та той постепенно се насили да възстанови всичките страхотии на изминалия ден — като се започне от проклетите навуща, които му се опряха в арнаутските колиби при Руен кладенец, премине се през лютите битки на Околчеста поляна, Харем бунар и Соук-бунар, та се стигне чак до пропадането му в пропастта.

Междувременно се върна и гладът — онзи дяволски глад, който вече втори ден го мъчеше. Както лежеше по гръб, младият човек измъкна изпод хълбока си вулията и с надежда порови пръсти из нея. Единственото, което намери, беше поразплескан куршум с навита тел на по-острата му част; едва сега Стефан разбра какъв е бил онзи удар, който го бе преметнал в пропастта. Намери сили да изкриви устни в нещо като усмивка и да целуне кожената торба — на нея той дължеше, че го бе спасила от теллията куршум… Но иначе — нищо; нито трошица даже, колкото да се рече, че е сложил нещо в стомаха си…

Тези занимания му отнеха доста време, може би цял час. Стефан нямаше часовник, но прецени за времето от промяната на светлината. Малко, но все пак просветля и това даде отговор на предишния му въпрос: беше сутрин, а не вечер. От тук пък дойде отговор и на един незададен въпрос: в несвяст или в сън той бе изкарал на дъното на пропастта цяла една нощ!…

Изчака да се развидели още малко, като напъваше слуха си до крайност. Не чу никакъв глас — нито на български, нито на турски. И да имаше още въстаници и войска, те трябва да бяха дявол знае къде на запад към Кипилово и Стара река[1]. Значи, вече можеше да помисли за спасението си.

Като си помагаше с ръце, Стефан стана, но веднага се повали отново — левият му крак не го държеше. Погледна го. От плата на навущата, създал му толкова пакости, нямаше и следа, кракът бе само в един мръсносив („бившобял“, нарече го Стефан) чорап с толкова големи дупки на петата и пръстите, че само с въображение можеше да се нарече още чорап… „Измръзнал е! — помисли младият човек. — Цялата нощ е изкарал така гол в снега и леда и…“ Беше чувал, че в такива случаи е добре да се разтрие измръзналото. Опита се да го направи с парцалите на ямурлука, но никаква промяна не постигна. „Нищо — окуражи се момъкът. — Като повървя, ще се затопли от само себе си.“

Да повърви, но къде сред тези почти отвесни урви? Опита се да изкачи лявата, но надали преодоля и един човешки бой и се срина отново на дъното — как се катери човек без сила в мишците и на един крак? Щом стигна до тази мисъл, той отчупи един клон, за да се подпира криво-ляво на него и — куцук-куцук! — тръгна по дължината на дъното на пропастта. Случва се и късмет в нещастието! Отправил се бе напосоки, пък се оказа, че е „хванал“ верния път — след около двеста крачки (те му отнеха повече от час) Стефан се озова на открито. Нещо повече — тук видя, че нощес облаците са се поразкъсали (навярно затуй е бил дяволският студ!) и слънцето, червено и сякаш също мръзнещо, надничаше от пролуките.

Стефан приседна, пътят по дъното на бездната му бе отнел малкото силици. И се замисли: какво, за Бога, следваше да направи нататък? Споменът за току-що извървения път в теснината му подсказа първото решение — трябваше да избие из главата си всяка мисъл да настигне дружината. Второто дойде като последица на първото — единствената му възможност беше да удари на юг с надежда да се докопа до Сливен, до спасението.

Когато понадви умората си, той прецени по слънцето накъде беше юг и пое нататък. „Пое“ е доста силно казано — той изкуцука стотина крачки (левия си крак усещаше като чукан, дори не можеше да се подпира на него) и този път не седна, а се просна по гръб, за да събере душата си. Тогава отново го сви стомахът; не му пригладня, а гладът именно го сви, преви го на две. Стефан разчисти снега от един близък храст и със стръв, каквато не бе допущал за себе си, започна да къса от зелените листенца и да ги тика в устата си или още по-точно — през устата направо в гърлото. Навярно не бе улучил подходящо растение, понеже почти веднага болките се удвоиха и той повърна; повърна несдъвканите листа и заедно с тях някаква жълтеникава течност — откъде ли пък се бе взела тя?

Стефан отново изчака да се поуспокои и тъй като захвана да го мъчи и жажда, „наяде“ се със сняг. Вече не се опитваше да върви, а направо залази: на лакти и на дясно коляно, а левият му крак се влачеше някъде по-назад. Умори се така, че му идеше да умре, но призова на помощ цялата си воля („силдаровския инат“, щеше да казва по-късно) и се влачеше — по-скоро като пребито куче, отколкото като червей. Затъпя напълно, престана и да мисли — всичко, което в изтощеното му тяло още можеше да се нарече „сила“, той го превръщаше в движение. Първо левият лакът напред. После дясното коляно. След него десният лакът. Усилие — и тялото, а заедно с него и неподвижния крак отзад, се примъкваше една крачка на юг. Пак левият лакът… И все така, и все така — движение, а не размисъл. И слава на Бога Саваота, че му просветля умът поне за едно — че подир пладне слънцето идваше вече отдясно, а не отляво. Иначе може би щеше да открие собствената си диря…

И още два проблясъка има̀ разсъдъкът му — почти по едно и също време, но два. Когато разбра, че вече няма сили да изнесе дори и само левия си лакът, в далечината му се мярна едно очертание, което му се видя странно познато. Боже мой, нима е Българка[2]? Ами че то е… Ами че то е на две крачки от Сливен!…

Стефан си даде сметка — и това беше второто му прозрение! — че нямаше сили за тези „две крачки“: всъщност три-четири часа здраво мъжко ходене. Тогава му дойде на ум да накъса клончета и да си направи нещо като полуколиба — поне от малко-малко да се запази от студа. Провря се по корем под клончетата и сякаш не заспа, а умря…

Събуди се, когато слънцето отдавна беше на небето и грееше, но не топлеше. Вече имаше опит: похапна сняг и се повлече на лакти и коляно напред. Съзнателно избягваше да мисли, ала му стигна умът поне за едно — да не се катери по стръмната Българка, а да я избиколи отляво. Пълзя, пълзя, безкрайно дълго пълзя и нейде около залез слънце сърцето му внезапно възликува — откъм дясната си ръка видя особените, не приличащи на нищо друго очертания на Кара-кютук… Ами че то трябвало още едно усилие, света Богородице!… Едно усилие и малко наляво, за да излезе при Мочурите, пък от там на един хвърлей място е долапът на дядо му!… Откритието му даде отдавна несещан прилив на сили. Но това бяха сили на човек с измръзнал крак и с празен от цели дни стомах!

Тъй или иначе по сумрак Стефан се докопа до пътеката, която се виеше успоредно с Новоселската река. Стигна му разумът да използува нанадолнището. Сгъна тялото си като джобно ножче и се търкулна по стръмнината, като от време на време си помагаше с ръце, колкото да се оттласка от шубраците. Дали се търкаля така час или два, той никога не разбра. Ала почти по тъмно беше пред познатата врата на долапа.

Позната, но заключена! Трябваше да го очаква — в тези смутни времена дядо му сигур бе предпочел малко по-голямата сигурност на Кафтанджийската махала. Но вече нищо не можеше да спре Стефан. Макар и на един крак, той изби вратата на долапа и пльосна вътре — изпита такова блаженство, сякаш Свети Петър бе отворил за него портите на рая. И топло, топло… Нямаше ги тук нито заледените локви под дебелата могила, нито преспите, навеяни една подир друга като войници, нито изцъклените звезди на тази майска зима. Боже, каква благодат, наистина!

Като поуспокои дъха си, Стефан напрегна ум, за да си спомни шкафчето, в което дядо му Бяно пазеше храната си. Провървя му, но само наполовина — всичко на всичко имаше торбичка брашно и гаванка сирене. Каква радост, всемогъщи Боже: истинско брашно и истинско сирене!… Момъкът се усети така възроден, че намери сили да надмогне желанието си тозчас да налапа брашното и да нагъне сиренето. Но не помисли и за готвене. Само насипа брашно върху сиренето, наля отгоре вода от спряната бара и забърка някаква каша, която вероятно нямаше име. Но него името не го интересуваше. Легна до гаванката и захвана с две шепи да тъпче каша в устата си. Какъв вкус имаше тя? — Той не успя да го определи. Но затова пък до края на живота си повтаряше, че нивга друг път не е ял по-вкусна гозба… Такава, че не би я сменил и за царска трапеза.

Щом позасити глада си, сякаш и мозъкът му се избистри. Даде си сметка, че онова, от което се нуждаеше сега, беше топлина — много, много топлина, за да прогони целия студ, насъбран в снагата му. И този път му провървя. Кибритът на дядо Бяно беше на мястото си, а в баджата съчките бяха наредени по такъв начин, че чакаха само едно пламъче. Стефан запали огъня, а после хвърли върху него всичките дърва, приготвени навярно от дядо му за седмица напред. Стана чудо, че коминът пое цялата тази огнена стихия и не допусна пожар. А когато блажената топлина изпълни одаята, Стефан протегна напред ръце и крака. Колко мина така? Минута или час? Младият човек не можа да прецени — изведнъж той чу от собственото му гърло да се откъсва вой, на какъвто никакъв вълк-единак не би могъл да съперничи в лунна зимна вечер; не човешки глас бе това, а неудържим рев на вол, който е разбрал за какво са го вкарали в салханата.

Едва сетне усети и болката. Тя беше все в този проклет ляв крак, който вече два дни бе безчувствен като чукан. Ужасна болка, която не можеше да се сравни с нищо, преживяно от Стефан през краткия му живот. Почти обезумял от нечовешкото страдание, с няколко криви рипания се озова навън и навря болезнения крак в преспата, навеяна до стената на долапа. Странно, но болката сякаш се пресече и изчезна за по-малко време, отколкото бе нужно да се прочете „Отче наш“.

Момъкът остана така, докато кракът възвърна предишната си безчувственост. Няколко пъти премести поглед от небето, където бяха затрепкали първите звезди, към открехнатата врата на долапа, през която надничаха езиците на огъня. И внезапно за самия себе си се разрида неудържимо.

Много странно: Стефан не плачеше нито за преживения кошмар (той тъй или иначе бе вече зад гърба му), нито за крака, който сякаш бе станал част от снега на майската зима — плачеше, загдето се бе спасил и не беше сред другарите си, за да загине заедно с тях под зеленото знаме така, както бе дал клетва на Куш-бунар…

Бележки

[1] Днес села със същите имена съответно в Котленска и Сливенска община.

[2] Българка — най-високият старопланински връх в Източна Стара планина (1182 м.). През епохата е бил познат почти със същото име: „Българка“ за българите и „Булгар кая“ („Българска скала“) за турците.