Цончо Родев
И стана ден (21)

8.

Когато Таню Стоянов бе малък, много го объркваха по отношение на именния му ден. Името му произлизало от Атанас — ето ти имен ден на Атанасовден; а, не, то идело от Анастас — трябва да се празнува, на Великден^[1]; какъв ти Атанас или Анастас, Таню било гальовно от Стоян, редно било името да се чествува на Стефановден… Отначало това изобилие на именни дни го забавляваше, та събираше другарчетата си три пъти в годината. Сетне обаче „му писна“ и, препращайки празниците от един ден към друг, така обърка всички, че престана изобщо да празнува името си.

Тази година обаче — през януари 1870-та — нему наглед съвсем неочаквано скимна, че е Атанас и реши да събере на почерпка неколцина приятели. „Наглед“, понеже всъщност се бяха сговорили за това със Сава Райнов и търсеха привидно невинен повод, за да свикат съмишлениците — да се изприкажат един-друг какви новини са дочули, да размислят как да действуват, че да изпълнят заръките на Левски, та когато дойде следващия път, да не го срещнат с празни ръце.

В деня на свети Атанасий Танювата майка опече неизбежния за сливенските зияфети гювеч, купиха от комшиите един бакър шевка (бай Стоян Куртев, баща му, нямаше лозе и не правеше вино) и в изцъклената мразовита януарска вечер един по един заприиждаха поканените.

Не бяха много — заедно с „именника“ се събраха всичко на всичко осмина. От предишните, които в херодаята на Бяно Абаджи бяха лизнати по душата от родолюбивия плам на Левски, надойдоха Михаил Икономов, фотографинът Димитър Топалов, Бял Димитър Събев, синът на поп Тодор Георги, към тях следваше да се брои и Таню. Новите бяха Костадин Келов и Брадата — така прякоросваха бахчеванджията Нено Господинов заради чаталестата му брада, — който се бе върнал след дълъг гурбет към Русчук. Сава Райнов, осмият от събралите се, се явяваше някак си нито от едните, нито от другите — той не бе участвувал в онова събиране през февруари, но затова пък повече от всеки друг бе общувал с Левски, та не вървеше да го имат и от новите.

— Във въздуха витаят важни събития, братя — започна Сава Райнов, след като се разположиха около софрата с гювеча и шевката. — Чини ми се, че юнакът вече е на коня и скоро ще чуем и тръбата му.

— Зова на тази тръба българинът чака вече пет века — каза Таню и гърленият му глас не изпълни, а като че заля стаята. — Работата е, дали ние ще сме готови, когато тя ни призове. — И като изостави важната тема, внезапно се сопна: — Стига бе, Димитре! Едва сме седнали, а ти трети стакан обръщаш!…

Димитър Топалов, към когото бе насочена нападката, никак не се трогна от нея. Той избърса с длан няколкото капки вино, полепнали по добре разресаната му кестенява брада, оправи и без това безупречния възел на джувката си и спокойно отговори:

— А вие какво искате? Като влезе някой и веднага да е белли, че сме се събрали за заговор, не за имен ден, така ли?

Михаил Икономов се върна към главното:

— Дали ще сме готови, когато „вятър ечи, Балкан стене“, туй зависи само от нас. Лошото е, че ни липсва уведомление, братя, не знаем що се върши из Българско, вият ли се фишеци и точат ли се ками.

— Даскал Икономов е прав — подкрепи го Бял Димитър Събев. — Нам Левски заръча: събудете се сами, разбуждайте и други. Е, събудихме се. А сетне? Стига ли хиляда души да са будни, за да ги назовеш войска? Друго ще е, ако ни е наредено: за този и този ден ви искам с пушки в ръце на Агликина поляна.

— Тъй е и не е тъй — каза Сава Райнов, като с дългия нокът на кутрето си оправи космите на мустаците си. — Не сме азбукарчета, че за всичко да имаме нужда от поръка: днес си напиши домашното, за утре си измий врата… Зрели мъже сме, редно е да съобразяваме и със собствените си глави. А туй ще рече да преценим сами, що е нужно повече от събуждането, да не чакаме наготово, а сами да потърсим хабер от другите краища на българската земя, че и от Букурещ.

— Че защо не похлопахте на портата на бай ви Нено бе, чоджуклар? — повиши глас Нено Господинов. Нисък и набит, почти без врат, с игриви хитри очички, той имаше своеобразен начин на говорене, който винаги предизвикваше усмивки. Поп Юрдан веднъж бе казал за него: „Хляб да ти поиска или «Отче наш» да ти прочете, все ще се превиеш на две от смях.“^[2] — Тази брада иска да й се прави ихтибар, брей!

— Стига де, стига си се кривотил — смъмри го Георги Икономов. — Ако знаеш нещо — говори, ако не знаеш — нагъвай шевката като господина фотографина.

— Ида от Русчук, сине мой, пък може и да не знаеш, ала Русчук е на две педи от Букурещ…

— Уви, скоро ще го науча — тихо вметна другият, а Нено продължи:

— Пръдне ли букурещкият владика, миризмата след час е в Русчук.

— Престани най-сетне! — не на шега кресна Таню. — Събрали сме се за важни дела, не за глуми и карагьозчилъци.

— Дякона Левски е в Букурещ, чоджуклар — малко по-сериозно каза Брадата. — Сдостил се е с бай Каравелов от „Свобода“ и други по-ербап мъже, що милеят за милото си отечество, та си плюли на ръцете и са съживили предишния Централен комитет. Само че сега го зоват Български революционен централен комитет.

— Още не е съживен — уверено го поправи Райнов. — Имам сигурен хабер от Цариград — да го чакаме с пукването на пролетта^[3].

— Имал си сигурен хабер — смръщи се Костадин Келов, другият от новите, — пък се оплакваше, че нищо не сме знаели, уведомление ни липсвало! Или що, ще си играем на криеница ли?

— Туй не бяха мои думи — поправи го наставнически Сава Райнов. — Аз само рекох, че във въздуха се усеща лъх на важни събития. Ако създаването на БеРеЦеКа (тъй за кратко викат на Българския революционен централен комитет) не е толкоз важно събитие, здраве му кажи!

— А други вести от Цариград? — осведоми се главният учител.

— Само толкова, братя. Другото, право или криво, го имам от тука. — Той се почука с пръст по челото. — Казвам си така: щом има или ще има централен комитет, положително ще се нароят и по-нисши и подчинени комитети.

— Вярно е, дявол да го вземе! — без нужда изруга Бял Димитър. — А захванат ли да се роят комитетите, отгде другаде ще почнат, ако не от нашия Сливен.

— И комитетите ще предхождат времето, когато ще ни призоват с пушки в ръце на Агликина поляна — каза със замислено изражение Михаил Икономов. — И готовността ни трябва да е затуй първо стъпало, пък настаним ли се здраво на него, тогаз ще прекрачим на второто.

Димитър Топалов остави поредния стакан на софрата.

— Абе големи генерали се извъдихте, бе — рече; усещаше се, че устните му са като надебелели и езикът му се плетеше. — Напънали сте се да умувате що ще стане утре. Хайде сега, ще откриваме Америка… Каквото ще бъде утре наша длъжност, то ще ни се извести о̀време. Тъй мисля аз.

Последва кратко мълчание, после Таню каза отчетливо:

— Не те ли е срам бе, Димитре. Умуваме тук за свободата на отечеството, пък ти си се налокал като последен сархош^[4]. Ако не ми беше гостенин, щях да те уловя за врата и да те изхвърля през портата като мръсно куче.

— Ти ли бе? — кресна в отговор фотографът. И се надигна съвсем като пиян скандалджия: — Аз ще те…

Георги Икономов не го остави да продължи, а без много приказки го натисна по рамото и го друсна на скемлето. Не се разбра дали ръката му беше тежка, или краката на Димитър Топалов вече не го държаха.

— И какво ще ни посъветваш, Сава? — попита Михаил Икономов. — С повече време си разполагал да помислиш, може да имаш това-онова в главата.

— Първом ще припомня началните си думи, братя: важни събития витаят във въздуха, носят се като пролетния прашец на цветята. А иначе ще предложа даже не едно, а две неща. Ще поискам дозволението ви да установя связ с Гълъб войвода в Цариград и чрез него да узная що готвят нашите предводители в Румъния, та отсега да се равним по него.

— Хайде де — присмя му се, ломотейки, фотографът, — мигар досега не си го правил и без наш’то дозволение…

— Ти ще млъкнеш ли най-сетне!? — кръвнишки се приведе към него Таню, ала Сава Райнов го спря:

— Този път негова милост има право — рече. — Вярно, аз не съм загубил връзка с Гълъб войвода. Но когато е за такваз съдбовна работа, по-инак ще е, ако поиска сведения не Савата, приятелят му, а представителят на сливенското революционно общество.

— Имай се с развързани ръце — каза главният учител и никой не оспори думите му. А Нено Брадата напомни:

— А второто, Сава? Нали щеше да предложиш две неща?

— То е да не чакаме благослов и напътствие от Букурещ, братя, а да се захванем за работа. Нека ние да сме си готови и кажат ли отгоре „хоп!“, мигом да сме на линия.

Също и за това никой не възрази, напротив — мнозина дадоха съвет каква да бъде от днес работата и как да я подхванат. Едва когато завършиха, Сава Райнов вдигна стакана си към домакина:

— Е, сега мога да ти кажа моето „честит имен ден“, Таньо. С молба към Бога ти го казвам: на догодишния да се съберем тука пак тъй живи и здрави, ала и свободни.

Същите или подобни пожелания заваляха от всички страни, ръцете надигнаха пръстените чаши и постепенно всичко заприлича наистина на имен ден. И само Георги Икономов остана някак настрана от общото оживление.

— Тъжно ми е, братя мили — отговори на запитването на домакина. — Ето, в нашия Сливен се подготвят големи работи, дето ние, дедите ни и дедите на нашите деди сме ги мечтали, пък аз ще да бъда далеч от вас. — И поясни: — Поп Тодор, баща ми, се премества на църковна служба в Русчук. Няма как — с цялата фамилия ще поема натам и аз…

— А, това ли било? — изкиска се глумливо Нено Брадата, сетне го потупа окуражително по рамото: — Бъди рахат, драги. В Русчук отечестволюбието ти няма да ръждяса. Зер тамошните патриоти и да не са стъпвали на хайдушка пътека, не ни отстъпват кой знае колко като българи.

— И ще можеш да ни бъдеш полезен — допълни Михаил Икономов. — Новините по-лесно прескачат една река, нежели чукари като старопланинските.

Втората наздравица беше за „добър път“ на Георги Икономов.