Цончо Родев
И стана ден (59)

7.

Наскоро след това, в началото на август, читалището даде подслон и на друго едно събрание. Свикано беше то от старейшината на българското школо Добри Чинтулов; в разгласата не се казваше причината на сбирката, но всички безпогрешно се досещаха какво им предстоеше да чуят… Тъй или иначе в уречения час се събраха абсолютно всички поканени — около една дузина учители и четирима-петима от най-изтъкнатите читалищни деятели, начело с председателя Захария Жечков. Като че ли не го забелязваха, но всъщност между тези двадесетина души имаше само една жена — Аргира Димитрова.^[1] Не си даваха сметка, но се държаха достолепно и скръбно — съвсем като хора, които се събират за погребение. Почти не разговаряха, а казваха ли си нещо, то ставаше шепнешком и някъде из ъглите на просторната читалищна стая.

— Радвам се да ви видя отново тук, колега Икономов — каза Димитър Георгакев при едно подобно усамотяване. — Не искам да ви лаская, но през последните години мястото ви между нас беше все празно…

— И аз се радвам, че се върнах, Димитре — далеч по-свойски му отговори Михаил Икономов. — Друг въздух е в родния град. Пък и нали е речено: камъкът на мястото си тежи.

— Отсъствието ви се чувствуваше осезателно. При това не само в училището…

Михаил Икономов го стрелна с поглед.

— Тези думи ме ласкаят. И с удоволствие ще побъбря с тебе и за училището и… не само за училището. Какво ще речеш, да се отбием ли след събранието до църковното кафене или до Лютвито — да сръбнем по едно кафе, да поприказваме?

Димитър Георгакев едва има̀ време да потвърди, когато един всеобщ шум прекъсна разговора им. Извърнаха се към вратата точно навреме, за да видят влизането на стария учител и поет. То беше посвоему необичайно, това влизане. При това два пъти необичайно: защото Добри Чинтулов идваше с жена си Анастасия, пък не беше прието да се водят жените на официални събрания, а освен това вървеше с нея „под ручка“ (както се казваше тогава), което също не беше между обичаите на Сливен през епохата. За една секунда имаше стъписване, после гръмнаха ръкопляскания, тон на които даде опитният театрал Димитър Инзов Злъчката. Изненадан, Чинтулов отговори с поклон; не беше престорен този поклон, а от сърце и издаваше искрено вълнение.

Анастасия го отведе до онзи край на масата, където на учителските заседания обикновено сядаше директорът — от там Добри Чинтулов щеше да бъде лице в лице с поканените на срещата. Жената се оттегли безшумно в най-отдалечения ъгъл на стаята, а той остана прав, подпрян с двата си пестника на масата и с най-разчувствуваното изражение, което другите бяха виждали кога да е на лицето му.

Цяла дълга минута никой не изрече нищо, нито помръдна. Двадесетината чифта очи, събрани в учителя, дори не мигваха. Ако попаднеше тук външен човек, навярно би го напушил смях. И как не — този, пред когото най-образованите сливналии стояха в такова страхопочитание, представляваше твърде смешновата фигура: пълен, тромав, с късогледи очи и фес, нахлупен почти до ушите, и с ланец, проточен напреки върху доста закръгленото му коремче. Ала в стаята никой дори не помисляше да се присмее. Защото описаната неблагодарна външност беше физическата обвивка на една от най-големите личности, родени кога да е в града под Сините камъни — човека, патриота, учителя и поета Добри Чинтулов!

Старият учител не ги обходи с поглед, а през дебелите лещи на очилата си поредно се взря в лицето на всеки от тях; изглеждаше така, сякаш в съзнанието му щраква фотографически апарат и запечатва завинаги образите им. После Чинтулов се усмихна; беше една насилена, изкуствена усмивка, която не измами никого.

— Скъпи приятели — заговори най-сетне с развълнуван глас, — познавам ви отколе, мнозина още откакто сте седели пред букварчетата и панакидите и сте сричали пред мене, та зная, че много добре разбирате защо ви поканих сега. Именно сега, когато по дългогодишна традиция се потягат редиците на учителите и се разпределят учебните предмети и задълженията им. А то е, защото… Е, защото в този ден аз ще ви кажа моето „сбогом“. — Някой понечи да се обади, но Чинтулов го спря с вдигане на ръка. — Хайде, нека да си спестим наддумването, искате ли? Наддумването и… лицемерието. Защото не е възможно вие да не си давате сметка, че един почти сляп човек като мене не е подходящ за учителското поприще.

— Няма да си изкривим душите, господин Чинтулов — обади се Иван Ханджиев, — знаем, че, хм, имате затруднения със зрението. Ала тези затруднения, чини се на всички нас, не са такива, че да не изкарате още няколко години в класната стая…

— Не е така, млади приятелю, никак не е така. И не само защото подобно учителствуване би било мъка и за учителя, и за учениците. — Широкото добродушно лице се озари от един странен израз. — Когато учех в Одеса, мили колеги, там на театралната сцена царуваше великата Олга Ярославовна. И когато според всички тя бе в зенита на своето майсторство, неочаквано за целия свят Олга Ярославовна се сбогува с театъра. Заваляха въпроси и молби, дори от Питер^[2] я поканиха да не прибързва. А знаете ли как отговори тази забележителна жена? — Че човек трябва да знае кога да слезе от сцената. Аз не страдам от големство и като народен учител не се смятам равен на Олга Ярославовна като артистка. Но за останалото мисля като нея — човек трябва да знае кога да се оттегли… преди да е станал смешен и вреден за другите и за себе си.

Чинтулов избърса стъклата на очилата си. В много очи напираха сълзи, някои заподсмърчаха шумно. Михаил Икономов се обади дрезгаво:

— В час като този апостолите са казали на Христа: „На кого ни оставяш, Господи?“

— Не преувеличавай, Михаиле. Вие наистина сте апостоли на просветата и на българщината, ала богохулно е да сравняваш мене с… Вие сте силна общност, приятели, малко училища в България могат да ви съперничат. Пък и господин Коняров с чест и достойнство изпълнява дълга си на директор^[3], горещо ви го препоръчвам да го преизберете отново. — Кратко замълчаване. — А сега бих предложил, скъпи приятели, да спуснем завесата на тази сцена, която измъчва и вас, и мене. Кой беше онзи мъдрец, който беше казал, че нищо не е така болезнено, както дългото сбогуване?

— Не бързай, даскал Добри — гъгниво продума Злъчката, — разреши и на мене да си кажа думата. Помоему ти избързваш с решението си, зер нали аз те въведох в Сливенското училище, пък на̀ — все още със слово и шамари тъпча знания в главите на сливенчетата. Ала няма да споря, няма да те кандърдисвам — хора на възраст сме, трябва всеки сам да определя житейския си друм. Но има друго, за което нивга няма да се съглася с тебе. Не приемам да ни кажеш „сбогом“, а най-много „довиждане“. Или що, мигар ще откажеш, ако някой от нас — който и да е от нас, дори таквиз учени глави като господата Конярова или Икономова — дойдат за съвет при тебе?

Сълзите вече се проточиха неудържимо по едрото лице на стария учител.

— Приемам поправката, даскал Димитре — каза задавено, — приемам я с благодарност. И още сега ще ви заявя: къщата и сърцето ми ще са отворени винаги за вас. А иначе… Е, нека да си спестим мъката, приятели. И така, сбогом… не, довиждане! — Той присви очи и потърси жена си. — Настя, мила, ще ми помогнеш ли…?

Анастасия отиде до него и промуши ръка под лакътя му.

Докато излизаха бавно, учителската стая отново екна от ръкопляскания. Но тези ръкопляскания бяха други, не като предишните — в тях наред с почитта се усещаше и някаква тиха тъга. И после настана тишина; странна тишина, която никой не смееше да наруши, сякаш щеше да я опорочи с гласа си. Минута… две… може би пет… Най-сетне мълчанието бе нарушено от Димитър Кавалджиев, учител от Класното:

— Изгубихме най-светлата личност и на Сливен, и на школото! — изпъшка той.

— Какви ги ломотиш там? — изрепчи се насреща му Икономов. И повтори иронично: — „Изгубихме най-светлата личност…“ Ще рече човек, че произнасяш надгробно слово.

— Надгробно слово за едного — добави Димитър Георгакев, — дето не само е жив, ами ще бъде жив и тогава, когато никой няма да спомня нас, мушиците и комарчетата в сравнение с него.

— Човекът е болен, пък и на възраст — продължи с предишната стръв Михаил Икономов. — Какво от туй, че е пожелал да се оттегли? Не е ли заслужил стократно почивката си? А при това дори и почивайки си, пак обеща да ни помага с каквото може…

— Абе я оставете това наддумване! — каза Злъчката и полугласно, нали имаше госпожица между тях, тегли една благословия. — Не виждате ли, че всички сте прави. Прав е даскал Кавалджиев, понеже — нека имаме храбростта да си го признаем — без бай Добри тукашните училища, всички до едно, ще закуцукат. Прав е обаче и даскал Икономов, че учителите се сменят, школото остава. Трябва да остава. И да се равнява по онези, които вече ги няма.

— Добре — съгласи се Коняров, — няма да се наддумваме. Ама сам виждаш, Злъчка, криво ни е, че чак не можем да се търпим един-друг. Отдушник са приказките ни, не заяждане.

— Че ни е криво, криво ни е. Ама от приказки няма да ни олекне.

— Може би ще предложиш нещо по-умно? — заядливо попита Кавалджиев, който се бе засегнал от нападките на Икономов и Георгакев.

— Ще предложа, и то наистина е цялото като за нас. Имаме нужда ние от по едно юсче хубава грозданка, каквато се намира в моята изба. Тръгвайте, госпожице Димитрова, и вие, господа.

Мрачната атмосфера се поразсея, лицата се разведриха. Не беше за чудене — Димитър Инзов открай време се славеше, че владее тайната да прогонва лошото настроение.

— У нас, у нас! — настоя. — Освен грозданката имам си аз и нещо друго „едно на ум“. Ще ви прислужи моята Вишедана. — Момата с това странно име беше дъщерята на многозаслужилия стар учител. — Ще заведа толкоз ергени, погледнеш, че й излязъл късметът… Тръгвайте!

Разкикотиха се и наистина го послушаха, наставаха.

— Вие вървете, а аз ще ви настигна — каза Захария Жечков. — Тук е храм на просвещението и мъдростта — какъв председател съм му аз, ако го оставя на този хал, с разбъркани столове и угарки по масите. Ами че нали утре ще ме вдигнат на вили и на кокили… — После, нещо почти незапомнено в Сливен, внезапно предложи: — Защо не пожертвувате минута да ми помогнете, госпожице Аргира? Все друго си е шетането, когато мине и женска ръка…

— На драго сърце — съгласи се тя. Произнесе трите думи по-просто и по-делнично, отколкото ги чувствуваше и преживяваше. Защото си даваше ясна сметка за онова, което се криеше зад поканата на Жечков.

Предчувствието й не я излъга. Когато другите шумно напуснаха читалището, двамата със Захария Жечков наистина пошетаха и понагласиха стаята. После мъжът изговори с променен глас:

— Мога ли да ви попитам нещо, госпожице Аргира?

— Разбира се — каза тя премаляло; престана да подрежда столовете, но не намери смелост да се извърне към него.

И тогава последва последното нещо, което тя очакваше:

— Обичате ли децата, госпожице?

Сепната и разсмяна едновременно, тя отговори:

— Ако не ги обичах, щях ли да стана учителка?

Едва сега дойде онзи въпрос, за който тя се бе приготвила:

— А смятате ли се способна да обикнете като ваши собствени деца, родени и откърмени от друга?

Аргира бавно, съвсем бавно се обърна към него и срещна погледа му.

— Ще бъде измама и лицемерие, господин Жечков, ако сега кажа, че не съм разбрала истинския смисъл на думите ви…

— А аз не бих повярвал, ако го кажехте. Защото не е възможно, да не сте отгатнали досега моите чувства, госпожице Аргира. Вече стават години, откакто живея с мечтата… с мечтата… да, с мечтата да ви видя моя жена пред Бога и хората. Толкова пъти съм се опитвал и все не успявах да го изрека. Защото вие сте млада, госпожица, докато аз съм вдовец… при туй с невръстни деца…

— И вие допущахте, че децата ви могат да бъдат пречка за мене?

Откритото честно лице и тъмните очи на мъжа възликуваха.

— Значи искате да кажете!?!…

Изпод затворената якичка на младата жена изпълзя тъмна руменина, която постепенно обхвана бузите, ушите, челото й.

— Аз също изпитвам към вас нещо много повече от уважение, господин Жечков. То е нещо, което нито един мъж досега не е пробуждал в гърдите ми.

Той нетърпеливо избиколи масата, приближи до Аргира, но не я докосна.

— И сте готова да споделите живота ми?

— До последния ден…

— Тогава позволете ми, госпожице… не, Аргира, тозчас да ви отведа у господина Инзова, да проглася нашия годеж, а още преди коледните пости да се изправя до вас пред олтара.

За негова голяма изненада тя поклати отрицателно глава.

— Само първото, господин Жечков… ако изобщо е необходима такава гласнота и формалност, щом аз ви давам свята дума да стана ваша жена.

— Има нещо, което не разбирам — призна той объркано. — Обещавате ми да станете моя жена, приемате дори да обявим нашия годеж, пък в същото време… Кълна се във Всевишния, наистина не разбирам.

— Как бихте гледали на солдат, който е готов да обърне гръб на воинския си дълг, защото сърцето му го тегли към любимата жена?

— Продължавам да не разбирам нито думица.

Тя разпери ръце — повече с учителска търпеливост, отколкото с досада. Защото в нейните очи й се налагаше да обяснява очевидното.

— Забравяте, значи, господине — каза с кротък упрек, — че ние, неволниците българи, просто живеем на инат…

Захария Жечков побърза да се улови за думите й:

— Точно защото живеем на инат. Още ни тъпчат под чизмите си? Нека! Ние с венчилото си ще им покажем, че продължаваме да крачим напред.

— Страх ме е, че и този път не ме разбрахте. Навярно лошо съм се изразила… Петстотин години българинът живее под такова робство, каквото цивилизована Европа не може и да си представи. Но той оцеля наистина на инат. И не само оцеля, но тука — жената се почука с пръст по челото — отдавна изскочи високо, високо над дивия тиранин. Как стана това, господин Жечков? С женитбите и раждането на синове? Разбира се, че не — господарите винаги са поощрявали женитбите и ражданията, защото на тях са им били нужни работни добичета. Ние оцеляхме, защото опазихме вярата си, защото въздигнахме училищата до равнището на европейските, защото смели мъже никога не са преставали да проповядват непримиримостта пред робския ярем и стремежа за свобода. Това аз разбирам да се живее на инат.

— Напълно съм съгласен. Дори към изброеното от вас ще добавя възмогването ни във всички клонове на стопанството и търговията, изчистването на свещения език на дедите ни от гаджалски примеси, вестниците и книгите ни, театъра и оркестрите, защо не дори и облеклото, че и — това го казвам не защото съм негов председател — многостранното будителско дело на читалищата. Но, честна дума, не проумявам защо всички тези стъпала, които изкачихме и продължаваме да изкачваме, да са пречка, за да застанем един до друг пред свещеника…

Аргира Димитрова отново кръстоса поглед с неговия.

— Били ли сте в Новото девическо училище^[4], господине? Да? Тогава не може да не знаете, че там има три класа жадни за просвета български момичета, които разчитат само на мен… Само на мен, разбирате ли?

— Искате да кажете…?

— Ами да, казвам го. Омъжа ли се, аз ще си остана в дома… — тя се поправи с мила усмивка: — … в дома на съпруга си. И тези прекрасни български момичета ще трябва да си вземат тетрадчиците и да се приберат по къщите си така безпросветни, както са били бабите им и бабите на техните баби.

Той остана неподвижен. Отначало изглеждаше като зашеметен, но постепенно широкото му чело засия в нова светлина.

— Вие наистина сте чудесна жена, Аргира! Най-чудесната, която слънцето е виждало кога да е по дългия си път около Земята. Гордея се, че такава жена би приела ръката и името ми.

— И ще дочакате, докато се намерят други опитни учителки, които да поемат от ръцете ми Новото девическо?

— Обещавам! — произнесе той тържествено. После добави: — И все пак бих искал да обявим нашия годеж. Така ще имам вярата, че вие няма да се отметнете.

— Приемам, макар че е излишно. Има сърца, които се отварят само веднъж, господин Жечков, но то е завинаги.

Така и направиха: обявиха годежа си, а отложиха сватбата.

… И дори не подозираха, че „изправянето пред олтара“, както го бе нарекъл Захария, поради бурните събития щеше да се осъществи след повече от десет години…^[5]