Цончо Родев
И стана ден (115)

11.

Градовете Ески Заара, Казанлък и Ени Заара и околните села не съществуват — мюсюлмани изгориха всичко християнско.

Из доклад на Сюлейман паша до Високата порта

В Гюнелийската махала

слънцето трепти, захожда,

в село черкези влезоха…

Какво е чудо станало

в тази махленска църква.

Там се събрали, събрали

от девет села селяни,

дано се някак отърват,

от тези башибозуци,

от тези мръсни черкези.

Палили още грабили,

а в църквата всичко изклали:

педя куршуми станало,

без брой трупове паднали,

кървави реки текнали…

Народна песен

Неясни, объркани, често противоречиви, понякога несигурни, но до Сливен все таки достигаха новини от войната. Неясни, объркани, противоречиви бяха и чувствата, които те събуждаха в сливналии.

Чу се например, че братушките били ударили на камък при Плевен. „Дали юруш“ на крепостта, но Осман паша се бранел майсторски и хладнокръвно, та те се върнали, оставили маса жертви; приказваше се за до десет хиляди убити, но на тази цифра никой не вярваше. Никой българин. Защото турците — напротив — преувеличаваха жертвите двойно и тройно и не само вярваха на мълвата, ами я поздравяваха с маанета и пиршества. После се разнесе вест, че генерал Гурко преминал Стара планина през Хаинбоаз, където най-малкото очаквали, та заварил турчина по бели гащи. После обърнал войската си на запад и това бе повод за всеобща покруса — ами че ей го къде е Хаинкьой, само да беше свърнал насам и свободата щеше да огрее и Сливен. Но като се разбра, че Гурко отишъл и казал „здрасти“ на Казанлък, Калофер и Карлово, и сетне се върнал, без да им остави закрила, та турците нахлули след него и от своя страна „поздравили“ с огън и сеч всичко, което било повярвало в края на робството, мнозина се закръстиха и поблагодариха на Бога за този избор на генерала. Още по-нататък вестите заприиждаха, както е думата, от портите на Сливен. Ени Заара била на два пъти освобождавана и два пъти повторно заробвана, а жителите й заплатили с кръвта и имуществото си тези смени. За Гюнели махле^[1] пък се носеше слух, че там били избити хиляди селяни; вярваха, пък не можеха да си обяснят откъде ще да се намери толкоз народ в едно нищо и никакво село. Генерал Гурко стигнал чак до Ески Заара, но Сюлейман паша го пресрещнал с безбройна войска и го прогонил, пък хубавия град превърнал в пепел, примесена със спечена кръв. И някъде там турците за малко да пленят знамето на възкръсналата българска войска, ала пет души, руси и българи, паднали под него, но го опазили и с това спасили и честта си. И сега, пошетал в Тракия и причинил повече злочестини, отколкото добро, генерал Гурко ударил назад и спрял на Свети Никола, над село Шипка. А хората от целия този край, от Карлово и Казанлък на запад, до Ени Заара на изток и Железник на юг — имало, говореше се, до сто хиляди души — побегнали през Балкана и потърсили спасение където им падне между Габрово и Свищов; наричали това преселение „Бегът“ и наистина било такова бягане, каквото не се помнело от края на Дибичовия поход насам. И пак се закръстиха сливналии, че — слава на Всевишния! — злото и този път ги бе отминало, без да ги закачи…^[2]

* * *

Като не се предоверяваше на слуховете и мълвите, Иван Силдаров пожела лично да огледа положението в тази част на Тракия. И нали снабдяваше войската, дадоха му за охрана не заптиета, а полуескадрон ездачи — в турската армия това се наричаше яръм сювари бьолюгю — с един бьолюкбашия начело. Турците отначало твърде се изненадаха, че „някакъв си там сливенски базиргянин“ язди по-добре от тях, но постепенно привикнаха и, слава Богу, никому не мина през ум да проучи как пък аджеба търговецът на аба и сукно може да дели мегдан с който и да е черкезин или казак.

Всъщност пътуването на юг мина спокойно и никъде не се наложи охраната да си оправдае присъствието. Но спокойствието беше само външно, по отношение на събитията — в душата на Иван се натрупаха цели камари от спомени за ужаси, неоправдани кръвопролития, погроми и издевателства.

Кошмарът започна още преди той със „свитата“ си да влезе в Ени Заара. На неголяма площ — на око надали имаше и един дюлюм — те се натъкнаха на няколко десетки непогребани трупа. Иван надви потърсването си и нетърпимата воня на разлагащите се човешки тела и мина между тях да ги огледа. През дългия си и пъстър живот на руски солдат той бе виждал не едно бойно поле, осеяно от трупове на войници и коне. Тук обаче всичко беше напълно различно; нямаше и следа от хора, които да са воювали — да са падали убити, докато убиват противниците, — а мястото напомняше човешка салхана: мирни мъже и жени, немощни старци, невинни дечица бяха буквално изклани и нахвърляни едни върху други.

А в Ени Заара… Не, всъщност Ени Заара не съществуваше. Китното допреди седмица градче сега представляваше една огромна руина, от която се открояваха само две запазени махали — от джамиите в тях лесно можеше да се разбере, че това са били турските махали на града. Един колагасъ̀, който представляваше нещо като военен комендант на сринатата и опожарена Ени Заара, след като се запозна с тапиите на Иван, не без хвалба му разказа онова, което се бе случило тук преди няколко дни. Русите влезли в града откъм Хаинкьой, ала не оставили гарнизон, а продължили през Авлиени^[3] към Ески Заара. Тогава турският аскер, който се бил оттеглил, отново напреднал към града. Мнозина българи не го дочакали, защото знаели, че ги чака мъст, а побегнали към Инджекьой („Знаете ли, ефенди, от това село бил онзи проклетник Стоил!“) и към Кортен. Не им провървяло — продължи да се хвали забитинът, — аскерът ги застигнал и никой не се спасил. Да, да, точно тези изклани бегълци ще да е видял Силдароглу челеби на влизане в града.

Впрочем другите, които предпочели да си останат по къщите, не извадили по-голям късмет. Нали се била разпалила кръвта на войниците на Пророка, втурнали се в града, та сеч и огън, сеч и огън, сеч и огън — кому колкото душа пожелае.

Не потръгнало повече и на онези, които все пак оцелели. Те проводили пратеничество лично при Реуф паша („Нали знаете, челеби, който командува дясното крило на безчислената армия на затиали Сюлейман паша“) и поискали да се преселят някъде на юг, но далеч от войната. Пашата се смилил над тях и позволил да хванат трена за сигурния Одрин.

— Сигурен, ама не бил чак толкоз сигурен — изкиска се на това място забитинът. — Искаш ли да видиш тази депеша, ефенди?

— Кажи ми, що се говори в нея.

— Уж рахатясали в Едирне, ала било от ден до пладне. Един техен земляк, някой си хаджи Ферад, ги издал на местната власт как са посрещали с хляб и сол и хоругви московците, та сто и единайсет енизаарци получили вместо вратовръзки въже на шията.^[4] И все пак туй е нищо работа — добави с разочарование младият колагасъ̀. — Тук и в Едирне надали са паднали и двеста и петдесет неверници. Виж в Ески Заара…

— Какво се чува за там? — с непроницаемо лице се осведоми Иван.

— Ески Заара е срината до основи и осем хиляди и петстотин предадени на наказание.

— Смърт?

— Че какво друго? — ухили се от ухо до ухо забитинът. — Няма да ги хрантутят по занданите, я! Сеч и толкова! — И добави със завист: — Това се казва да ти стори аллах хаира да извършиш жертвоприношение в негово име. — Той направи едно характерно движение с пръстите си, сякаш слагаше нещо в джоба. — Пък каквото ти падне покрай това — е, берекет версин!…

Колкото да оправдае пътуването си, Иван се осведоми за производителите на аба. Каква ти аба, дявол да го вземе — онова, което не е било погълнато от огъня, отдавна е станало ягма на аскера…

Като научи съдбата на Ени и Ески Заара, Иван пожела да провери какво имаше зад слуховете за Гюнели махле и вдигна охраната си на юг. За съжаление или — кой може да го определи? — за по-добро той пристигна с един ден закъснение. Едно денонощие преди това тук бил лично Реуф паша, придружен от трима консули — ингилизин, французин и австриец. (Тъй и не се разбра какви са били тези консули и в кой град се намирали седалищата им.) И притиснат от тях, пашата заповядал на аскера да събере, преброи и погребе избитите; аскера, а не селяните — оцелелите селяни от Гюнели махле и околните села се били изпокрили в миша дупка. Благодарение на това Иван си спести гледката на купищата трупове, видя само разплисканата и вече спечена кръв и килима от куршуми, който застилаше църквата.

Още обикаляше наоколо, когато ездачите от охраната му докараха пред него две жени и един старец — може би единствените преживели клането в Гюнели махле; поуспокоени от идването на консулите, те сега отново се подплашили при вида на турската конница и побягнали към близката кория, ала били забелязани и застигнати. Нещастниците не се помнеха от страх! На Иван беше нужно повече от час, за да ги увери, че е българин и че поема обет пред Христа да не допусне да им се стори каквото и да било зло. Когато най-сетне се поуспокоиха (впрочем и понахраниха — окаяниците три дни не бяха слагали хапка хляб в уста), той внимателно ги поразпита. И пред вътрешния му поглед се разкри една от най-грозните вандалщини, за които той бе чувал през живота си. Ето накратко, що му разказаха тримата:

Като се разчуло за съдбата на Ени Заара, българите от шест околни села — той си записа Беш тепе, Чифлик, Дедекьой, Юрдчии, Ердованлии и Радне махле^[5], както и по няколко семейства от Богдан махле и Куфалчево^[6] се събрали в Гюнели махле, за да търсят спасение. Намерил се обаче и тук мюзевирин, някой си Кумбас от Радне махле, който проводил човек в Ени Заара с лъжовната вест, че българите се събират за въстание. И Реуф паша пратил един табор низам, пък по своя воля тръгнал и мравунеци башибозук и черкези. Селяните, колко им бил акълът, като видели, че иде редовна войска, понечили да прибягат при нея, за да получат закрила от черкезите и башибозука. Но излязло обратното: низамът пръв открил огън против „комитите“. Настанала паника, каквато не е за описване — някои селяни се укрили по къщите, мнозина се щурали като луди без цел и посока, а най-много се струпали в черквата, като разчитали на нейните каменни стени. Тогава турската паплач нахлула в селото и започнал кървав въртоп, какъвто нито е чуван, нито е виждан. Войска и башибозук клали где когото срещнат. Впуснали се и по къщите, та рязали на воля глави, изкормяли деца, разпаряли булки… Като не останал читав човек от селото, те заобиколили църковния двор и с едно дружно „Аллах ил-аллах!“ избили всички до крак. Черкезите пък се заели със самата църква. Не могли да разбият вратата, но затуй пък изпочупили прозорците и от там стреляли, стреляли, стреляли… И както били струпани вътре людете, сигур всеки куршум е вземал наведнъж по две и повече жертви.

Тогаз черкезите наумили да ограбят селяните и им обещали да пощадят живота им, ако дадат откуп — обковките на иконите, парите си, кандилата, нанизите, гривните, пафтите. Повярвали нещастниците и изхвърлили где що имат. А ония обикаляли и ревяли: „Хей, пара̀, пара̀…“ Но пари и злато повече нямало. Тогава турци и черкези разбили с барут вратата и вътре, в Божия храм, че и в светия олтар, изклали всички, които били потърсили спасение тук.

— Колко са убитите? — попита с пресъхнала уста Иван.

— Точно хиляда и тринадесет души, господине — отговори старецът. — Туй го чухме от устата на господа консулите.

— Но селото не е от големите…

— Затуй пък бежанците при нас бяха повече. Деветдесет и двамина са погиналите гюнелимахленци, всички останали до хиляда и тринадесет — от другите села.^[7]

* * *

… Изпратиха децата да легнат, но Иван все още не посягаше нито към хляба, нито към дървената лъжица. Разбираха го — носеше в себе си такъв спомен, от който залъкът спира в гърлото.

— Не сме деца, говори — подкани го баща му. — Таша е юнак, може да слуша и тя.

— Ние сме били лековерници — въздъхна Иван. — Представяли сме си, че може да има Възкресение без Голгота. А Голгота има. И е чудно, че нейният път е минал досами нас, без да ни закачи.

— Колко са пострадалите?

— Кой може да ти каже? — сви едрите си рамене мъжът. — Пет хиляди, десет хиляди, петнайсет хиляди… Колкото и да ми рекат, все ще ми се види малко.^[8]

За известно време над скромната им софра легна тишина.

— Помилуй, Господи! — рече с упование Бяно Абаджи и се прекръсти.

— „Бог дава, ама в кошара не вкарва“ — поклати глава Иван. — Трябва християните сами да помислят за спасението си, пък каквото той помогне…

— Що можем да направим ние, Иване? — попита на свой ред Таша.

— Хората трябва да знаят, да знаят истината. От там нататък нека вярваме, че десет хиляди глави ще мислят по-добре от нашите три. Ала как да се разгласи, когато тук гъмжи от войска и башибозук?

— Имам нещо на ум — замислено каза Бяно Абаджи. — Ще кажа на дядо Серафим, той пък да предаде на поповете. Нека хитро да разкажат на населението в проповедите си от амвона. Българинът е патил, той ще разбере…

Отново се умълчаха — този път много по-дълго.

Войната още не бе докоснала Сливен с костеливите си пръсти, но нейният мраз вече бе проникнал в дома на Силдаровците.