Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

11.

След време някои от онези, за които народът казва, че обичат „да садят на дъното ряпа“, мърмореха: абе вярно, на 3 юни Сливен малко живнал от налегналото го мъртвило, ала туй било само „от ден до пладне“; по-грубоватите измежду тях дори дръзваха да сравнят преживяното оживление с разиграването на мечка на мегдана. Тези черногледци бяха и прави, и неправи. Действително събитието от паметния 3 юни не успя да изчисти тинята на обезверението и страха, натрупана в душите на сливенци, но затова пък беше едно посвоему изумително тържество, ознаменувало края и победата на половинвековната борба за духовна свобода.

На 3 юни 1873 година Сливен посрещна дядо Серафим — не само владика на града и епархията, но и символ на възродената след петвековно обезличаване българска православна църква[1]. И денят влезе в онзи летопис на града, в който всички дати са изписани със златни цифри.

Негово високопреосвещенство не беше съвсем непознат за сливенци — чрез свои верни хора в Цариград те се бяха потрудили отнапред да изучат това-онова от житието му. Знаеше се например, че се е родил преди петдесет и няколко години в Пирдоп и че мирското му име е било Златан Груев. Бил гайтанджия, сетне народен учител, а като се задомил, тъстът му го изпратил в Свищов да получи духовно образование. Придобил свещеническо звание, той приел и служба на църковнослужител и не къде да е, а в най-непокорната махала на Пловдив — Кършияка. Тези няколко обстоятелства в миналото на дядо владика особено се понравиха на сливенци: такъв човек, думаха си те, който е ял коравия хляб на занаятчията, и е опознал като даскал и обикновен поп народните тежнения, а не си е заслужил светостта и мястото в рая като отшелник в някой пущинак на два дни път от най-близките човешки същества, ще да е изпитал на собствен гръб и църковните, и светските неправди, та следва да се очаква, че бързо ще заговори на общ език с паството си от града под Сините камъни. Народил челяд поп Златан — от останалите живи водел със себе си три дъщери, а синът му учел за доктор в Цариград, — когато Бог пожелал да прибере при себе си баба попадия, жена му. Тогава той се приобщил към черното духовенство, а когато била призната екзархията и под дърво и камък се търсели достойни мъже за митрополити, Светият синод се спрял и на него по препоръка на едного, който хем го познавал отлично, понеже му бил кумец, хем думата му особено тежала като на един от водителите на църковната борба — доктор Стоян Чомаков.[2] Всичко това мълвата отдавна го бе донесла и многократно разчепкала, но любопитството си оставаше — сливенци не бяха безразлични и към външността на своите водачи, независимо дали светски или духовни. То бе както някога, по времето на вехтите войводи: абе войводството му е войводство, ама едно е да имаш пред себе си някой опърпан смачканяк с кьосаво лице, съвсем друго — да застанеш пред левент, целия с обшити жълтици като Алтънлъ̀ Стоян, или пред канара човек с ей такива мустаци като Панайот Хитов…

„Разузнаването“ бе изпреварило митрополита и в друго отношение — знаеше се по кой път ще пристигне в града и че ще бъде в ранните часове на 3 юни. То пък за щастие се случи неделя, та в този ден, може да се каже, нямаше жив сливналия, изповядваш Христовата вяра, който да не се надигна с първи петли, за да участвува в посрещането. Момци отидоха на коне да го причакат чак до Чаирлийската кория и после да го съпроводят като почетна охрана, каквато българите по тези места не бяха устройвали, речи го, от цар Иван-Шишманово време досега. Учениците и гражданите изпълваха улиците, почетени да мине по тях процесията от крайната къща на града до централния храм „Свети Димитър“ и сетне до хаджи Божиловата къща, отнапред определена за — така се говореше тогава — конак на митрополията; целият този път от юг на север през града бе застлан с чемшир и цветя, намериха се даже волнонаемници да пръскат китките с вода, за да не изсъхнат и излинеят до идването на негово високопреосвещенство.

Беше късно като за делник и рано за празник — към седем и половина сутринта по европейско време, — когато едно хилядогласно „А-а-а-а!…“ извести, че чаканата с толкова трепет процесия се е задала по Енизаарския път. Всички проточиха вратове и обърнаха поглед накъм Лъджите[3]. Всъщност отначало се видя твърде малко — четири каруци, от които трите по-задни покрити с чергила (в тях очевидно се возеха дъщерите на владиката и дрехите и покъщнината на семейството му), а наоколо тридесетина ездачи в снежнобели ризи и празнични елеци и с нанизи от пуканки по островърхите хайдушки калпаци, които от време на време подръпваха дизгините по такъв начин, че конете им да се изправят на задните си крака.

Току до крайните къщи на града колоната спря. От множеството на посрещачите се изтъпи напред целият духовен клир на Сливен и казата, за да отдаде почит на своя представник — имаше там докъм три дузини свещеници от всякакъв ранг. Докато те още се подреждаха в редици от двете страни на пътя, неколцина от ездачите скочиха от конете и помогнаха на дядо владика да слезе от каруцата. Сега се видя, че той беше не повече от среден на ръст, с напълно бяла коса и брада, с отпуснати рамене, а в очите със смесено изражение на благост, смирение и нещо като тиха печал. Последва едно второ „А-а-а-а!…“, което не само звучеше много по-приглушено от предишното, но и съдържаше нотка на разочарование — наистина от личността на митрополит Серафим се излъчваше някакво сияние на доброчестие и святост, каквото вероятно най подобаваше за един архипастир, ала за люде от сливенската порода сякаш много по̀ идеше да видят за свой духовен водач човек с юначен дух и с прозиращо зад всеки жест дръзновение. Ще рече, нещо от рода на поп Юрдан поп Димитров например…

Дядо Серафим взе тежкия сребърен кръст, провесен на гърдите му, целуна го, после с него в ръка благослови множеството. Свещениците от клира коленичиха, последваха ги и мнозина от околните граждани. Владиката тихичко разпореди на придружниците си каруците да бъдат отведени по околни улици направо в митрополията, после приближи до духовниците, своите подчинени во Христе — всекиму казваше по няколко думи и го попитваше за местослуженето и сана му, а онзи приемаше благослова му и му целуваше ръка. Приблизително по същия начин се запозна той и с общинарите, дошли начело с Йоргаки чорбаджи, и с учителите.

Като завърши взаимното представяне, архиереят бавно пое пеш по улицата, застлана с цветя и зеленина, като не преставаше да благославя с православния кръст множеството от двете страни. А те — абаджии, търговци, занаятчии, чирачета и калфи, стари и млади — сваляха калпаци и фесове и с поклон до̀земи приемаха благослова му, сетне веднага се скупчваха зад свещениците и общинарите, та се образува едно шествие, каквото Сливен комай не помнеше. Така безредната, но тиха и изпълнена със страхопочитание гмеж, която непрекъснато се множеше и множеше, премина през южната част на града и стигна до катедралния храм „Свети Димитър“. Там негово високопреосвещенство отслужи тържествена литургия; малка беше църквата, за да побере толкова богомолци, твърде малцина бяха онези, които се удостоиха да присъствуват на това богослужение, в което — за пръв път в десетвековната история на българското православие — посредник между вярващите и Бога беше техен, сливенски митрополит! Да, съвсем малцина бяха почетените, но нито един от хилядите навън, изпълнили до последна възможност стъгдата между църквата, Дебоя[4], и конака на мютесарифа, не си тръгна в този дълъг час, в който някъде там, във вкопания в земята храм се извършваше светата литургия; дори на едного — бил, разправяха, терзия на средна възраст от Ново село, — прилошало, но се борил на кръв и не позволил да го изнесат от тълпата. И имаше защо! Понеже онова, най-истинското и най-голямото, дойде след едночасовата служба.

Тогава митрополит Серафим излезе да се покаже на народа. Точно така, от него се очакваше само да се покаже, докато той — наглед тъй крехък и немощен в сравнение с яките планинци около него — сам преви снага и се поклони на народа до земята. Множеството още не се бе съвзело от този велик в своята простота жест, когато двугласен хор на ученици (казваха, даскал Чинтулов сам ги избирал един по един по гласовете им) внезапно запя нещо като химн, съчинен по текст и стъкмен по музика нарочно за тържеството от народния поет:

Ти, вечно пътниче,

ясно ми слънчице,

я се поспри.

 

Долу на земната

твар сътворенната,

благословенната

ти се съзри.

Стотици чифта очи с трескаво любопитство дебнеха всяка най-мъничка промяна в изражението на владиката. Но до тук не последва нищо — първите два куплета не подсказаха на първосвещеника, че песента е сътворена за този велик ден и за него самия. Но още със следващите думи на песента лицето на дядо Серафим стана някак си по-съсредоточено, слухът му видимо попи словата й:

Виж колко радости,

милост и драгости

Бог нам е дал.

 

В турска монархия

мила екзархия,

Сливен епархия

нам дарувал.

А когато звънливите момчешки гласчета изпяха и следващия куплет:

Днес със смирение,

свято почтение

ний предстоим

 

пред обичливият

богомлюбимият,

пастир най-милия

наш Серафим…

Митрополитът не успя да надмогне вълнението си и сълзи на кротка радост потекоха по набразденото му от бръчки лице. Не беше по характера на сливенските мъже да плачат, ала чувствата на стария човек се предадоха и на околните, та мнозина тайничко забърсаха очи и засмърчаха шумно, поради което изпуснаха и продължението на песента. А то не беше за пропущане — имаше в него пожелание за дълги дни на духовния пастир и благослов за бъдещата му работа във вечно тревожния Сливен, призив към Всевишния за помощ и се отдаваше:

Слава единому,

непостижимому,

Богу всесилному

в’веки веков.

Едва завършила песента, напред се изтъпи един слабоват млад човек и над тълпата проехтя глас, който цял Сливен знаеше от сказките в читалището. На плоския камък до църквата, от височината на който преди година и половина сливенци не бяха молили, а бяха изисквали завръщането на заточените им духовни водачи, бе застанал доктор Планински и прочувствено зачете отнапред приготвена реч. Но прочувствието му закуцука още с първите слова — встъплението бе написано на онзи език, който вече бяха започнали да наричат църковно-славянски (за разлика от литературния — или правоговорния, — на писатели, поети и учители, който все повече се налагаше в обикновената реч), а по всичко личеше, че младият лекар не е много „на ти“ с него:

— Благословен грядий во имя Господне! Буди имя Господне благословенно от нине до века!

Наблюдателните сливналии не пропуснаха тази подробност, та без особен труд се досетиха кой е истинският автор на словото. И от там нататък слушаха доктор Планински, а погледите им бяха отправени към изправения наблизо до камъка Добри Чинтулов, който начесто сваляше очилата си с телените рамки, за да избърше влагата от заслабналите си очи.

Встъплението не направи особено впечатление на тълпата; то бе съставено като за случая — ще рече, с припомняне навлизането на Исуса в Йерусалим, с пищни думи за духовното сродяване на пастир и паство, с „твоето неуморно старание, за да извлечеш нашите еднокръвни братя от тинята на заблуждението, в което фанариотската небрежливост, или по-добре да кажа, тяхната адска злоба ги беше втикнала“. Да, речта бавно-бавно бе започнала да се сгъстява, да става по-„пиперлия“, ала това бе все още слабо като за сливналии — повечето от тях отдавна бяха зачертали в съзнанието си лютата нявга борба с гръцкото духовенство, та припомнянето й им звучеше почти наравно с евангелския разказ за сина Божи в Йерусалим. Но някак неусетно словото на Планински-Чинтулов стигна до днешния ден и до онова, което „мирното“ сливенско паство очакваше от своя архиерей:

— … И тъй, повтарям, преосвященний владико, ти си наш, ти си между своите! Метни наоколо отеческите свои погледи и виж с каква любов, с каква синовна преданост е вперило очи към тебе събраното множество, погледни с каква алчност гледа да чуе от твоите пастирски уста нещо утешително за неговите надежди и нека се възрадва, о Господе, твоята душа…

Една дълга тръпка премина през хилядното множество — заговорило се бе за надеждата, пък именно тя, надеждата, бе най-дълбоко наранена през събитията от последните месеци. Планински-Чинтулов сигурно си даваха ясна сметка за това, понеже тъкмо надеждите и очакванията даваха същината на останалата част от речта:

— Много, твърде много очаква словесното стадо от своя архипастир! Всичките му надежди са възложени на него, много са страдущите от душевни недуги, които очакват от тебе изцеление: намират се много отпаднали духом, които се надяват на подкрепление! — И като че ли страхувайки се да не би духовният пастир да свърже въжделенията им само с олтара и амвона, продължаваше недвусмислено: — Ти ще се принудиш да излизаш пред княза и синовете человечески мира сего, за да закриляш пред тях отнетата и потъпкана невинност; ще се яви потребност да се явиш пред силните на земята, които като държат в ръцете си везните на правдата, много пъти мислят, че свято са изпълнили длъжността си само когато подобно някои нови кесареви наместници си умият ръцете пред народа и произнесат думите: невинен съм за кръвта на този праведник…[5]

Тръпката премина във всеобщ шум на одобрение — сливенци най-сетне бяха чули да се кажат на духовния им пастир изискванията, които изстискваха кръв от сърцата на деветдесет и девет от всеки сто присъствуващи. Онези, които много добре знаеха за кръвта на кой праведник трябваше да се поиска сметка и кои други бяха станали жертва на потъпканата невинност!

Краят на речта съдържаше още поръчения за доразвиване на училищата, за всеобщото просвещение и други благонравни пожелания, но малцина ги чуха — докато Начо Планински да произнесе заключителното „Амин“, цялото множество шушукаше и преповтаряше силните думи за онези страдания на народа, които хич, ама съвсем хич не бяха свързани с Христовата вяра и с духовната йерархия.

Поколебаха се, но не изръкопляскаха — правилно си дадоха сметка, че това, днешното, е като църковна служба, само че на открито, и не подобаваше да се дава такъв театрален израз на чувствата.

Последва кратка суетня. Тъй като нямаха предварителна уговорка с владиката, та не се знаеше ще отговори ли той на приветствието, или ще се задоволи с един кръст на благослов. И докато болшинството от присъствуващите беше склонно да очаква само благослова — за този свещенослужител с отпуснатите рамене сигурно бе дошло много „нанагорно“ да чуе същинските изисквания на своето „мирно“ паство, — видя се, как негово високопреосвещенство Серафим помоли околните да му помогнат да се качи на камъка. Настана такава тишина, че на мегдана можеше да се чуе жуженето на пчелите и чуруликането на птичките по дърветата.

Дядо владика имаше малко немощен, но иначе ясен и отчетлив глас. Също както бе и в приветственото слово, той започна с изречени по църковному благодарности и възхвали, сполучливо вмъкна и няколко цитата от Светото писание. Сливенци минаваха, общо взето, за добри християни, но специално в този случай литургийните слова и примерите от живота на Исуса Христа не им направиха никакво впечатление — те чакаха да разберат ще има ли отговор на откритото предизвикателство. И ако има, какъв ще бъде той — ще рече, дали в лицето на митрополит Серафим ще имат само един духовник с по-висок сан или действително водач през всички трудности и изпитания.

Не чакаха дълго. И не само защото словото на негово високопреосвещенство изобщо не беше от дългите, но и понеже той като че побърза да даде ответ на неизречения им въпрос. Претупвайки неизбежния увод, беловласият свещенослужител издигна пророчески пръст към небето и скоро-скоро премина от евангелските примери към мисията си на духовен водач, както той я разбираше:

— От времето на свети княз Борис и на христолюбивите царе Симеон, Петър, Самуил и Йоан Асен българският народ и българската църква всявга са вървели ръка за ръка. Не паднаха от небето, а се родиха от утробата на народа такива свети отци, като Йоан Езкарх, Иван Рилски, Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий…

Нечий глас се провикна:

— Можеш да прибавиш също Паисия Хилендарски, Софрония Врачански, Неофита Бозвелията и Илариона Макариополски, твое преподобие!

Дядо Серафим кимна утвърдително, но иначе словом нито повтори, нито отрече подсказаните му имена. Той продължи да следва собствената си мисъл:

— Преди хилядо години народът и неговите мирски господари, отвориха дверите си за учениците на светите братя Кирила и Методия, а те пък им се отплатиха със славянската азбука и с всеобщото просвещение, което въздигна България на най-лично място в семейството на европейските царства. Сега, в наше време, подир дълголетна титанична борба, напомняща за Давида и Голиата, отново не друг, а народът български отвоюва възкресението на самостоятелната наша църква. И аз, удостоеният и благословен за ваш духовен пастир, ви заявявам, че църквата пак няма да бъде безучастна към тежненията народни. И дори ако трябва да заплатя с живота си като светите равноапостоли Петър и Павел, няма нито за миг да се отделя от своето паство, каквито и да са изпитните, които Бог ще повели да постави пред народ и църква. Давам тази моя дума и прибавям свещената си клетва към нея!…

Една безкрайно дълга минута никой на стъгдата нито помръдна, нито проговори. Всички имаха странното усещане, че присъствуват на някакво чудо — дядо Серафим, този уж дребен човек с провиснали рамене, израсна буквално пред очите им и сега изглеждаше като някой исполин от приказките. После народното въодушевление в един миг се отприщи. Стотици фесове и калпаци полетяха във въздуха, едно нечувано „Да живей!“ накара да се раздрънчат прозорците и на храма, и на конака отсреща, след това множеството се люшна напред, безброй ръце се протегнаха, вдигнаха митрополита от камъка и го понесоха през смаяния град към хаджи Божиловата къща…

Защото сливенци бяха разбрали, че Бог и екзархията са им пратили такъв владика, с когото Сливен ще стане като гърнето с похлупака.

* * *

Разправяше се по-късно, че през този паметен неделен ден на 3 юни не се бил видял жив турчин. Нито агалар някакъв, нито заптие. Никой не признавал гласно, че се е уплашил от това разбунено множество, ала все пак до един предпочели да си останат зад заключените порти на къщите или зад дебелите стени на конака…

Бележки

[1] За да не затлачваме романа, тук спестяваме някои подробности. Всъщност описваме второто идване на митрополит Серафим, когато се установява окончателно в Сливен. Първото, преди ръкополагането му, е станало на 16 декември 1872 г. (срв. Добри Чинтулов. С., БП, 1973, с. 127); в спомените си Греков (Юбилеен сборник на…, с. 146) неправилно го поставя „в началото на 1873 г.“), когато, още само временен архиерей и кандидат за митрополитския пост, той бил изпратен от Светия Синод да се запознае с бъдещата си епархия. Пътувал е от Цариград за Сливен и е бил тържествено посрещнат край с. Сотиря с пламенна реч на Добри Чинтулов, която е разплакала свещенослужителя. Поради тази причина малко по-нататък в книгата спестяваме някои откъси от речта, с която е бил посрещнат през юни 1873 г., в които недвусмислено се говори за това, че митрополитът вече веднъж е бивал посрещан в Сливен: „Втори път днес сливенското население се удостоява да излезе пред Ваше преосвещенство…“, „И първий път беше велика наша радост“ и т.н. Още няколко думи за приветственото слово при това второ посрещане. То очевидно е било съчинено пак от Добри Чинтулов, но по някакви причини — може би поради все по-бързо влошаващото се зрение на стария учител — е било прочетено от д-р Начо Планински (срв. изричното съобщение на д-р С. Табаков, История на…, т. ІІ, с. 465).

[2] Биографичните данни за митрополит Серафим — автентични. Рождената му дата е 14 октомври 1819 г. (а не „м-ц ноемврий 1819 г.“, както се сочи в Юбилейна книга на катедралний храм Св. Димитър. С., 1931, с. 115).

[3] Лъджите — днес Сливенски минерални бани.

[4] Думата е за тогавашния „Дебой“, който се е намирал на мястото на градинката пред ДСК, а не за сегашния ресторантски комплекс.

[5] Откъсите от речта, съчинена от Чинтулов и прочетена от д-р Планински — автентични.