Цончо Родев
И стана ден (90)

11.

Гладен вълк и сред село влезва.

Поговорка

Беше една дълга, дълга трапеза — както стоеше при единия й край, другият сякаш се губеше в отсрещната страна на поляната. Тясна бяла покривка на сини квадрати. И върху нея… О, Боже мой, върху нея какво ли не: пържени пилета с вирнати нагоре копани, цели агнета, печени на шиш, кебапи — един, два, три, много кебапи, тави с ориз, сварен с агнешки дреболии и с какви ли не миризми, пържоли — не можеш да ги преброиш, пръхкави хлябове — още така топли, че миризмата им те упойва, баници, баклави, сливенски милини със златен загар отгоре, петмези — бял и черен, сладка, тиганици на камари, купички с мед… И Андон се нахвърля. Сякаш лази по средата на трапезата и всичко изчезва в гърлото му. Без ред: варено пиле, наръсено с червен пипер, след него цяла тава милина, после мед, пък после агнешки чейрек със запечена коричка отгоре…

— Какво сънуваш? — смушка го някой в гърба.

Андон отвори очи. Над него беше войводата.

— Какъв сън ти беше дошъл? — повтори войводата. — Мязаше на гладен пес, не на заспал човек.

— Свърших само пилетата и милините — каза момъкът с насилена усмивка. — Чакаха ме още агнета, купчини кюфтета, пържоли…

— Не ги яж без хляб — присмя му се Стоил. — Ще ти падне тежко на стомаха. — После нареди: — Вдигни хората. Гледам, всички се гърчат от глад. Кажи им, ще се спуснем към Бяла^[1]. Там винаги се навъртат българи-овчари. Няма да ни оставят — ще вземем хляб, мляко, може и едно агне да купим. — В косматото лице устните му се разтеглиха. — Точно таквоз, като в съня ти…

Слязоха до Бяла, но не им провървя твърде. Спипаха само едно воловарче, взеха му хляба от торбата, но той им дойде само по хапка, колкото да раздразни стомасите.

— „Гладен не отбира, а каквото намира“ — мрачно повтори Стоил познатата поговорка. И накара воловарчето да стъкне огън, да забърка каша от ярмата за добитъка и да я запече, както може. Момчето, уплашено, се подчини, а те отдалече следяха как запича питата от ярма в жаравата. Не изтраяха и я взеха печена-недопечена, разчупиха я на шест равни части и за едно мигване я ометоха. Но нахранва ли те пита от зоб?

Георги Дражев, който носеше доста пари, даде едно бяло меджидие на момчето и го проводи в селото да им купи хляб. То се закле, че никому няма да рече думица за тях, но Стоил бе свикнал да бъде предпазлив, та докато то тичаше към селото, премести жалкия остатък от дружината си в един овраг откъм изток, като накара всички да се спотаят и само Михаил Гаджалов да следи за воловарчето.

Докато чакаха, Георги ямболлията намери няколко охлюва и поиска да накладе огън, за да ги изпече. Войводата му забрани: какво укритие ще е тяхното, каза, ако над него се вие пушек? Тогава Георги счупи охлювите и се опита да ги яде сурови. Андон отначало проследи движенията му със завист, но бързо-бързо отклони очи — да ти се доповръща от гледката на лигавите охлюви, които потекоха от устата на Дражев като сапунка.

— Предадени сме! — каза в това време стражът.

Налягаха до него на брега на оврага и видяха — воловарчето водеше на мястото на още незагасналия огън цяла тълпа въоръжени мъже. При тази нова опасност Стоил каза само „Хайде!“ и поведе хората си надолу, като следваше Беленската река. И след час-два пред нозете им се ширна голямото и богато село Терзобас.

— Каквото и да стане, от тук трябва да вземем хляб — смръщено реши войводата. — По-добре човек да загине от куршум, нежели от гладурия…

— Как го виждаш това, бай Стоиле? — попита младият Васил Желчев. — Даже и да няма потеря в селото, терзобаските гаджали ще ни изловят като пилци…

— Да не сме луди да се натикаме всички на вълка в устата? В селото ще слезе само един от нас. И то доброволец — нека да знае отнапред, че в Терзобас може и да успее, но може и да метне въжето на врата си. — Войводата ги изгледа поред. — Кой ще се престраши?

Няколко нестройни „аз“, „аз“, „аз“ бяха отговорът.

Ако беше само за хляб и за насищане, Андон Кутев може би щеше да остави избора на войводата. Но тези думи за доброволчеството и за въжето на врата го разпалиха. Ами че той нали аслъ̀ за това бе дошъл от Влашко: за саможертва и за смърт в името на Отечеството?

— Трябва да отида аз — каза. — В Терзобас мен ме знаят още откак с баща ми идвахме да заръчваме шаяци. Пък имам и сигурен човек, Енчо Иванов. Той е председател на комитета, беше и на събранието ни на Кешишликя. Изобщо за мен е по-малко опасно…

— Терзобаслии са сигурни люде с добра закваска — съгласи се Кондю Кавръков. — Комитетът там е основан от самия Дякон Левски. Пък преди него в селото е попувал не друг, а отец Харитон^[2]. По-сигурна закалка от тази — здраве му речи!

— Добре, Андоне, върви ти — съгласи се Стоил. — Ще ти дам само едно напътствие. Знай и помни, че има нещо по-страшно от умирачката, и то е мъчението. Не оставяй да те мъчат нахалос. Недай Боже, ако те пипнат, издавай наред: и колцина сме, и къде сме се разделили, и…

— Не! — извика Андон. — Не искай това от мене, войводо. Предпочитам да ме нарежат на парчета, отколкото да стана втори Юда…

— Какъв ти Юда, глупчо — скара му се другият. — Броят ни те знаят от воловарчето. Пък като им кажеш къде сме сега, тук те няма да намерят и цървулите ни. Нали видя, бай ти Стоил не е вчерашен…

Не тръгна веднага, първо смени дрехите си с Кондю Кавръков — даде нему своята бунтовническа униформа, а навлече неговите потури, опаса пояса му и метна на раменете салтамарката. Остави, разбира се, и пушката, но револвера си пусна в дълбокия джоб на потурите. В този си вид избиколи селото откъм юг и влезе, като според силите си се правеше уж на безобиден.

Не беше трудно да намери „своя“ човек — Енчо Иванов беше един от по-първите хора на Терзобас и на средищния мегдан държеше нещо като бакалница с долепена до нея кръчма. Откри го, без дори да пита минувачите.

Андон влезе в кръчмата, поздрави стопанина и насядалите наоколо селяни и зае една празна масичка. Енчо приближи до него.

— Гладен съм — каза Андон. — Дай нещо за ядене.

— Нямам нищо готово — беше отговорът. — Ама ако почакаш, мога да ти забъркам няколко яйца с масло.

— Само гледай да са повечко и да станат по-бърже. — Момъкът успя незабелязано да смигне на стопанина. — Сетне ще поприказваме.

Макар и да отложи приказката за после, Енчо Иванов не се разтича да изпълни поръчката му.

— Откъде идваш? — попита го. — Изглеждаш изпосталял, все едно цяла неделя скиташ по кърищата…

Андон си каза, че тези въпроси не бяха случайни — опитен в съзаклятничеството, Енчо ги задаваше заради ушите на другите посетители.

— Ходих по колибите да разнасям вълна за тъкане. Чак до Заарско бях… Пък сутринта тръгнах и не взех хляб, та сега съм като вълк.

Този отговор очевидно задоволи Енчо, защото той без повече приказки излезе да приготви храната. За да не бие на очи, Андон се присъедини към селяните по другите маси, дори се намеси в разговора им. Вече очакваше да се появят яйцата, но вместо тях изведнъж в кръчмата нахлуха до двадесетина турци, всичките въоръжени с пушки или ятагани. А пред турците — Енчо. И го посочи с пръст:

— Ето, този е!…

Тогава един от турците го замери с пушката и извика:

— Теслим ол!…^[3]

Андон изобщо не помисли за револвера в джоба си. Не защото видя безсмислието на всяка борба срещу толкова нападатели — просто от глад бе като обезумял, та не си спомни за оръжието. В това време турците се нахвърлиха върху него и едновременно вързваха ръцете му на гърба и го биеха кой където завари. А един завря лицето си в неговото и му се присмя:

— Намери и ти от кого да търсиш помощ. Ами че с тебе, ахмак с ахмак, стават вече трима, дето Енчо ни ги предава в ръцете…

По-късно се разбра, че турчинът е говорел истината. След битката при Харем бунар две момчета се бяха изгубили от дружината и след безброй мъки бяха стигнали до Терзобас с намерение да вземат храна и да стигнат Кортен, от където беше единият, Георги Колев. Енчо Иванов и тях издаде на турците…

Андон помоли за храна. Турците се оказаха по̀ хора от председателя на комитета, та му дадоха нещо да хапне. Ядеше момъкът, а злобата се надигаше в него — злоба и погнуса от грозното предателство. Прецени, че не може да продължава с лъжата за разнасянето по колибите на прежда — револверът, който намериха в джоба му, го издаваше. И затова като започнаха да го изпитват, той посочи с очи към бакалина:

— Аз съм от бунтовниците — каза. — И този, Енчо, е от нашите. Беше обещал да събере хора и да излезе при нас. Дойдох да ги прибера и да взема хляб, както и друг път ни е давал.

Каза го убедително и турците без много-много приказки вързаха и предателя и захванаха да го налагат с прикладите на пушките си. Не се стигна до голям бой — Енчо Иванов веднага развърза език и каза всичко, каквото знаеше. („Всичко и повече“, ще отбележи летописецът на събитията Д. Кукумявков.)

После завлякоха двамата в конака и започна същинският истиндак. Андон не забрави поръката на войводата, но му се видя презряно и низко да издайничествува като този гаден бакалин до него. И заключи уста. Но и турците си разбираха занаята: приложиха върху него всички адски способи за мъчение, които така добре владееха — като се започне с „обикновения“ бой до кръв и се стигне до вързване на камъни на детеродните органи… И се случи онова, което Стоил бе предвидил: момъкът не издържа и издаде мястото, където се бе разделил с дружината. Хайката, която изпратиха до там, се увери по следите от стъпки, че е казал истината, но Стоил и комитите сякаш бяха потънали в земята.

Тогава субашата на Терзобас издаде две разумни заповеди: Андон Кутев и „тази долна лисица“ Енчо да се отведат под силна стража в Сливен, а на всички околни села и на Осман бьолюкбаши да се извести да вдигнат башибозука, понеже прочутият Стоил е някъде тук, в околността.

Така и направиха.^[4]

През целия път до Сливен Андон Кутев плака безутешно, като дете — не така си бе представял той личното си участие в битката против петвековния тиранин…