Цончо Родев
И стана ден (35)

7.

Нищо не е по-весело или по-тягостно от едно семейно събиране — всичко зависи от хората, които съставляват това семейство, и от повода. Ако се водеше от това правило, в което вярваше още от младежките си години, Бяно трябваше да приеме, че днешното не е просто събиране, а истинско празненство на Силдаровския род. Поводът наглед заслужаваше да се нарече чудесен — Руска бе събрала цялата рода, за да изпратят Димитър в Плоещ, където още след смъртта на Кутьо бяха заминали Андон и Ганчо, по-малките му братя. Кой няма да се радва, че един момък, който вече гони двадесетте, а не вижда никакво бъдеще пред себе си, ще получи просвета и може би някакъв занаят. Ето, това беше на път да се сбъдне — стягаше се керван закъм север и един Рускин познат от керванджиите щеше да го отведе на по-добро и към сполука.

Все наглед беше същото и с рода̀та. Никого не бе забравила Руска и никой (освен Христовица, която лежала от ушебол) не бе пренебрегнал поканата й. Всички, в жилите на които течеше по някоя капка от Силдаровската кръв, бяха почели тържеството. Че имаше дори и един полувъншен — поп Юрдан поп Димитров; те сами не знаеха каква точно е роднинската връзка помежду им, ала той все пак присъствуваше колкото като човек от джинса, дваж повече като свещеник — нали нему се падаше да благослови момчето в началото на дългия друм?

Да, наглед всичко беше като на личен семеен празник. Но никой по-добре от Бяно не виждаше колко много е това наглед. Защо ли? — Ами че преди всичко затова, че Димитър отиваше под чужд покрив и от чужда погача залък да чака. После заради Руска. Отгледала тя три деца, все момчета-юначета, а ще кукува тук сама и с дни и месеци, а може би години ще се мята между четирите стени на собата си. И най-сетне за Силдаровския род. Вярно, Боян бе дошъл с цялата си челяд и Христо, синът на покойната Трънка, с двамата си сина, ала това всъщност бе всичкото, останало от Силдаровците — пръстите на двете ръце стигаха, за да ги изброиш. А Силдаров май бе останал единствено Бяно. Зер нали Боян по принуда се писа Боянов, а Христо пък сам си избра по бащиному Пеев. Не, Христо не биваше да се брои, той изобщо никога не е бил Силдаров, а Смеденов, на фамилията на баща си. Е, от целия този голям нявга род имаше още един Силдаров там нейде в Цариград, но и той…

Пък и доколко се имаха като рода̀ тукашните? Действително Боян и Руска горе-долу общуваха и поддържаха някакъв досег с Христо, все пак техен първи братовчед, ала децата им едва се знаеха, надали се познаваха всеки път, когато се срещаха на улицата. Осветеният от обичая и оцелял през вековете български род ли беше това?

… Гощавката мина криво-ляво по правилата — хапнаха, пийнаха, намериха се някои и песен да изкарат, и с неизбежното за сливналии „Брей… брей… брей…“ да огласят махалата. Но зад всичко това се усещаше някаква принуденост и нагласеност — правеха го, защото трябваше да се направи, а не защото им идеше отвътре… Така поне оценяваше Бяно това тържество в изпроводяк на внука. И когато си засладиха с по една чинийка с прочутото Рускино сладко от орехчета, той — невям единствен пушач от събралите се — промърмори някакво извинение (всъщност наистина избягваше да пуши на затворено пред непушачи, особено пред деца) и излезе уж само за една лула тютюн на двора.

Взе си скемлето, намери хубавичко място на припек и с бавни движения напълни и запали лулата. Не помнеше от колко време беше пушил неподвижно, когато през стената от преплетени пръчки на сайванта долови момчешки говор. Разпозна ги по гласовете им — бяха Димитър и Стефан, първородният син на Боян.

„Всички ми се радват и ме засипват с пожелания — говореше Димитър, — пък на мен тука ми е свито. Колкото радостчица имам, тя е сал за едно — че подир толкоз години ще се събера с братчетата си.“

„Ам’чи щом е така, защо хващаш друма към далечния Плоещ? Че той е даже по-далеч и от Букурещ бе, бат Димитре!“

„Какво да правя? Не съм вече дете, трябва да си вадя хляба. Баща ти ме изпита става ли от мене хаврикаджия — нищо не излезе. Дядо ме повика за помощник на долапа — окепазих се, че и хорска стока окепазих. На маминия стан не ме бива. Е що? Мигар ще пусна брада до пояс, пък още вдовишкия й хляб да ям?“

„Може наистина да не ти иде отръки занаят — опита се да го успокои Стефан, — те, изкусните ръце, били дар от Бога. Тъй съм чувал, пък Бог не дава всекиму едно и също. Отгде да знаеш, може орисията ти да е била търговия да въртиш…“

„Как се завърта търговия с празни ръце бе, братовчед! Пък и има ли някой от рода̀та такъв паралия, който да бръкне под тюфлека и да каже — на̀, Димитре, отваряй такъв и такъв дюкян да си изпробваш силите в алъш-вериша?“

Бяно слушаше поразен — Димитър и Стефан той ги имаше още за хлапетии, пък виж ги на̀, разсъждават по-ясно от мнозина възрастни!

Докато да си каже това, оттатък ще да са разменили други приказки, защото разговорът бе преминал на друга тема:

„… но помни ми думата, братовчед — казваше Димитър, — аз няма да си сменя нито вярата, нито народността. Един син на Кутьо Ганчев и внук на Бяно Силдаров както ефенди, тъй и домнул не може да стане. Аз ще се върна, при туй — тоз кръст отгоре ми! — ще се върна като освободител!“

„Какво значи освободител?“

„Ей таквоз — човек, който носи на другите свободата.“

Изкискване — дълго и многозначително.

„Аз пък ще ти кажа друго, бат Димитре. Когато ти дойдеш като освободител, аз ще те посрещна тук вече свободен. И то свободен със собствени сили — мои и на другите честни българи, — не от помощта на тогова или оногова чужденеца.“

Бяно тъкмо щеше да похвали в себе си момчетата, когато продължението на Стефан накара сърцето му да застине в ням ужас. Защото петнадесетгодишният му внук неочаквано изтърси:

„И когато влезеш в родния Сливен, по отсечени турски глави ще минеш! От моята ръка отсечени…“

Това беше вече премного. Възмутен до дъното на душата си, старецът реши да изостави ролята си на невидим слушател и извика:

— Стефане! Чуваш ли ме, Стефане, я ела тука! Нека и Димитър да дойде.

Повика двама, а се явиха трима — на разговора отвъд плетената стена е бил присъствувал и Ангел, „изтърсака“ на Боян, но не е дръзвал да се намесва в приказките на батковците. И застанаха в редица и „като аптекарски шишета“, както се казваше в Сливен, откакто лани в 70-та, арменецът Михаил бе открил първата спицерия: вдясно бе „забил кол“ Димитър, до него в средата Стефан и на левия край Ангел, най-дребният.

— Повтори последните си думи! — строго рече Бяно, като се обръщаше към Стефан. — Повтори ги, повтори!…

— Ам’чи казах на бате Димитър, че когато се върне, тук ще е вече свободна българска земя.

— И после? Какво рече после, питам? — Никакъв отговор. — А, не щеш да кажеш, така ли? Срам те е, а? Е, слава Богу поне за това, че те е срам. Добре, ще го повторя вместо тебе. Ти му обещаваше, господинчо, че когато се върне, ще мине по турски глави, отсечени от твоята ръка. Така ли беше?

Очакваше гузно замълчаване, но сгреши — момчето не само не замълча, но не опита дори да замаже грозната си закана.

— Казах му го и то наистина така ще бъде, дядо — заяви, без да отмести поглед. — И не ме е срам, че съм го казал. — И добави отчетливо: — Никой не го е срам, когато казва една истина.

— Истина, тъй ли? — вдигна белите си вежди Бяно. — Ще застелеш Сливен с турски глави, така ли?

— Така ще бъде. Нека само да порасна още малко.

— Благонравие на ревностен християнин, няма какво да се каже — присмя му се старият човек, но Стефан отговори без наглост, ала с вътрешна убеденост:

— То ще е наистина по християнски, дядо. Учихме по Свещена история — даже в Светото писание е казано „око за око, зъб за зъб“…

Твърдостта на отговора накара Бяно Абаджи да зяпне срещу момчето. И сякаш за пръв път го видя истински. И разбра откъде идеха и заканите, и прямотата, и липсата на страх и угодливост, и неотстъпчивостта — ами че само да залепяха едни мустаци върху горната устна на хлапака и с въглен да изпишеха една отвесна бръчка между гъстите, триъгълни по форма вежди и всеки по-стар сливналия щеше да се закълне, че пред него е Георги Силдаря, Бяновият баща. Онзи, който нявга с бяла риза и изкъпан перчем бе увиснал на портата на собствения си дом.

— Добре си го запомнил — рече, — наистина в Библията е писано „око за око“. — Старецът се ядоса на себе си; ядоса се на нотките на гърчене, които усети в гласа си. — Остава да кажеш за чие по-точно око имаш да отмъщаваш.

Също и този път отговорът не закъсня:

— За главата на татковия братовчед, дядо Бяно. На Георги Трънкин войвода. Или що? Да не мислиш, че съм забравил побитата му на кол глава и оплювките, и замерването с фъшкии по нея от гаджалите? Ей толчав бях, дядо, ала още тогаз се заклех един ден да отмъстя десеторно и стократно за отсечената глава на Георги Трънкин.

„Това е! — въздъхна в себе си Бяно. — Насилието ражда насилие, на второто насилие се отвръща с дваж по-страшно насилие и така безкрай е кръговратът, който пет столетия царува в тази земя. Турчинът върши насилия, понеже е в самата му природа и защото го смята част от правото му на господар, благословено е то и от исляма. Българинът пък отвръща с насилие, защото във всичките тези пет столетия не се е примирил с участта си на роб, нито е загубил българската си гордост. И пак насилие, и на насилието — насилие!… Ето го и този голобрад малчуган, който от Светото писание не е научил «ако те ударят по едната буза, ти подложи и другата», а «око за око…». Когато погубиха Георги на Трънка, Стефан ще да е бил колкото един палец, пък още тогаз е изпълнил сърцето си с отровата на отмъстителността и сега само чака да порасне, за да продължи кръговрата на насилието, което ражда насилие…“

Такива или подобни мисли се завъртяха под бялата коса на Бяно, но той се въздържа, не им даде глас — не можеше да поздрави злопаметството и непримиримостта на внука си, но не можеше и да ги осъди. И се задоволи да каже с престорен присмех:

— Радвам се, че поне ще изчакаш да пораснеш, преди да захванеш сеченето на главите, Стефане. Защото ще пораснеш не само на снага, но и на разум. И тогава ще проумееш, драги, че има един закон, който е по-висш от „око за око“ и неговото име е човечност. Ще разбереш и друго — че от турчин до турчин има разлика, не на всички главите са като за сечене. Знаеш ли например, че още тогава, пред побитата на кол глава на Георги, един мъдър турчин е прегърнал през раменете баба ти Трънка и й е рекъл да не плаче, а да се гордее с погиналия си син?

Още дълго говори Бяно Абаджи все в същия дух. Не знаеше дали нещо от думите му влиза в ръбатата силдаровска главица на момчето, но и се плашеше да попита — изпитваше боязън, че в отговор може да получи някоя друга възхвала на насилието, родено от насилие, която да го постави „с гръб до стената“. Дори едно „разбра ли“ не дръзна да запита, а приключи с добре изиграна дядовска строгост:

— А сега вървете. И да не съм чул повече таквиз думи и закани!

Подчиниха се и си тръгнаха, но само двамата по-големи — Ангел остана на мястото си и не отлепи крака от отъпканата земя.

— Какво? — попита го Бяно. — И ти ли напук на името си се каниш да застилаш града с човешки глави?

— Не, дядо Бяно — с уважение произнесе момчето. — Останах туй да ти кажа, че мен не ме влече към калъчи и пищови. Хич, ама хич не ме влече…

Както преди малко със Стефан, белокосият мъж сега се вгледа с нови очи и към Ангел. Във всичките тези години, откакто се бе намерил най-малкият от внуците му, той го бе приемал ей така, като невръстна издънка на рода, задоволявал се бе да му даде армаганче или да помилва главицата му, ала никога не се бе взирал изпитателно в лицето му. Направи го сега. И веднага разпозна меките закръглени черти на майка му Райна, нейната катраненочерна коса и бялата като киреч кожа с игривите трапчинки на двете бузи. Но Ангел очевидно приличаше на майка си не само по външност, но и по нрав — Бояновица не беше с прекалено лесно огъващ се гръбнак и бе възпитала децата си като добри българи и християни, обаче в същото време беше и много далеч от вироглавството и непреклонността на Силдаровците.

Той повика момчето, настани го на коляното си, приласка го.

— А към какво те влече сърцето, Ангеле?

— Искам да стана като главния учител, дядо.

— Михаил Икономов?

— Михаил Икономов. Или като даскал Добри Чинтулов. Да бъда… Не знам как да го изрека, дядо. Искам много книги да прочета, много познания да събера, а после да ги раздавам с пълни шепи на българчетата. — Кратко замисляне. — И да ги науча що е добро и що е зло…

Старият човек усети как нещо в него, може би отдавна забравено, но никога непогребано, сега трепна в гърдите му, изкачи се нагоре и спря като буца на гърлото му. Беше то мисълта за Доброто…