Цончо Родев
И стана ден (14)

1.

Преди да спре водата, Бяно остана минута-две пред коритото, загледан в играта на губерите, които се валяха вътре. Наближаваха двадесет години, откакто се бе посветил на долапчийския занаят, но този изумителен танец на багрите не бе престанал да го очарова. Всъщност именно заради него — впрочем и заради натрапливия равномерен шум — той рано-рано се бе отказал от тепавицата и се бе посветил изцяло на барата. На барата и на губерите — е, понякога, когато не можеше да откаже, валяше също и шаяци, но то биваше случайно, любовта на Бяно бяха тези поразителни с цветовете си завивки. Правеше го, за да насити погледа си на красотата, пък мющериите усетиха нея, любовта, та прииждаха при него чак от Делиормана на север и от Странджа и Родопите на юг. Защото му бе излязло име, че никой така грижовно не си гледа работата; не се помнеше случай да е забравил стоката в коритото, та губерите да са се свили дори един конец повече от желаното. Пък в действителност старият човек го правеше не за мющериите, а за себе си и за своята радост от вида на този взрив от шарки.

Погледа така Бяно и се понарадва, пък после спря водата и нарами наведнъж два губера. Костите му изпукаха под тежестта, но също и това му носеше доволство — то пък беше нещо като празник на мускулите, запазили се яки и жилави въпреки почти седемдесетте му години. Излезе на сергията^[1] и, докато отиваше към свободните въжета, хвърли поглед нагоре. Остана доволен — ясното августовско небе и лекият ветрец обещаваха стоката да изсъхне бърже. Простря двата губера, после още два, а когато изнасяше третите, един дебел мъжки глас го поздрави:

— Помози Бог, дядо Бяно!

Старият човек погледна през рамо и се засмя:

— А, ти ли си, Таньо. Сполай ти! — Пък се пошегува: — Какво, сине, да не би баща ти да е решил да прави свинарник тъдява?

Таню Стоянов прие шегата и я продължи:

— Татевите свинки са все от сто оки нагоре, кой ще ги кандърдиса да поемат насам, до подножието на Каракютук? — После промени тона: — Мющерия ти водя, дядо Бяно. Ама е от далече човекът, чак от Татар-Пазарджишко, затуй моли да го вредиш по-набързо…

Момъкът му помогна, та простряха по-лесно губерите. А междувременно Бяно продължи да го задява:

— Ама какъв глас си направил само! Ще речеш — ручило на устовска^[2] гайда… Добре де, добре, ще вредя твоя човек, ама нека първо изнеса и останалата стока.

Докато мяташе за сушене последните два губера, той зърна да приближава мющерията, водейки пред себе си едно муле с товар. Беше човек със среден ръст^[3] и на средна възраст, с родопски дрехи и проскубано калпаче, които положително бяха видели и по-добри дни. Забеляза и друго, смисъла на което щеше едва по-късно да разбере — как Таню се шмугва из шубраците по пътеката нагоре.

Избърса ръце в престилката и, докато пътем пълнеше лулата си, прекрачи към непознатия. Именно непознат — можеше да се закълне, че този човек пръв път прекрачваше прага на долапа му. И затова ахна, когато чу един звучен глас, врязал се в паметта му, да го приветствува свойски:

— Колагеле, Бяно Абаджи. Що, спори ли занаятът, спори ли?

— Боже, Левски! — премаля старият долапчия. — Родната ти майка не би те познала в този каяфет, човече…

Другият се засмя, докато стискаше десницата му. Имаше ясен и звънлив смях — ще речеш, чанове, лети със сребро, огласят планината.

— По-важното е зъркелите на господа чалмалиите да останат слепи за мене, дядо Бяно. — Гостът се засмя повторно. — А ти приготви ли мюждето?

— Вече няма да се хвана на твоята въдица — отговори на смеха му със смях Бяно, докато го водеше към долапа. — Пак си видял Златина, а?

— Ядец, не позна. Само че да седнем, едва тогаз ще ти предам това „много здраве“, което ти нося. — И по-късно: — Много здраве, синовна преданост и всички възможни добропожелания от някой си… Иван Силдаров.

Бяно Абаджи зяпна изумено и лулата се изтъркаля в скута му.

— Ако е истина, целия долап ти давам като мюжде — каза и не позна собствения си глас. — Но ако не е истина, ще река, че тази бе една много зла шега, сине.

— Само безумец или хаирсъзин може да се погаври с бащината обич, дядо Бяно. Кълна се в майка си, няма и месец, когато с Иван седяхме пак тъй коляно до коляно и си хортувахме за тебе.

— В Русия ли си бил, Василе? — предпазливо попита долапчията.

— Друмът ми нивга не ме е отвеждал там. С челеби Иван Силдаров си пихме кафето в Цариградската му кантора.

— Иван и кантора? В Цариград? — напълно се обърка старецът.

— Установил се е търговец там. Ама каква търговия върти — тъй и не разбрах. Пък иначе „тежко го дава“, както е по сливенски: двама служители и един гавазин, пайтон с меки яйове го чака пред вратата, ден през ден е в Портата при везирите или в сераскирлика.

Бяно Абаджи дълго мълча и се почесва по тила преди да произнесе полугласно:

— Иван и търговия!… Туй пък е последното, което можех да помисля…

Левски се изкиска в отговор:

— Като търговец той ми се види според турската: „Коркак базиргян — не кяр, не зарар“^[4]. И където спечели едно, две ще изтърве.

— Ще рече — живо подобие на дядо си — каза Бяно и веднага се пресече: сети се, че нямаше как Иван да се е метнал на Георги Силдаря. — Тогаз как свързва двата края? — попита.

— Мога да ти кажа само онова, което подозирам, дядо Бяно. Ти помниш, с Иван бяхме под байрака на Панайот войвода, залък сме делили и гръб до гръб сме спали, ала нито той попита мене по какви дела съм поел да кръстосвам Българско, нито аз него — що за търговия е неговата. Защото никой от двамата не пожела да накара другия да си извърти душата.

— Допущаш, че се е хванал със същото като тебе?

— Същото и не съвсем същото. Миналата година по туй време от Бузлуджа проехтя глас, който събуди съвестта на цялото человечество, припомни му, че тук един християнски народ тегли под ботуша на най-дивото от всички племена. Мнозина по света си рекоха, че туй не може да продължава и че с добро или лошо Турция ще трябва да се натика назад в Азия. И ако не се надигне да стори това цялото християнство, то комай Русия няма да търпи повече. Сега, догодина или след десет години, ала не си ли отиде султанът сам в Анадола, ще трябва Дядо Иван да му посочи пътя. Пък ако е тъй, руският цар ще си направи сметката, че за него днес, догодина или след десет години непременно ще е нужно да знае каква е хавата насам, що се крои, какво оръжие се купува, сит и облечен ли е низамът и какво ли още не.

— Разбирам — каза Бяно, след като повторно запали лулата си и дълго-дълго претегля думите на госта. — Разбирам — повтори и сега отвъд думата се криеше приблизително такава мисъл: „Бог знае как се е предало, но този път наистина са с баща ми като една душа в два образа.“ И веднага прибави: „Дано поне нему Всевишният да не отреди такава печална участ…“ А гласно рече: — Но защо тогаз разправяш, че не е същото като тебе, Василе? Не сте ли се впрегнали с Иван в двата оглавника на един и същ юлар?

— Не! — внезапно се оживи Левски. — Туй е политиката на старите в Букурещ: Русия ще ни отърве, Сърбия ще ни отърве… Аз и другите като мене не бихме отказали ръка за помощ, ала и не разчитаме само на нея — от никоя страна (за) нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили.

— Не е ли опасно за него? — каза Бяно, като продължаваше да мисли за сина си. — Може да го познаят, да го уличат къде е бил през всичките тези години…

— Разумява се, че е опасно — не отрече гостът. — Ала казано е: „Оня, когото го е страх, не отива в гората.“ — После пощади бащиното сърце: — Ти обаче не забравяй, че тези, които невям са го проводили с такава мисия, също си знаят занаята и са се погрижили да намалят опасността. Те са подготвили на Иван такова животоописание, че той може за всеки ден, откакто е вън от Сливен, да докаже с по десет свидетели: тогава и тогава, да речем, учил в Халки, сетне бил търговец в Ерзерум, три години колаузин на кервани в Кюрдистан, замогнал се като собственик на кораб в Латакия… Пък външността му!… Ах, само да можеш да видиш външността му!… И помен няма от оня чернобрадия Иван от четата на Панайот Хитов. Сегашният Силдаров челеби е бръснат, с разресани като на англичанин бакенбарди и коса, за която сякаш всеки час се грижи нарочен берберин.

— И щом сме, тъй да се рече, и двамата под турско небе, пък и не е променил името си, защо не е дошъл да повиди баща си?

— Защото е умен — беше неочакваният отговор. — Умен е и се бои при внезапна среща да не изпуснеш нещо, което хем да го прати на бесилката, хем да провали задачата му. Виж, съвсем друго ще е, ако ти малко по малко пуснеш дума, че — така и така — Иван се е установил тежък търговец в Цариград и прочие. Туй ще бъде като чадър над главата му, когато дойде да те навести.

Тежка въздишка, последвана от ново продължително мълчание.

— Боли ли, дядо Бяно?

Старият човек сви рамене:

— Никога не съм имал нещастието да живея безметежно. — И после: — Преди малко спомена „старите в Букурещ“. Какво означеше туй, сине?

— Хората от Добродетелната дружина, знаеш за нея. Така им викаме още, „старите“. Умни хора и наспроти парите си родолюбци, ала късогледи — забравили са поговорката: „Помогни си сам, че и Бог да ти помогне.“ И чакат ли, чакат руският цар да ни поднесе свободата на тепсийка…

— Още ли нямат единство в Букурещ? Там поне не ги заплашва ятаганът.

— Със „старите“ не са съгласни „младите“. Тяхно пък е Българското общество — следовниците на Раковски, революционерите от бившия Таен Централен комитет, оцелелите бойци от четите на Панайот Хитов, Филип Тотю и Хаджията.

— Ти си от тях, нали?

— От тях. И не защото съм от оцелелите четници, а понеже вярвам, че за свободата си трябва да разчитаме само на собствените си ръце. Не съм изпокаран с никого от „старите“, но не споделям тяхното верую. Те… — Левски щеше да продължи, но трепна, заслуша се, сетне сложи пръст на устните: — Шшшт! Таню ме известява, че идат непознати.

Сега чу и Бяно — отнякъде се носеше натрапливо стържене на дървесна жаба. Той се понадигна без бързане:

— Остани тук — каза. — И свали ръка от пояса, не ми се вярва да се стигне до пищови. Аз ще изляза, ще разбера…

Наистина се оказа напразна тревога — бяха козари от планината, които Бяно познаваше по лице. Поздравиха го с уважение и продължиха надолу към града. Старият човек влезе отново в долапа и седна на предишното си място.

— А в Българско, Василе? Как е в Българско? Променило ли се е нещо от първото ти обхождане до днес?

— Нищичко. И онуй, което през февруари беше само впечатление, сега се превърна в убеждение: ако искаме от хиляда стръка да направим нива…

— Аха, запомнил си — усмихна се Бяно Абаджи.

Левски потвърди с кимване на глава и продължи:

— … трябва много, много работа. И време! Трудно се изправя на крака народ, който пет века е бил принуден да стои на колене. Ще има и жертви. Има ги вече. Например чу ли се по вас за Георги Миркович? Не? Доктор Миркович е осъден на вечно заточение. Хванал се на една много тънка игра: уж шпионин на турците, пък всъщност шпионирал тях в полза на нашите в Букурещ. Дори парите, които му давали за купуване на продажници, провождал във Влашко, за да се превърнат в пушки и джепане. И така години. Но амуджите най-сетне го усетили и…^[5] Хвала и чест на брат му. Когато пратих човек да го извести, Русчо Миркович само се прекръстил и рекъл нещо такова: плаща се дори за хляба, че за свободата ли няма да се плаща?

— Разбирам, ти вече си пошетал из Сливен. Защо не ме известихте да ви предоставя херодаята?

— Изобщо не правих сбирка. Видях се поотделно с приятелите, разпитах ги, напътих ги за по-нататък, нищо повече.

— И как ти се сториха? И тук ли е като по другата България?

— Нали сте все от войводско коляно, сливенци са на обратната крайност. Настояват тозчас да се вдигнем, байраци да побием на Сините камъни… Думам им: бързата работа излиза ялова. Но слуша ли те някой? Едва ли не ме обвиняват в отстъпничество, във връщане назад.

— Не са прави. Крачката назад понякога е начало на засилване напред.

Левски го изгледа продължително.

— Също и това слово ще запомня, дядо Бяно. В щастлив час съм решил да се облегна на твоята житейска мъдрост.

Старият човек не обърна внимание на похвалата.

— Каза, трябва много работа. Как я виждаш тази работа, Василе?

— Първо да се стегне емиграцията във Влашко и Сърбия. Ти вярно отсъди одеве: щом те, дето не живеят с ятаган на врата, нямат организация и ред, какво ще искаме от… После трябва да се осее Българско с комитети, комитетите пък да разпрострат пипала до сетния колибарин в Балкана! И ред! Ред и дисциплина! Като във войска, само че народна: ще се вслушваме в съвета и на последния солдат, ала да се знае кой може да заповядва и кой следва да изпълнява. От едно място трябва да се свири, а всички други да играят, пък песента ни е пред очите ни (т.е. известна), комуто се харесва, нека се хваща на хорото. Без да е така, няма нищо (да постигнем) и по-пусто става.

— Това пък за свиренето и играенето аз ще запомня от тебе. Ще останеш ли по тези места, сине?

— Не, вече съм на път. Трябваше още до пладне да преваля билото на Стара планина, но не можех да не се отбия при тебе. Да ти предам хабера от Иван Силдаров челеби, да поискам съвета ти…

— И за двете благодаря: за уважението, пък за Иван!… — Бяно махна с ръка; жестът навярно означаваше: това, което ми донесе с хабера, не се изказва с думи. — Ще се подкрепиш ли като за път? Например да хапнем, каквото дал Господ.

— Не искам да се бавя. Нося си малко хляб и маслинки, те ще ми стигнат.

— Мога ли с нещо друго да съм ти в помощ?

— Даже с две неща. Да ми позволиш да се пременя тук. Във вързопа на мулето имам един кат северняшки дрехи. Дотук как да е с родопските, ама нататък ще бие на очи.

Вместо отговор стопанинът отиде и донесе вързопа от самара на мулето, което кротко пасеше около сергията.

— Спомена, че и друго е в силите ми да сторя за тебе?

— Ще съм ти благодарен за парче чисто платно. По-добре ленено, като за превръзка.

— За превръзка? — стрелна го умният поглед на стареца.

— Рана от ланшна операция — с пресилено безразличие обясни Дякона. — Не иска да се затвори, проклетата!^[6]

— Ще излезе, битолчанинът Никола Рангелов зимъс е нагазил в реката с още незараснала рана в корема, а? Аферим, бе! Голям акъллия бил оня, на когото цял народ се надее за свободата си…

Двамата се изсмяха шумно. После Бяно Абаджи се зарови в ракличката си за платно.

А половин час по-късно те вече се сбогуваха при вратнята на долапа. Ако не беше присъствувал на пременяването му, Бяно можеше да се закълне, че този човек, когото изпращаше, нямаше нищо общо с родопчанина, който бе дошъл по-рано сутринта.

— Благодаря ти, че ме споходи, сине. — Гласът на стареца издайнически потреперваше. — Не само за вестта от Иван ти благодаря. В тебе има нещо… сам не мога да го назова, какво е. Но колчем се поразговоря с тебе, в душата ми все остава някаква светла диря. Нека Всевишният те пази в тежкия ти път!

— Аз пък много ти се възхищавам, дядо Бяно — каза Левски, след като докосна с устни коравата му десница. — Защото ти си стар, ала за тебе времето на дързостта не е минало…

И с тези думи смушка мулето нагоре по пътеката.