Цончо Родев
И стана ден (130)

13.

То беше ден като никой друг. Благословен от Бога беше той и може би затова в него станаха толкова чудеса.

Чудесата всъщност започнаха още преди сипкавата светлина на януарското утро да изтика нощта към боазите на планината: тогава бегълците заприиждаха и вдъхнаха отново живот на своя град. Както трите реки се събират в Сливен^[1], така в три пороя заизтичаха от Балкана хилядите нещастници, които цели дни бяха прекарали като диви зверове по хралупи и пещери или направо върху снега. Още преди разсъмване градът се бе върнал към живот и синкав дим се проточи от комините към небето.

На сутринта бе второто чудо. Откъм Селището слезе онзи, който години наред бе разтрепервал турците само с името си — Панайот Хитов. Сега Панайот войвода не беше само с името си; предвождаше той една чисто българска дружина, каквато никой не бе виждал насам от цар Шишманово време — хиляда юнаци бяха под байрака му, кой от кой по-напет и кой от кой по-силен, да ти се зарадва окото като ги видиш построени в шест отделни чети. Поведе ги Панайот Хитов направо към митрополията за благослов, а целият Сливен се изсипа на улиците да приветствува в тяхно лице възродената българска войска.

И ето ти ново чудо. Майчиното сърце на Руска безпогрешно разпозна едного от тези заскрежени левенти и с вик, какъвто може да се откъсне само от майчини устни, се втурна към него:

— Ганчо!… Детето ми… Ганчо!…

Ганчо също разпери ръце и се хвърли срещу нея:

— Мамо!…

Мнозина от посрещачите зашмъркаха умилени, а един гърлен глас изрече с благоговение:

— Благословена да е тази българска майка, Руска Кутьовица!… Трима сина родила и тримата дала на България: Андон увисна на бесилото, Димитър се бил под знамето на Христа Ботйова, сега и Ганчо с дружината на Панайот войвода… Честита да си, майко Руске!…

— Чест и слава на тебе, майко Руске!… — отекна нестроен хор.

Само няколко часа по-късно от Балкана слезе с няколко момчета още един от прославените войводи — Дядо Жельо. Но тогава вече нямаше толкова народ да го поздрави по сливенски. Научили, че руската войска — същинският Дядо Иван, а не само предните му вестоносци, и то с истински генерал начело — се е задала насам откъм Бинкос, сливенци запретнаха ръкави да я посрещнат както подобава. Тук отначало се запънаха: кой е посрещал гост като Дядо Иван, та да знае как аджеба подобава?! Помаяха се, помаяха се, пък затичаха нагоре към Дели Балта да питат онзи, навярно единствения, който би могъл да им даде съвет. И Добри Чинтулов им го даде без никакво колебание:

— Триумфална арка!… Триумфална арка извън града — тъй, че да минат под нея и тогаз да стъпят в Сливен…

Както камък излита от прашка, така хукнаха сливналии към „Харманите“ да строят арка. Едни копаеха замръзналата като камък земя, други мъкнеха и изправяха талпи и върлини, трети носеха цели наръчи чемшир, за да облекат с него голотата на набързо скованата арка… И почти я бяха завършили, когато откъм града се зададе още един помагач, най-странният от всичките и може би най-известният от всичките — Бяно Абаджи. Същият, който вчера бе спукал желязото на църковното клепало, за да ги призове да отдадат почит на свободата. Сега старецът бе намислил друго: понесъл бе на рамо една голяма греда, която малцина младежи биха сполучили да вдигнат от земята. Попитаха го:

— За какво е тази греда, Бяно Абаджи?

И чуха чудноватия отговор:

— За арката, братя българи. Свалил съм я от портата си. Може и да не знаете, но на нея преди шейсетина години турците обесиха баща ми, завераджията. Полага се първо тя да посрещне свободата…

Не всички го разбраха, някои дори приеха думите му като чудащина, но на този човек не се намери сливналия да скърши хатъра. И с пъшкане и охкане успяха как да е да вдигнат гредата над отвора на почти готовата арка. Успяха, но наистина само „как да е“ — не можаха да я издигнат до горе, та тя, потъмняла от времето и обрулена от прочутия сливенски вятър, остана на ниско, като втора напречна греда. Канеха се поне да я позакрият с чемшир и лавър, ала за това, виж, времето не стигна — едва я вързаха за страничните стълбове и към тях почти едновременно се зададоха две процесии. Едната, по-стройната, която идеше откъм „Джан-Куртаран“, бе „авангардата“ (така казваха тогава) на Дядо Иван, а зад нея се мержелееха с развято знаме и стегнатите редици на батальоните. За другата не подобаваше особено думата процесия: гмеж беше то, което приближаваше откъм Сливен, и безчислено, и безредно човешко множество; можеше да се види само, че най-отпред крачеше с кръст в ръка владиката дядо Серафим, съпроводен от неколцина най-уважавани граждани, а всичко зад тях бе едно разбъркано гъмжило от мъже, жени и деца, които си приличаха по един-единствен белег — нямаше човек, чиито шепи да не стискаха китка чемшир, лавър или саксиени цветя.

Тълпата сливналии (защото това наистина беше тълпа, а не процесия) дойде до арката и се разля като подкова около нея. Но защо, за Бога, Дядо Иван спря отсреща? Как може такова нещо? Не разбира ли той, освободителят, какво значи петстотин години да си го чакал и сега, когато го виждаш на два хвърлея място, той да се назлъндисва и да не идва? Бива ли така?

Причината за това бездействие и гледане едни-други от разстояние беше проста. Генерал Безяев, който идваше към Сливен с Петрозаводския полк, се бе стъписал от внушителното множество на посрещачите и изведнъж му се стори, че полкът ще бъде твърде непредставителен и ще се стопи в това разбунено човешко море. Пожела да изчака втората половина на своята бригада, Устюжския полк, ала времето течеше, солдати и народ мръзнеха, а устюжци ги нямаше и нямаше… Тогава генералът даде заповед за влизане в Сливен. Бойното знаме на петрозаводци заплющя под повея на зимния вятър, духовата музика подхвана игрив и бодър марш, Безяев смушка коня си и тръгна напред, а зад него със стъпка, която отекваше в околните хълмове, поеха в стройни редици батальоните. Само като видяха движението им, хилядите наизлезли към „Харманите“ сливенци сякаш полудяха от възторг. Калпаци полетяха във въздуха, зелени клонки и пъстри черги се проснаха по пътя, които щяха да извървят солдатите, а виковете „Ура“ и „Да живее император Александър Втори“ навярно са се чули чак в Цариград…

Пред множеството се изстъпи белобрад и белокос свещенослужител с малко свлечени рамене; от владишкото му було Безяев се досети, че това е митрополит Серафим, чието име вече бе стигало до него. На няколко крачки зад владиката крачеше духовният клир на Сливен и току до него — старейшините на града. Генералът слезе от коня, приближи, прекръсти се и целуна сребърния кръст в десницата на дядо Серафим. Чу как старият човек му каза нещо на български, но не разбра думите и повика с кимване на помощ капитан Силдаров, който от тази сутрин изпълняваше при него неясната двойна служба на адютант и преводач.

— Благославя, ваше превъзходителство — отговори на немия му въпрос българинът. — Благославя лично вас, Русия, царя, знамето и полка.

— Предайте на негово високопреосвещенство моята благодарност за това сърдечно посрещане, капитане.

Иван не успя да изпълни заповедта, защото в същия момент отнякъде дотъркаляха каруца без впряг, дружелюбни ръце изкачика върху нея един възпълен господин с посивели коси и очила на носа, който веднага издигна глас на отличен руски език:

— Ваше превъзходителство! Накрая Господ Бог чу молбите на своите роби. Надеждите и очакванията на българския народ се осъществяват.

Иван Силдаров отново отговори на неизречения въпрос на генерала:

— Народен учител, ваше превъзходителство. Нарича се Добри Чинтулов. Един от най-уважаваните мъже не само в Сливен, но и в цяло Българско.

— Но той говори руски по-добре и от мене!?…

— Защото е получил образованието си в Русия, господин генерал. Възпитаник е на Одеската херсонска семинария.

— А защо се обръща към мене, а гледа в друга посока?

— Почти напълно сляп е. Но той няма нужда да чете, ваше превъзходителство. Думите, виждате, извират направо от сърцето му…

Думите наистина сякаш извираха направо от сърцето на учителя:

— Населението на нашия град почти половин век очаква този радостен и тържествен за него ден: още са живи старците, от паметта на които не се е изличил обетът, даден им през 1829 година от предводителя на руската армия — Дибич Забалкански, обет, че православна Русия след освобождението на Молдова и Сърбия в бъдеще ще смята за свой свещен дълг и освобождението на останалите християнски народи на Балканския полуостров.

Генерал Безяев съвсем не можеше да се нарече сантиментален човек — тридесетте години, прекарани под знамената, бяха загрубили душата му. Сега обаче, докато слушаше развълнуваното слово на българския учител, нещо засмъдя в очите му, а бръснатата му брадичка затрептя между добре разресаните къдрави бакенбарди.

Докато се преборваше с разчувствуването, генералът пропусна част от словото на господина Чинтулова. А то продължаваше да се лее още по-топло и още по-вълнуващо:

— … Виждайки в това събитие неизповедимата съдба на Провидението, ние по примера на нашите прадеди славяните излизаме с хляб и сол за посрещане на христолюбивото и победоносно войнство на нашия великодушен избавител. — И учителят се провикна, вдигайки ръка над главата си: — Елате, елате, дългоочаквани и скъпи гости, пристъпете със смели стъпки към нашия град. Неговото население, измъчено от тежките страдания, със сълзи на очи ви очаква с разтворени обятия. Утешете го със своето присъствие! Излекувайте неговите пресни и димящи още рани с целителния балсам на…

Генерал Безяев отново загуби нишката на приветствената реч. Имаше в нея и „сърдечна радост“, и „да живее“ и за императора, и за главнокомандуващия княз Николай, и за пълководците и „победоносното войнство“, имаше и неизбежното „Ура!“^[2], подето едногласно от освободители и освободени, но той, разтърсен до дълбочината на душата си, не чу почти нищо. Погледна през рамо. Също и повечето от офицерите и солдатите на Петрозаводския полк, преминали през толкова кръв и страдания, подсмърчаха и бършеха сълзите, които се стичаха по лицата им. Поиска да каже нещо в отговор, но се отказа; уплаши се, че той, уж един от „храбрите пълководци“, за които бе говорил учителят, няма да издържи и ще се разридае като ученичка. Задоволи се да стисне ръката на слепия оратор, после да хапне хляб и сол, поднесени му от двама достопочтени старци, и се отправи към набързо скованата триумфална арка. Вече приближи, когато нещо в нея го порази, та той отново прибягна до помощта на своя адютант-преводач:

— Тази греда там не ви ли се струва, хм, малко не на място, господин капитан?

— Трябва да го кажете на баща ми, ваше превъзходителство.

— На баща ви?

— Именно той настоя тя да намери място на арката.

— Защо?

— Защото неговият баща е бил обесен от турците на тази греда, господин генерал, гредата на портата на собствената му къща. А на нея е приковано и пиринчено лъвче. То пък е красяло калпака на брат ми, загинал на връх Бузлуджа преди десет години в бой с турците.

— О-о-о, Господи!… — проточи Безяев и цялата кръв се оттегли от светлото му лице, а по уралски пълните устни заприличаха на тънка цепка. — Но това… това не е греда, капитан Силдаров… Това е… това е символ… — И внезапно решил нещо, генералът се извърна и извика на петрозаводци: — Пооолк, мирно!… Храбри руски солдати, пред вас е един величествен паметник на българското родолюбие и българската непримиримост към робството. Той ще ви покаже, че българите не получават даром свободата си и са ни призовали за братска помощ не с думи, а с кръвта си. Пооолк, на колене!… Шапкиии долу!…

Солдатите естествено не разбраха много добре смисъла на това слово, но коленичиха. Коленичи и генерал Безяев. А когато се изправи, той поиска коня си, метна се на седлото му и с бавна стъпка го поведе към отвора на арката. Там дръпна поводите, изправи се на стремената, прекръсти се благоговейно и целуна — ще речеш същинска икона! — потъмнялото дърво на гредата. Щом премина оттатък, към него се спуснаха жени и млади девойки и отрупаха с цветя и лаврови клонки него и коня му. Същото се случи след това и с всеки един от полка, до последния войник.

Музиката отново поде боен марш и Петрозаводският полк навлезе в тесните и криви улички на Сливен. Сега обаче го нямаше предишният тътен от твърдата стъпка на петрозаводци — не се чува тропот, когато крачиш по килим от лавър, чемшир и цветя…

При централния храм на града митрополит Серафим отслужи благодарствен молебен, после сливенци — бутайки се и блъскайки се помежду си — се втурнаха напред и всеки се стремеше да повлече колкото се може повече от братушките у дома си на гости. Божичко, колко нещастни се оказаха онези, за които, тъй да се рече, не остана нито един солдат!… Те или със завист се вслушваха в гласовете, наздравиците и песните, долитащи от домовете на по-щастливите си съграждани, или крояха като същински сливналии хайдушки планове как да нахлуят там, където имаше повече от славянските братя, и да ги отвлекат, пък ако потрябва и със сила…

За щастие не се стигна до насилие и безразсъдни постъпки. Защото славянският Бог направи последното чудо в този благословен ден, като по тъмно изпрати в Сливен и закъснелия Устюжски полк. Така нито един дом не остана без гост-солдат. И започна една всеобща веселба, каквато градът не помнеше отпреди шестдесет години, когато тук дойдоха воините на Дибич Забалкански. Виното се лееше като река, Сините камъни отекваха от български песни и руски частушки, от време на време по улиците излизаха разгърдени и зачервени мъже в униформа или в алафранга дрехи и захващаше невиждано надиграване кой както може и кой както знае — на ръченица или пляска. И какви ли още бесовици и лудории не се случиха в уж скования от мраз и тъмнина Сливен…

Благословен, благословен да бъде този ден!^[3]