Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

13.

Ако златната рибка от приказките го попиташе за най-голямото му желание, той без колебание би отговорил: да умре! Именно да умре — това беше едничкото, което Стоил искаше. Не заради глада, дето го мъчеше не по-малко от другите. Не и заради ранената ръка, която пламтеше от зараза и навярно под парцалената превръзка бе захванала да гние. Стоил желаеше смъртта, защото великата цел на живота му се бе провалила — тръгнал бе да предвожда българска войска във война за „свобода или смърт“, а тази война изобщо не се състоя, превърна се в едно непрекъснато бягство и унищожение на най-добрите синове на народа. И то не унищожение в славна битка, а както се унищожава преследвано стадо елени: вървят по дирите им и — бум! — тук падне един, нататък — бум! — още един… и докато погледнеш — стадото вече не може да се нарече стадо, а само няколко подивели от страх и глад животни, които, обречени, чакат своя ред да получат куршум в сърцето и да зарият с крака във влажната пръст.

Но щом беше така, защо Стоил сам не потърсеше смъртта? Защо не стореше най-простото: да налапа цевта на вярната си кринка и да дръпне тетика? — Обяснението беше само едно: той беше войвода! Да, Стоил беше войвода и знаеше, че дори още само един-едничък човек да беше под заповедите му, той отговаряше за него и нямаше право да потърси спасение лично за себе си — нито спасение в бягство, нито спасение в смъртта. Да бъдеш войвода беше чест, но и дълг. И Стоил безропотно носеше тежкия кръст на своя дълг.

Макар в далечината да се мержелееше собствената му Голгота…

* * *

Като видяха, че на уговорената среща иде не Андон, а потеря башибозук, Стоил и четирите момчета, които му оставаха, се спуснаха по на юг. Над Алобас[1] намериха подходящо място — сушина под естествен заслон — и пренощуваха. Станаха още по тъмно и войводата ги накара да нагазят в Тунджа, за да заличат следите си. Час ли вървяха така, два ли, никой не разбра. И след един завой на реката под Икисчий[2] им се видя подходящо кътче като за дълга почивка. Имаше тук избуяла ръж, за да намерят укритие в нея, а съвсем наблизо и буйна чешма — ако нямаха храна, поне да не страдат от жажда. Не знаеха, че се казва Сътма чешма[3], а и не подозираха, че с участта си ще запишат името й в историята.

Лежаха в ръжта и почти не говореха: за говорене се искаха сили, пък те пестяха всяка останала им силица. Някои се опитваха да залъжат стомасите си с ръж, но напразно — имаше вече оформени класове, ала с още празни зърна, неналяти. А съдбата междувременно вече крачеше към тях от Икисчий и Бинкос. Не го подозираха, защото, капнали от умора, не бяха забелязали как едно турче-биловарче бе видяло дирята им от реката до нивата и бе побързало да вдигне потерите в двете села. Но и да го подозираха, надали щяха да предприемат нещо — доколкото още имаха възможности, то бе само за едно: да посрещнат смъртта.

Тъй се търкаляха в ръжта, когато ненадейно ги сепна глас:

— Предайте се!… Заградени сте отвсякъде!…

Стоил се подпря на здравата си ръка и се понадигна. Гласът не лъжеше — наистина над ръжта около тях се червенееше пръстен от фесове. Стоил не ги брои, но на око прецени, че са поне двеста…

— Предайте се или ще ви избием!… — продължи онзи, който се бе провикнал и преди малко.

Момчетата за последен път се оживиха и приканиха войводата да станат и да отговорят със стрелба. Знаеха, че могат да разчитат само на револверите си, а в тях имаха само по два-три патрона.

— Но поне ще пратим неколцина при аллаха им — каза Михаил Гаджалов.

— И ще измрем като мъже — добави Кондю, — а не като овце на кланица.

Стоил поразмисли върху думите им и поклати косматата си глава:

— Недейте стреля. Ще се предадем. — И въздъхна. — Когато и самото време ни стане душманин какво можем стори?[4]

Те продължаваха да го молят, настояваха да загинат в бой, ала войводата държеше на своето: защо да се погубват мърцина, казваше, ако се предадат, може и да запазят животеца си. Дори и да ги заточат в Диарбекир — млади са, може да доживеят да видят отново своите и Сините камъни горе…

С такива и подобни думи им наложи волята си и на свой ред се провикна към обкръжителите:

— Аз съм Стоил войвода. — При това име ръжта зашумя — тръпка бе преминала по потерите. — Кой е най-главен от вас? Ако ще говоря, искам с него да е.

Откъм реката се обади друг глас, различен от предишния:

— Най-главен съм аз, Осман бьолюкбаши. Какво има, Стоил паша?

— Щом си бьолюкбаши, изправи се и говори като мъж.

Осман намери кураж и се надигна над ръжта. Стана на крака и Стоил.

— Така де — каза на бьолюкбашията, — истинските мъже знаят да се стрелят, но знаят и честно да разговарят.

— Какво ще разговаряме, когато сме ви хванали като във вълчи капан?

— Хванали ли сте ни или не, туй още не се знае. Приканваш ни да се предадем. Искам от тебе честна мъжка дума: ако ви послушаме и се предадем, ще се отнасяте ли с нас почтено, като войник към пленника си? И в Сливен ще ни дадете ли възможност пред законен съд и пред народа да разкажем защо оставихме жени и бащини огнища, за да хванем пушките?

— Обещавам — заяви тържествено бьолюкбашията. — Предадете ли си силяха до последната джобна чекийка, ще ви нахраним и ще ви отведем като пленници във война.

— Съберете оръжието и го предайте, момчета — нареди на своите войводата. И сам разкопча силяхлъка…

Струпаха на едно място всичкото си оръжие и Васил Желчев, най-младият, го награби и го пренесе към мястото, където, подпрян на пушката си, стоеше Осман бьолюкбаши. Като се върна при своите, с него дойде и един турчин, който грижливо опипа джобовете и крачолите на потурите им. Не беше някой младок — като че бе превалил петдесетте, — но ходеше напето и изпъчено, пък и в лице си го биваше — русоляв и белолик, с леко чип нос и пълни устни.

— Защо ми се чини, че те познавам? — попита го Стоил.

Онзи се засмя. Бе жестока усмивка, без капчица сърдечност в нея.

— Наистина ме познаваш. Юксел бей от Козосмоде. Само че този Юксел не е онзи, Стоиле. Онзи беше долу и викаше „пес“, докато сегашният е отгоре. И помни, че има да ти го връща…

— Е, за връщането ще има да почакаш. Нали Осман бьолюкбаши даде дума…

Не успя да завърши. Едно „Ха бакълъм, чоджуклар!“[5] извикано от същия този Осман, на чиято дума Стоил се позоваваше, накара стотиците башибозуци от потерите да припнат през ръжта и да се нахвърлят — може да имаше по двайсет души върху едного — на петимата безоръжни бунтовници. Едни ги вързваха, а други сипеха връз тях удари — с приклади, с юмруци, с тояги, кой с каквото и където завари. Биха ги още там, в ръжта, до съсипване, а после ги изритаха на голото място между Сътма чешма и реката.

— Ах, бай Стоиле — упрекна го Георги Дражев, — защо не ни даде да стреляме и да паднем като мъже? Тъй сега по-добре ли е?

Упрекът бе справедлив, но излишен — войводата вече сам бе разбрал, че бе извършил пагубна грешка: разчитал бе на честност и на войнишко достойнство в хора, които само по образ се числяха към човешкия род, а иначе по душа и разбирания бяха истински зверове. И горко, горко съжаляваше… И тогава разбра едно — трябваше да загине като военачалник и войвода, а не да остави да се гаврят с него тук и в Сливен. Както беше с вързани ръце, той се тръшна на земята, захвана да рита с крака и да вика:

— Вземете ми главата, кучета недни! Щом се отметнахте от думата си, нито крачка няма да помръдна от тука!…

Биха го и го мушкаха с ножовете си, но той още повече ги псуваше и ги дразнеше с хулните си думи.

Като видя, че няма да се справи с него (пък и другите четирима пленници не се държаха на краката си), Осман заповяда да докарат една талига от близкото село Икисчий. Не ги натовариха, а ги нахвърляха като чували в талигата. Ала Стоил продължаваше да не се предава — викаше, ругаеше, а по едно време се промуши между ритлите, та тялото му се провисна и задното колело мина през гърдите му.

— Вдигнете го и го вържете за колата — заповяда бьолюкбашията.

Един, ако не най-чевръст, то поне най-мераклия, изтича пръв да изпълни заповедта. И полумъртвият Стоил го позна — беше Руфи Сезгин, близнакът на Юксел.

— А, ти ли си! — подигра го само на пръсти от лицето му. — Ти, дето момиченцата…

Руфи Сезгин го удари с всички сили през устата с тепелика на пищова си. Стоил изплю връз него кръв и зъби, но продължи с предишната крива усмивка да му се надсмива:

— Ама ти си можел не само с децата бе, Руфи Сезгин!… Остави ме за малко, искам да разкажа на твоите…

Руфи кимна на брат си:

— Ела!… Тази уста много се разбъбри…

Юксел се притече, повали войводата по очи на земята и седна на гърба му. А Руфи Сезгин извади камата си и где режейки, где кълцайки, отряза главата на войводата. Хвана я за косите и я вдигна нависоко. Странно — не се чу нито един радостен възклик.[6]

* * *

Около залез слънце талигата с пленниците и тълпата башибозуци с главата на войводата, вдигната на висок до два човешки боя прът, наближи крайните къщи на Сливен. Там неочаквано бунтовниците се обърнаха към Осман бьолюкбаши с молба: нека да им разреши пеша, на собствените си крака да отидат до зандана. Осман помисли, помисли, пък се съгласи; каза си, че даже по-голяма чест ще е за него, ако води здрави и прави комити, а не няколко разкашкани от лобут тела.

Като навлязоха в улиците на града, четиримата — мършави, накуцващи, с окървавени дрехи — се подредиха двама по двама и за голяма изненада на Осман и всички потераджии изведнъж издигнаха глас и запяха:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!…[7]

При тази песен занаятчиите от дюкяните и случайните минувачи спираха, едновременно с жалост и уважение изглеждаха тези живи трупове, които имаха дързостта да вървят с бунтовна песен на уста, и сваляха калпаци при преминаването им. Имаше дори и турци, които също им се покланяха…[8]

Бележки

[1] Алобас — днес с. Червенаково, Твърдишка община.

[2] Икисчий — днес с. Близнец, Твърдишка община.

[3] Няколко думи за местността около чешмата. При личен оглед на автора през март 1988 г. се оказа, че сега р. Тунджа изобщо не минава в близост до нея — водите й са спрени от два последователни язовира в по-горното й течение. От върбите обаче личи, че преди коритото й е било на около 300 метра от чешмата. На мястото на някогашните ръжени ниви сега има нови насаждения.

[4] Думите на Стоил — автентични.

[5] „Хайде, момчета!“ (тур.).

[6] На мястото, където е убит Стоил, през 1968 година признателните му съселяни са вдигнали скромен, но достоен паметник, който да напомня на поколенията за великата саможертва на войводата. За чест на жителите на с. Стоил войвода (сега в община Нова Загора), бившето Инджекьой, следва да подчертаем, че на паметника те са изписали името не само на Стоил, именития представител на селото им, но и на останалите бунтовници, които са го съпровождали до последния му час.

[7] За революционната песен, с която четиримата пленници са влезли в града, се споменава само в малкия по обем, но извънредно компетентен сборник Втори Сливенски…, с. 20. Ето самия текст: „Останалите четници са подкарани към Сливен. Когато навлизат в града, последните, за голяма изненада и учудване на потерята, въпреки умората, запяват революционна песен.“ Сведения за тази революционна песен авторът не е срещал в изворите.

[8] Уверяваме читателя, че в книгата сме предали с почти абсолютна пълнота и автентичност Априлското въстание в Сливенския революционен окръг. Разбира се, тъй като целта ни не беше да преразкажем дословно историята, тук-там ни се наложи да се откажем от някои детайли или участници. Преди всичко смятаме, че всеки българин би трябвало да знае значително повече за Иларион Драгостинов — според нас една от най-светлите личности на Априлското въстание, неотстъпващ по нищо напр. на Волов, Каблешков и др. Недостатъчната му известност е напълно незаслужена. За любознателния читател бихме препоръчали многократно цитираната книга на Димитър Костов с приложения към нея спомен за Драгостинов от Никола Обретенов. Ако намирането на тази книга представлява трудност, препоръчваме също който и да е по-подробен труд върху Априлското въстание, макар че там биографичните бележки за главния апостол на Втори окръг са, общо взето, недостатъчни.

Все в интерес на романа се принудихме само да споменем някои от основните фигури на въстанието в Сливен и Сливенско, а други изобщо не намериха място в страниците на романа: бояджията хаджи Димитър Петров Бояджиев, търговецът Юрдан Данчов, учителят Пенчо Черковски, по това време в Карнобат, Жельо Бояджиев (сравнително твърде противоречива личност) и т.н. Една от много ярките фигури, която също не намери място в романа, е отец Амфилохий — странна личност, изобщо не докрай изяснена биографично от историците. Сливналия по рождение и произхождащ от семейство на много свещенослужители, владеещ отлично няколко езика, със своите странствувания по света той в никакъв случай не отстъпва на прочутите си съграждани Добровски и Добрович. Любопитното при него е, че се е явявал в Сливен винаги, когато се е подготвяло въстание — по време на „Хаджи Ставревата буна“ в 1862 г., преди приближаването на Хаджи Димитър в 1868 г., също и в началото на Априлското въстание. Специално в последния случай именно той е донесъл „магическото“ предсказание, че „Туркия ке падне“. Изчезнал по необясним начин от Сливен в бурните дни на въстанието, той е един от тримата свещеници, осветили в Плоещ Самарското знаме на българското опълчение, а после е участвувал и в Освободителната война. Доживял Освобождението, но починал скоро след това (1880 г.). При липса на подробна биография, насочваме читателя да научи повече за отец Амфилохий от д-р С. Табаков. История…, т. ІІ, стр. 325 и следващите, също в Ф. М. де Прерадович. Спомени за Руско-турската война 1877–1878. С., ВИ, 1977.