Цончо Родев
И стана ден (5)

4.

Когато минаваха покрай кръчмата на Кунито Марока, двамата станаха свидетели на странна сцена. Някъде от другата им страна ситнеше, забила поглед в земята, млада жена, облечена по европейски с малакоф^[1]; при вида й ергенашите, заседнали на чаша в пруста на кръчмата, наскочиха и се наредиха като врабци по оградката. И заваляха подсвирквания, подмятания, че дори и гнуснави обиди:

— Хей, Кокон Таша, няма ли да пиеш с нас по едно, ма?

— Не си изпущай късмета, Таша. Дорде е време, избери един от нас — виж какви мъжкари сме!…

— Какво ще избира, бе. Всички барабар ще й излезем насреща…

— Не, не, избери мене, Кокон Таша. Обещавам ти — цял живот ще си лежиш по гръб… и аз ще те топля отгоре…

Двамата минувачи отначало слушаха със смес от недоумение и погнуса, но при последното подвикване Бяно не издържа, отби се от пътя си и през преградата на пруста лепна такъв шамар на злодумника, че го катурна през масата и заедно с шишета и стакани го хързулна чак до нозете на Кунито Марока, застанал с ръце на кръста във вратата на кръчмата си. (По-късно щеше да се разбере, че му е избил и един кътник.). Сетне, без да каже нито дума, избърса ръка о джубето си и се върна до спътника си, който го чакаше. Когато поеха пак един до друг, жената вече бе далеч пред тях. Те вървяха мълчаливо до някое време, после Васил Левски рече, претегляйки думите си:

— Ти не можеше да не извършиш онова, което извърши, дядо Бяно, но все пак в името на голямото дело, на което служим, май трябваше да се въздържиш. Представяш ли си какво щеше да стане, ако бе последвало някакво сбиване, задържане в конака… Ами че в сюртука си аз нося книжа, които всеки кадия ще прецени като по-страшни от бомба…

— Сигурно си прав — привидно прие нападката Бяно Абаджи. — Нали ти сам ми даде пример при моста, как в името на делото трябва да оставаме безучастни към хорското злощастие…^[2]

Левски оцени по достойнство отговора и му отдаде заслуженото с едно комично темане. А като повървяха още малко, той произнесе тихо, като очевидно говореше за охулената жена:

— Трябва да притежаваш голямо достойнство, за да вървиш с вдигнато чело през храчките на негодниците…

Не се разбра дали имаше неизречен въпрос в думите му, но Бяно тъй или иначе отговори:

— Таша Нойкова хаджи Йовкова, а по мъж вдовица на Йосиф Евтимов.

— Защо го казваш така, някак особено? И тъй подробно?

— Защото по кръв е от рода на хаджи Нойко Завераджията, пък мъжът й беше лихвар и турско мекере. Йосиф трябва да е бил дотегнал и на Провидението, защото лани загина от турски нож.

— Да, има възмездие…

— И знаеш ли какво направи Таша, Василе? Предаде на огън всичките лихварски тефтери на мъжа си, стана шивачка (този занаят го има от майка си) и така с честен труд храни невръстните си дечица.

— Оттеглям одевешните си приказки, дядо Бяно. Щеше да бъде нечестно такава българка да остане незащитена от оплювките.

Не след дълго двамата вече влизаха в Класното училище. Бяно не се бе излъгал — в този неделен следобед тук наистина бяха повечето от учителите.

Бяно тайничко се притесняваше: гостът му твърде лесно говореше за поведение, съобразено с „голямото дело, на което служим“, но дали ще съумее сам да се съобразява с него, когато ще разговаря не с ханджии или каруцари, а с умните и проницателни учители? И още: а самият Бяно ще може ли да се държи така, като че ли е довел в школото един случаен посетител?

Грижите му не продължиха дълго — едва влязоха в учителската стая и той представи „школодобродетелния наш сънародник господин Никола Рангелов из Битоля“, когато разбра, че Левски имаше Божия дар навсякъде да се чувствува като риба във вода. Гостът се държеше с уважение, но и достатъчно свободно и, като се запознаваше с учителите, намери на всеки да каже подходяща ласкава дума. Може би му помогна и Добри Чинтулов (нему Левски каза: „Дори ако беше само това, че се запознах с вас, господин Чинтулов, пак щях да река, че не съм бил напразно пътя от далечна Битоля до Сливен.“), който най-напред го поогледа с късогледите си очи, а сетне заедно с Бяно го пое, така да се каже, под крилото си:

— Заварвате ни „половината плюс един“, както казвали в английския парламент, господин Рангелов. Петима сме тук от всичко девет.^[3] Но все ще си съставите мнение за училищното дело в нашия Сливен. Да започнем с госпожица Аргира, кумира на всички девойчета под Сините камъни.

— Чувал съм за вас, госпожице — каза Левски. — Една бележита карловска учителка ми казваше наскоро, че можела да направи чудеса, стига до себе си да имала учена другарка като Аргира Димитрова…

— Учена, но и родолюбива — вметна Бяно. — Ритам ти аз всяка ученост, ако тя ще е безотечествена.

— В това отношение ще ви препоръчам и господина Георгакева — продължи думата му Чинтулов, когато го запознаваше с Димитър Георгакев. — Дори да преподава Корана или Шериата, той пак така ще го направи, че учениците да се гордеят с българската си кръв.

— Толкова повече — отново допълни Бяно, — че никой не може да го обвини в потомствено родолюбство, а е като плодоносния стрък, избуял върху камениста почва, както се говори в Светото писание.

Учителят, хубав и висок мъж към тридесетте, плувна в червенина от тези похвали и така се смути, че не можа дори и едно слово да произнесе в отговор. Другите не го измъчваха повече, а отминаха нататък — към Яни Сотиров, когото възхвалиха като най-вещ познавач на гръцкия език и класиците, и едва накрая към главния учител, а на дело най-младия от всичките Михаил Икономов, по-млад дори и от Аргира Димитрова.^[4]

— Михаил Икономов ли казахте? — майсторски изигра изненада гостът. — Боже мой, да не сте онзи, който е завършил френското висше училище в Цариград, господине? Ами че аз се чудех как ли ще да ви издиря в непознатия ми Сливен, пък то… Пригответе мюждето, господин Икономов. Нося ви писъмце от ваши съученици и приятели.

— Писмо? — нетърпеливо възкликна Икономов. — Мога ли…?

— Нека да не пречим на госпожицата и господата да работят — рече „Никола Рангелов из Битоля“, като с жест подкани главния учител да излязат. — Да преча на учител, за мен това е като да прекъсна свещенослужител по време на литургия…

Излязоха от учителската стая, съпроводени от Бяно Абаджи. Михаил Икономов се запъти към двора на училището, но Левски благоразумно го насочи към една от празните класни стаи.

— Но писмото е някак безлично, не е адресирано пряко за мене — учудено възкликна учителят, като го разгъна.

— Не е и от ваши съученици — „успокои“ го гостът. — Сава Райнов, който до миналата година ви е давал да четете патриотични и бунтовни книги, не беше сигурен дали сте в родния си град, та затова предпочете да се обърне към „сливенските отечестволюбци“.

За малко се умълчаха. Михаил Икономов първо хвърли един поглед по дължината на писмото, а сетне го зачете така внимателно, като че го наизустяваше. Докато го сгъваше грижливо, той вдигна глава към Левски и Бяно Абаджи; тъмните му очи, обикновено кротки и ласкави, сега искряха от възбуда.

— Цял живот съм чакал призив като този — рече задавено. — Още от ей такъв, когато за пръв път разбрах, че съм роден роб… Кажете ми, що се очаква от мене, господа, и аз тозчас ще го изпълня.

— Засега нищо особено — наглед нехайно отговори Левски. — Само да съберете на разговорка хората, в чиято вярност към българщината не се съмнявате. Да, да, толкова.

— Събирането ще направим у дома — допълни Бяно. — Нашата херодая помни бунтовни думи още от времето на Кара Танас и Алтънлъ̀ Стоян войвода, та няма да й е първица.

Очите на Икономов бяха поугаснали, когато каза извинително:

— Аз съм отскоро в Сливен, та познавам хората повече отвънка, не зная що таят в душите си. — В следващия миг той отново се оживи: — А, сетих се, що трябва да направя. Ще потърся съвет от едного, който сигурно знае и мислите под калпаците и фесовете на сливналии — Анастас хаджи Добрев. Той е болнав напоследък, в училище се мярка колкото сам на себе си да внушава, че е още на учителското поприще, ала нивга не е преставал да бъде най-личният родолюбец…

— Добре се досети, даскале — похвали го Бяно Абаджи. — Аз ще допълня да поискаш акъл и от още едного, който открай време е винаги в народните работи. Поп Юрдан от Клуцохор, не може да не го познаваш.

— Един съм поканил и аз — добави Васил Левски. — Верен човек, Дели Ради от Нейково. С него се знаем още от Бялградската легия.^[5] Той е вече в града, прави се, че не ме познава и само чака да му известя кога и къде ще се видим.

Уговориха деня и часа и още едно-друго по подробностите и се разделиха. По съвет на Левски Михаил Икономов се върна в учителската стая и се постара да не проличи как се чувствуваше — сякаш не ходи, а се носи на една педя над земята…