Цончо Родев
И стана ден (13)

12.

Тази пролет се случи суха и студена. В края на март Бяно се качи на долапа, почисти вадата и поправи туй-онуй, пострадало от леда и зимните вихрушки, но като се помая няколко дни и видя, че мющериите още ги няма, отново удари катинара. А като не го свърташе без работа, няколко дни преди Връбница запретна ръце да направи нещо, което вече години отлагаше — да постегне старата си бащина къща. Верен на себе си, започна, разбира се, отзад-напред: погрижи се за „своята леха“; Бог знае от колко време, може да имаше половин век, това бе най-сладката му грижа — радваше се душата на Бяно, когато отвореше дворната порта и насреща му се ширнеше в цялото си пищно многоцветие „неговата леха“. После подмени няколко басамака на стълбището — прогнили бяха, та можеха да сторят някому беля. Пререди на няколко места и керемидите и, както открай време се правеше в Сливен, затисна ги с големи камъни, за да дотежат, когато задуха оня, лудият вятър. И накрая надмогна неохотата си и се залови за онова, което му бе най-противно — да вароса отвън и отвътре цялата къща.

Дотук бе стигнал Бяно Абаджи, когато в петък преди Цветница цяла върволица хора се проточи в къщата му, кой да попречи на работата му, кой пък — обратно — да му помогне. Пръв в този ден дойде поп Юрдан. С разгърдено расо и с русо-бели коси, войнствено развени изпод калимавката, той не влезе, а направо влетя в двора и като за начало се изплю в краката си.

— Таквоз безобразие не можех да очаквам дори от чорбаджиите — турски подлоги, камо ли от тебе, уж роднина и стар приятел — започна без предисловие. — Кажи ми ти, Силдаровска главо дебела, вярно ли е, че преди месец тук е идвал приготовител за всенародна буна? И че е събрал най-преданите мъже, а мене, дето от Заверата досега съм в народните работи, никой не се е сетил да повика?

Бяно го изслуша тъй, както беше: с навити до над лактите ръкави и с измисления от самия него „алеат“ в ръце — фурча^[1], вързана на края на пръта за подпиране въжето на прането. Преди да отговори, той натопи четката във ведрото с киреч и, въртейки дългата дръжка, се закани на госта:

— Слушай, дядо попе — каза уж заплашително, ала отвъд строгия глас се усещаше, че вътрешно си умираше от смях. — Ако още сега не излезеш и сетне не се върнеш да поздравиш по български и християнски, ще ти сменя каяфета така, че сто години Сливен ще приказва как веднъж се е видяло един поп да препуска надолу към Клуцохор в бяла власеница.

Истината е, че нито поп Юрдан излезе, нито Бяно Абаджи му „смени каяфета“, но разговорът омекна, загуби скандалджийския си тон. Двамата приседнаха на пейката до стълбището. В битността си на „хайдутин в попско расо“ свещеникът никак не минаваше за простодушен, доверчив и „ял кокоши крак“ (така казваха тогава на човек, който не умее да пази тайна), но пред сигурни и изпитани хора без колебание открехваше черупката на своята скритост. Особено когато умееха да го предразположат, пък като че ли в това отношение малцина „му знаеха цаката“ по-добре от Бяно. Така стана и сега. Още смръщен — повече огорчен, отколкото обиден, — поп Юрдан бързо се предаде.

Разказът му не беше от сложните. Таню Стоянов, който по търговските работи на баща си щял да тръгне на дълга обиколка из Балкана, наминал тази сутрин да се изповяда и причасти предсрочно. И от дума на дума казал, че наскоро в Сливен дошъл „революционер от нова кройка“, който, личало си, така подхващал работата, че този път краят на робията се видял като на длан. Като чул това, поп Юрдан ударил ключа на изповеднята и право в Кафтанджийската при Бяно.

— И представи си, бате, песоглавците му с песоглавци даже ме подпитаха за сигурни люде и аз ги свързах с едного от Инджекьой, пък самият мене не ме приканиха на събранието си.

Бяно Абаджи разбра, че Таню е премълчал мястото на сбирката, та си позволи да отговори не утешително, а с нападка:

— А защо да приканват такива като тебе и мене! За какъв дявол са им на тях един дърт чернокапец или един още по-дърт и дотолкова по-изкуфял, че на стари години зарязал абаджийството и се хванал долапчия? Мигар на тебе и на мене ще разчитат да прескачаме като елени шубраките и да се стреляме с низама?

Другият го погледна подозрително изпод вежди:

— Наистина ли така я виждаш тази, бате Бяно?

— Че как иначе?

— Аз пък се уплаших да не би да е от гарез заради пустото издайство на оня Юда, моя племенник…

Преди шест години, каза се вече, турците бяха заловили братовия син на свещеника Никола Аджема, хайдутин при Панайот Хитов и сетне при Филип Тотю, и той, за да спаси кожата си, бе предателствувал така, че петдесетина честни мъже от Сливен и казата погинаха от мъченията при разпитите, още толкова бяха хвърлени за години в затворите, а около двеста други с месеци гниха в хапуса и опитаха здравината на турските тояги. Поп Юрдан, тогава също предаден и жестоко изтезаван, още се чувствуваше като с дамгосана душа — не толкова от побоищата и скубането на цели валма от брадата му, колкото поради срама, че предателят бе от неговата кръв.

— Ти луд ли си! — сопна му се Бяно Абаджи. — Че ако младите в каквато и да е степен припознаваха в тебе онова гнусаво изчадие, щяха ли сега да ти се доверяват дори и в светата изповед?

Той усети, че бе напипал вярната струна, та продължи в същия дух. Поприказваха така още около половин час и, като се поотпусна достатъчно, поп Юрдан си тръгна. Щом го изпрати, Бяно постоя замислено и в паметта му се извъртя целият житейски път на този чудноват роднина — от необуздания хлапак, истинска напаст за махалата, през дългото свещенослужителство с чифт пищови под расото и бунтовнически пушки в олтаря на църквата, до сегашното нерадостно съществуване на този вътрешно изпепелен стар човек. Помисли всичко това, пък въздъхна и се залови пак за пръта с фурчата.

Също и сега не му потръгна. Не беше измазал и четвърт стена, когато на дворната порта се похлопа.

— Да! — провикна се Бяно, без да се обърне. Трябва да беше някой случаен минувач, щом не знаеше, че тази врата никога не се заключваше.

С част от съзнанието си той отбеляза, че се чу само едно изскърцване на портата — новодошлият не бе затворил зад себе си. Това събуди любопитството му и той погледна през рамо. И в следващия миг изпусна четката — в очертанията на вратата беше последният човек, когото Бяно можеше да очаква.

— Таша Йосифова! — възкликна.

— Кокон Таша — каза жената с горчив присмех, докато полека затваряше портата. — Аз съм онази, господин Силдаров, дето майките споменават, когато наставляват щерките си: „Хем, дъще, като вървиш по улиците, да гледаш отпреди си, да не си въртиш главата като Кокон Таша.“^[2] Нали мога да вляза, господин Силдаров? Или също и за вас съм порочната Таша, която…

— Влизай, влизай, момичето ми — забърза той към нея, докато бършеше ръце. — И за Бога, престани с това надуто „господин Силдаров“. Казвай ми простичко „Бяно Абаджи“ или „дядо Бяно“, както си избереш.

— А щом аз съм „момичето ми“, не може ли да бъде „татко“.

Понечиха да се здрависат, после и двамата се отдръпнаха и това ги накара да се засмеят: тя — защото крепеше в две ръце плосък вързоп, той — защото се засрами от варта, която капеше от ръката му.

Тя хвърли разбиращ поглед към работата му и кимна:

— Хубаво — похвали го. И някак съвсем естествено също премина на ти: — Ама защо не сложи малко синка в киреча, татко? Ей толкова, една щипчица само. Съвсем бяло не струва, ще лъщи като калайдисано.

— Синка ли? — учуди се той. — За пръв път чувам…

— Виж дали няма мъничко в къщи. Аз ще го направя.

Бяно отиде в килера и се порови в онези неща, които не бяха побутвани още от смъртта на Яна. И случи се, че намери синка. Сбърчи нос — толкова е обръщал внимание той как жена му пере, как варосва къщата… Когато излезе навън, завари гостенката с нова мъжка риза в ръце; отдалече зърна, че изкусни пръсти я бяха извезали с красиви шевици.

— Това пък какво е? — попита.

— Малък дар за Великден.

— Виждам. Ала откъде накъде?

Младата жена придоби такова жалко изражение, че ако я видеха, майките нямаше да я сочат на дъщерите си като пример на безочлива дързост.

— Не ми отказвай, татко — примоли се едва доловимо тихо. — За тебе може да е било нищо, обикновена проява на вътрешната ти почтеност, когато през февруари наказа онзи мерзавец. Но знаеш ли що беше туй за мене, дето съм принудена да търпя какви ли не гнусотии?

— А не те ли е страх, че една заплатена почтеност не е никаква почтеност?

— А пък тебе не те ли е страх — беше незабавният отговор, — че ако откажеш този скромен дар, ти ще ми лепнеш плесница по-болезнена от подвикванията на разните коцкари и хайлази? — Таша помълча малко. — Баща си едва-едва помня — продължи сподавено, — нямам и по-голям брат, та ми бе непознато да усетя мъжка закрила. Ти одеве ми позволи да изричам скъпата дума „татко“. Защо с едната ръка отнемаш онова, което си ми дал с другата?

Той можеше много неща да възрази, но усети чистосърдечието на жената и реши да й спести огорчението. Грижливо избърса пръсти, улови ризата за раменете и я разпери пред очите си.

— Вълшебна е! — каза; тази дума беше непривична за речника му, но напълно подхождаше за случая. — На Възкресение с тази риза ще накарам мъжете да се пръснат от завист…

Тя разбра, че приема подаръка й и цялата засия. „Горката! — помисли Бяно. — Колко ли безрадостно живее, че едно такова малко внимание… — После се самоукори: — Внимание ли? Че какво внимание е това да приемеш ризата, която ти носят армаган?“ А в същото време младата жена, може би за да не му остави време да се отметне, вече му нареждаше:

— Измий се и иди да я премериш. Зер съм я кроила на око, ще има време до Великден да я поправя, ако не съм ти улучила мярката.

Послуша я и отиде да се преоблече. А когато, пременен, излезе отново на двора, завари Таша по риза и с навити ръкави сръчно да повтаря варосаното от него.

— Измами ме — каза й със смях. — Затова ли ме проводи…?

— Признай, че така, със синката, става по-хубаво.

Той го призна. Призна също, че изпод ръцете на Таша замазката ставаше равна и някак мека като кадифе, а не цапотене като неговото. Младата жена остави за малко четката и няколко пъти го огледа с критични очи.

— Добре е — заключи. — И хубаво ти стои. Наистина някои ще се пръснат от завист. А сега се съблечи и ела. Завчас ще довършим мазането.

Бяно приготви уста да възрази — в края на краищата защо трябваше да му помага тя, една почти непозната? — но си спомни предишния спор и се отказа. Още веднъж се преоблече, а в това време Таша почти бе презполовила стената. Помая се — не виждаше как аджеба могат да боядисват двамата с една фурча. Още чакаше тя да му подскаже какъв дял от работата да поеме, когато ново похлопване на вратата отвлече вниманието му нататък. Този път беше непознат момък, също с вързоп в ръце; по ръст и осанка изглеждаше двайсет, че и повече годишен, но едва наболите мустачки теглеха възрастта му назад, някъде към годините на ученик от Класното.

Младият човек стеснително приближи до него и му се поклони дълбоко и с искрено уважение.

— Аз съм Стефан, дядо Бяно. На Серт Коста синът, дето дължи живота си на тебе.

— Аха, гмуреца — засмя се насреща му Бяно, но гостът не се поддаде на шеговития тон:

— Чак сега идвам да ти благодаря не от непризнателност, а поради дълга болест. Месец и половина изкарах на легло от тежката настинка, дядо Бяно. Само от три-четири дни захванах да походвам из двора и днес е първото ми излизане.

Старецът му подаде ръка и преди да усети намерението му, Стефан почтително долепи устни върху нея. После разгъна бохчата — варено пиле, печена овнешка плешка, пръхкава пита, гърненце с мед, второ гърненце с някаква гозба, какво ли нямаше в нея…

— Не знаехме дали си отговял — рече извинително, — ала решихме да не отлагаме за към Великден. Аз настоях, щом прекрача прага и да дойда да ти се поклоня, тате и мама пък се страхуваха да не поемеш нагоре към Барите… Приеми всичко туй от сърце, дядо Бяно, както аз от сърце ти го поднасям.

Бяно не направи опит да отклони подаръка — даваше си сметка как биха се почувствували обидени всичките Серткостови. Не се впусна и в много благодарности, а тъй без превземки остави бохчата на пейката и покани младежа до себе си. Разговорът съвсем естествено се насочи към онази нещастна сутрин през февруари, когато Стефан за малко не загуби живота си. Бяно натъпка тютюн в лулата си и, докато поддържаше разговора с въпроси, запали. Слушаше внимателно и по едно време с изненада забеляза, че равният и плавен дотогава разказ на момъка постепенно се накъса. Старият човек го стрелна изпод белите стрехи на веждите си. И веднага разбра причината — Стефан Серткостов следеше с очаровани очи жената, която варосваше къщата, поглъщаше я с поглед, и тази гледка го омагьосваше, караше го да загуби дар слово. Но дори и Бяно да не беше зърнал тази промяна, само след минута момъкът сам щеше да му покаже причината за разсейването си. Той прекъсна едно изречение по средата, скочи на крака и почти изтича към Таша:

— Дайте на мен — каза й, — не стигате там, горе. Аз съм по-висок, няма да ми е трудно…

— А, в тези дрехи! — усмихнато го отблъсна тя; Стефан наистина бе дошъл в празничния си чепкен и с гайтанлии потури. — Такъв наконтен бояджия не бях виждала досега…

Вместо да се препира с нея, момъкът само в една секунда се съблече по риза, препаса престилката, с която бе боядисвал стопанинът, и силом изтръгна фурчата от ръцете на жената. Тя погледна придирчиво работата му, пък кимна:

— Какво пък — рече със смях, — тъй ще свършим повече работа. Докато вие боядисвате, аз завчас ще измия прозорците.

Бяно Абаджи ги наблюдаваше отстрана, слушаше думите и кикота им, но продължаваше да си смуче луличката, не се намесваше. Кой знае защо, гледката на развихрилата се младост не развеселяваше очите и сърцето му. Напротив — в гърдите си усещаше смътно предчувствие за надвиснала беда. Знаеше съвсем точно онова, което в този момент изживяваше момъкът; знаеше го дори навярно по-добре, отколкото той сам. Защото гледаше Стефан, а виждаше себе си отпреди петдесетина години. Помнеше собственото си горестно вцепенение, което бе опустошавало душата му, замаяността, страданието. Та веднъж или дваж бе преживявал това, към което сега Стефан с цялото си същество се устремяваше? Не беше ли прекарвал часове в безкраен унес пред дюкяна на баща си, сляп за цялата гмеж пред себе си? Ей тук, на същия този пруст, не беше ли потънал в непрогледна тъмнота, когато Трънка бе угасила и последните искрици на надеждите му?

А че Стефан го чакаха мъки и терзания, в това Бяно нито за миг не се усъмняваше. Момъкът щеше да се самоизмамва, да сънува с отворени очи, да си създава сам видения и да страда от недостижимостта им. На какво можеше да се надява той, момчето с мъх на устната, по отношение на тази немного по-стара от него, но видяла и препатила жена?

„Само̀ ще си бъде виновно момчето — тъжно разсъди Бяно Абаджи. — За чест на Таша Йосифова трябва да й се признае, че тя не направи нищо да го привлече, да предизвика чувството му…“

Като помисли за младата жена, изпита и желание да я погледа. Той изтърси пепелта от „ингилизката“ и веднага я напълни отново, после, като се преструваше, че иска да застане на припек, напусна мястото си под стълбището и отиде при сайванта от другата страна на двора. Сега я виждаше добре. Таша миеше прозорците и личеше, че както във всеки здрав човек движението и физическото усилие предизвикваха в нея радост и оживление; не се чуваше нищо през двора, но мърдането на устните й издаваше, че си тананика.

През облака син тютюнев дим Бяно продължаваше да я наблюдава. И внезапно една зашеметяваща мисъл го порази. Каква превратност на съдбата, Господи — снахата на Евтим Димитров и на баща му Димитраки чорбаджи, които изживяха и завършиха земния си път като смъртни врагове на Бяно и на всички Силдаровци, сега по своя воля бе дошла тука и се отнасяше като дъщеря или любяща внучка към него!…