Цончо Родев
И стана ден (43)

3.

Избиколиха по странични пътеки и влязоха в Котел откъм Читак^[1] — да изглежда така, сякаш са северняци, току-що прехвърлили Балкана.

— От Сливен ми дадоха най-добра препоръка за поп Янко — каза Левски. — Щом знаеш къщата му, води ме право там. Но само ще го огледаме и подпитаме, няма да отваряме дума за нашите работи. Ще разпитам за него леля Нанка и леля Неша — той имаше предвид сестрите на Раковски, — че едва тогаз ще се разкрием на попа…

Дели Ради се изкиска:

— Не на попа, а на разпопа. — После, видял учудването на спътника си, обясни: — През черковните борби владиката една дузина пъти разпопва отчето, пък той все съумяваше да се върне, че дори се наложи да го направят пръв за Котел иконом, та от онова време хората на подбив му викат не поп Янко, а разпоп Янко. — Кратко мълчание. — Ще ти хареса, Дяконе. Не е той човек, дето в боя ще прескача шубраците и ще рипа като планинска коза по чукарите, ала е добър българин и има дар слово, пък и срещу фанариотите се прояви — народът ще му повярва и ще тръгне подир него.

— Понякога надарените с дар слово го използуват, за да насочват хората в погрешен път или за лична облага — отбеляза Левски.

— Може да е вярно въобще, но не и за разпоп Янко. Той е чистосърдечен и безкористен. Дори котленци, каквито са злоезични, го наричат „безсребърник с чиста душа“. Ще видиш, наистина ще ти хареса.

От двете им страни лавнаха кучета — бяха навлезли в окрайнините на Котел. Двамата не размениха нито дума повече и след десетина минути вече хлопаха на една порта. Отвори им сам поп Янко. Левски не го огледа, а сякаш го погълна с един-единствен поглед. Свещеникът беше нисък, пълен, почти трътлест, широколик и с месест нос приблизително колкото детско юмруче; червените му бузи издаваха човек, който обича да си угажда, а очите му наглед бяха весели и закачливи, но Апостола вече се бе научил да познава хората отвътре, та отвъд веселостта забеляза ум и прозорливост.

— Благослови, отче — започна Левски, като се поклони чинно. — Ние…

— На портата ли ще те благославям бе, непрокопсанико! — шеговито го смъмри стопанинът. — Елате първом вие да благословите трапезата ми, пък другите благословии — сетне.

— Ама…

— Какво „ама“? Тъй, на вратата, само пари се искат. Пък аз пари нямам — нито заем да ти дам, ако искаш, нито борч да ти върна, ако ти дължа. Ала и да имах, пак тъй щеше да бъде: от когото имам да вземам — не търся, комуто имам да давам — не плащам, таквоз е моето житейско правило. Хайде сега на трапезата, че бобът ще изстине и баба ви попадия ще направи да ни се види тесен Котел. Идвайте!

Не остана друго, освен да му се подчинят. И след малко двамата пътници седяха край поп Янковата софра заедно с него и челядта му и ревностно забиваха дървените лъжици в купата с боба. Докато се хранеха, свещеникът глумливо разправяше разни случки от службата си в храма „Свети свети Петър и Павел“, пущаше шеги и задявки, но Левски пак не се излъга — зад тях той през цялото време усещаше един буден ум, а много му говореха и лавиците с книги на стената — дядо поп имаше значителна за времето си библиотека, което надали вървеше ръка за ръка с щедрото му майтапчийство.

Като се нахраниха, поп Янко се прекръсти да поблагодари на Бога, че и в този ден не ги е оставил гладни. Другите последваха примера му, сетне баба попадия и дъщерите се разчевръстиха да раздигнат трапезата. А стопанинът подхвърли уж само на себе си:

— Пък ние да си гледаме работата, та да заслужим хляба си…

Беше подкана да си тръгнат и Левски, и Дели Ради не се престориха, че не са я разбрали. Докато събираха скромното си имущество, Дякона подметна:

— Е, то пък ние дори имената си не сколасахме да речем…

Сега беше ред на поп Янко да не се престори на глух:

— Вие сте по занаят овчари и търсите да се главите някъде на работа, нали? — попита. — Това ли искахте да ми кажете, момчета?

— Горе-долу…

— Не ми го казвайте. Една лъжа по-малко — един грях по-малко.

— Мигар не би повярвал на овчарлъка ни?

— Слушай, чоджум — каза свещеникът след цяла минута мълчание. — Когато дядо ти поп Янко беше още само Иван Николов Караянков, той дълги години овчарува и по горещото Загоре, и по равна Добруджа. На четмо и писмо там съм се научил, в къшлата, пак там съм се приготвил за служба под власеницата. Та на мен тия неща са ми известни повече, отколкото грошовете, що дрънкат в попския ми джоб.

— И все пак по какво разбра? — настоя Левски.

— На овчаря ей тука на потурите винаги е охлузено и набито с овча вълна. От доенето. Чобанин ли си — от туй спасение няма!

Гостите прихнаха в смях.

— Не си бил роден за попско расо, отче. Люде с око като твоето стават или велики откриватели, или най-опитни шпиони. Пък туй за лъжливото ни овчаруване нито ще го потвърдя, нито ще го отрека. Само едно ще ти кажа в отговор. Дръзко и опасно е от един белег да съдиш за цялото. Не вярваш ли? Ами ако сега ти изпея „Херувикото“ тъй, че да туря в джоба си протопсалта на Божия храм „Петър и Павел“, ще речеш ли, че съм от архимандрит^[2] нагоре, който по някаква причина е решил да се престори на чобанин?

Върху добродушното лице на поп Янко се появи такава усмивка, която разкри всичките му тридесет и два зъба.

— Ами хайде, карай… — прие, без да прикрива недоверието си.

А след малко зяпна от удивление — гостът запя не само с най-правилните слова „Херувикото“, но и с такъв глас, който би обаял и един еничарин. Той изпълни като сапунена пяна къщата и дори жените се върнаха в хашевото, за да го послушат. Свещеникът изпрати песента с кръстен благослов, после рече развълнувано:

— Правя ти „пес“^[3], чоджум! Спечели! Спечели и ме заби в земята. Не искам да зная нито името ти, нито занаята ти. Песента ти издаде, че си праведен человек. И затова върви си в мир — преобличането ти не е било със зла цел.

Послушаха го и си тръгнаха, без да се представят.

— Излезе прав, Ради — каза Левски, когато се озоваха на улицата. — Точно такъв човек ми бе нужен. Ще го изпитам още веднъж и… А сега води ме у сестрата на господин Раковски, нека да е мир на праха му.

— У Неша или у Нанка? Зер сестрите на покойния наш началник са две.

Левски помисли малко.

— По-добре у леля Нанка — рече. — Ней по̀ приляга да е посветена в народните работи. Пък чувах, че още от хайдушките години на брат си има хубаво скривалище в къщата си. Ако ме покани, може там да кондисам нощеска.

Отидоха. И Нанка Търпанска — или Търпанка, както я зовяха котленци — ги посрещна така просто и делнично, сякаш от месеци са били под покрива й и сега само са поизлезли за час-два на разходка^[4].

— Не се безпокойте, ако моичкият дойде — каза Нанка, като се настаниха в приветливата им, но скромна соба за гости; под „моичкият“ тя очевидно разбираше мъжа си — добър като човек и българин, но съвсем неравностоен на жена си по буйност и склонност към щуротии от какъвто и да е характер. — Аз ще се оправя с него. — Повярваха й; каза го по такъв начин, че можеше да се разбира всякак, включително да запре мъжа си в курника. — Ще обядвате, нали?

Обясниха й, че току-що са обядвали. После Васил Левски, който се познаваше добре с нея още от Букурещ, без много увъртания я запозна с целта на идването си в Котел и й поиска съвет за надеждни хора. Въпросът видимо я затрудни.

— Мъчна работа е в тоз чорбаджийски змиярник — рече тя, след като дълго се почесва под посивялата плитка на врата си. — Нали тия нерязани турци съсипаха баща ми и взеха здравето на бате в цариградските зандани? Те самите са за боклука, ала плашат и съсипват и добрите българи, които не се примиряват с робския ярем. Поп Янко ли? Да, за него добре сте се сетили. Даввам вяра и на Димчо Великов. Книговезеца, ако го знаете. Те двамата, ако решат, може да се посвети в делото и хаджи Тодор Станчев. Ама за него аз не смея да отсъдя.

Като поприкри разочарованието си — тъй или иначе не бяха в някое турско село от равнината, а в онзи Котел, дал на България Софроний Врачански, Георги Мамарчев, Петър Берон, Георги Раковски, Неофит Бозвели и колко още много, много други! — Левски каза, че за едно добро начало и тези били достатъчни. Сетне я помоли, макар да бяха великденски пости, да разточи баница и да извие врата на едно пиле, пък докато те се пекат, да отиде да покани за вечерта на разговорка поп Янко, Димчо Книговезеца и — ако те са съгласни — също и хаджи Тодор. Нанка, която никога не се бе престаравала в набожността (нали навремето на стълбите пред олтара бе оскубала брадата на един поп!), без много-много да му мисли, изпълни заръките му. А трябва да е умеела и да разпознава хората, понеже по мрак в дома й дойдоха само двамина — дядо поп и Книговезеца; те също имали вяра в хаджи Тодор Станчев, ала сметнали за разумно да го посветят малко по-късно в работата.

И така, поп Янко и Димчо Великов бяха въведени в собата. Свещеникът не изрази каквото и да е учудване, че там ги чакаха обедните му гости — ще речеш, отнапред е бил подготвен за това, — нито се стъписа пред богатата трапеза през пости. Напротив — щом я видя, той плесна доволно с ръце и извика:

— Късмет сме имали днес, през поста да седнем на такава софра!

Левски се засмя широко и го покани:

— Отче, ти си добър човек и не си фанатик. Заповядай!

Дядо поп не чака втора покана и отчупи единия копан на пилето. За разлика от него мирянинът Димчо се извини и не посегна към блажното ядене.^[5]

Поп Янко проявяваше удивителна дарба: хем се хранеше със завидна охота, хем устата му не спираше да приказва — главно одумваше нетърпимото османско зло, вече пет века стиснало българщината за гушата. И това продължи чак докато Левски внезапно го сряза:

— Отче, ти не си народен: виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа.

Малките очички на свещеника го стрелнаха:

— Да го казвам? Кому да го казвам, човече Божи? Или има българин, който още от майчината си утроба да не знае, че е роб, роб и пак роб?

— Да го казваш на онези, които не търпят да са роби. И предпочитат да оставят кости в неравна битка срещу поробителя, отколкото да водят жалкото съществуване на човешки скотове.

— Мигар има такива?

— Ние двамата сме от тях. А в Българско са още хиляди. И дойдохме да присъединим към делото и родолюбците на славния Котел.

Дядо поп остави нахапаното парче баница, избърса ръце в софралъка и се прекръсти благоговейно:

— Благодаря ти, Господи, че доживях да чуя такова слово. — И попита: — Кой си ти, човече Божи, който като нов Йоан Кръстител кръщаваш в името на свободата? — А като чу името на Левски, с неочаквано движение грабна десницата му и залепи устни о нея: — Щом бях благословен от Провидението да видя с очите си Дякона и Апостола, сега вече мога и да умра.

Тук с дрезгавия си и гъргорещ глас се обади Дели Ради:

— Кълна се в Опашатия, погрешно бързаш с умирачката, дядо попе. Първо изпрати при Мохамеда една-две дузини гъжвалии, пък тогаз…

— Не! — рязко го прекъсна Левски. — Ние не гоним турския народ, ни(то) вярата му, а — царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами(те) турци. Не можем и не бива на едно варварство да противопоставим друго варварство и на една диващина — друга диващина. Това — не!

— Благодаря ви за тези думи, бай Левски — разчувствувано произнесе Димчо Великов. — Все едно, че в сърцето ми го прочете: аз мразя робията, ала не слагам всички турци в един кюп, също и между тях има човеци… нищо, че са с гъжви на главите…

Поп Янко накара стопанката да вдигне софрата („Не е позволено да говориш за народна свобода и да се тъпчеш с пиле и баница!“), сетне помоли Левски да ги просвети в делото на революцията, с уредбата на народните дейци и с онова, което ще се очаква от тях, котленци. Апостола ги запозна с всичко и веднага обяви, че за председател на котленския частен революционен комитет се е спрял на него, поп Янко.^[6]

— Но ние трябва честно да предупреждаваме християните, че може и да не дочакат свободата… — тихо се обади поп Янко.

— Разбира се, че ще ги предупреждавате! — бързо потвърди Левски. — Нам не трябват готованци, които чакат свободата на тепсия, а мъже, готови да направят калдъръм от костите си по пътя й. — И като се разпали, продължи задъхано: — Ние насърчаваме всичките членове и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта, като вземат по-напред и речат: „По-добре честна смърт, нежели смърт безчестна.“ И наистина, който постоянствува докрай — (за) него са неописуема радост големите дарове (на признателност) от българския народ. И ето сега е часът, в който (може) да спечели всеки. (А не) както, (казват) някои си: „Ами ако умра?“, то ние му казваме, че неговото име остава навеки живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр. Следователно да се спечели този свят дар, трябва по-напред да се жертвува всичко, па и себе си… Чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил вече в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранина, то за него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. (Тази) смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ. Инак той не е българин, не е християнин, не е човек. Следователно нему смърт, смърт и смърт.

Поп Янко отново се прекръсти и каза с разтреперан глас:

— Приемам тази свята длъжност, пък ако ще сетне до края на вековете да не изляза от Геената. Щом е за свободата на милото ни отечество, приемам аз, служителя Христов, да поведа хората на смърт. — После добави замислено: — Само с две неща не съм съгласен, Апостоле. Наредата си е нареда и законът си е закон, ала под слънцето двама души еднакви няма — трябва всекиму да се въздействува според душата и нрава. Едному с убеждение, другиму с ласкателство, третиму със заплаха и тъй нататък — с всеки различно.

— Тъй правя и аз — сви рамене Левски, — в туй нямаме различие. Или мислиш, че всеки народен деец подхващам с баница и печено пиле?

— А второто е по уредбата на революционната ни организация. Ние наистина сме като войска и трябва по-нисшият да слуша и се подчинява на онзи, който е над него. Ала ние сме и хора и за туй сме различни. Котленецът и въобще балканджията не мяза на добруджанеца и македонецът — на хърцоя. Може да се случи заповедта, дето подхожда на миролюбния тракиец, да е съвсем опака за шопа с чепатия характер. Ето защо подчинението трябва да не е на безсловесни твари, а разумно и с право на глас. И затуй ще да е полезно, мисля аз, дори най-върховният началник, ако в нещо греши, на всеки солдат да е позволено да му посочи невярната стъпка. Тъй по-сигурно се стига до желаната цел.

— Че кой твърди нещо обратно? — разпери ръце Дякона. — За Отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора.

Говориха още дълго, огледаха работата от всички страни. Левски им изясни „точ в точ“ как да се образува комитетът, как да се посвещават проверените родолюбци в работата му, как да се сношават със Сливен и с БеРеЦеКа, как да се събират пари и да се отчитат, обеща в най-близко време да им изпрати и кочани с разписки от името на Централния комитет. А когато някъде след полунощ се разделиха, той каза на Дели Ради следните похвални думи:

— Бяха само двоица, пък усещам — работата ще върви. Семето ще покара и ще изкласи. От днес можем да смятаме, че Котел има комитет — „Бохор Нисим“, нека тъй да го назовем — и то такъв, че на него може да се разчита!…^[7]